WSJ’s latest quarterly survey shows economists’ expectations for growth, inflation and interest rates

WSJ’s latest quarterly survey shows economists’ expectations for growth, inflation and interest rates

Probability of a recession, next 12 months

75

%

FED RATE INCREASES

50

25

0

2021

’22

’23

’24

Source: Wall Street Journal surveys of economists

By Sam GoldfarbFollow, Peter SantilliFollow and Anthony DeBarrosFollow

July 18, 2024 at 5:30 am ETSAVESHARETEXT

88 RESPONSES

Listen to article

Length (4 minutes)Queue

Explore Audio Center

The Wall Street Journal’s latest quarterly survey of business and academic economists shows forecasters remain firmly optimistic about the economic outlook, despite some hints of weakness in recent data.

The following graphics show what economists are thinking now and how their forecasts—and the economy—have evolved over recent months and years. After looking at the charts, see if you can guess how economists answered questions about when the Federal Reserve will cut interest rates and how the election could affect the deficit, inflation and interest rates.

Welcoming normalization

For about two years, economists consistently underestimated the strength of the U.S. economy, forecasting the economy would grow slower than it did. 

That changed recently when growth was lower than expected in the first three months of the year. Still, most economists believe that a slowdown was inevitable after a period of rapid expansion and too-high inflation. The economy, they argue, is normalizing rather than deteriorating.

GDP growth, with economists’ forecasts

EARLIER
FORECASTS

July 2024 survey

LATEST▶-10123451Q2Q3Q4Q1Q2Q3Q4Q1Q2Q2Q 2024 GDPto be released July 25202320242025%ActualForecasts

Note: Chart shows annualized change in real GDP from a quarter earlier, seasonally adjusted, and average forecasts among survey respondents. 

Sources: Commerce Department (actual); Wall Street Journal survey of economists (forecasts)

Seeing no acceleration in unemployment

In another shift, the unemployment rate has also recently climbed a little faster than economists were expecting—rising to 4.1% in June from 3.4% in early 2023.

Demand for workers seems to be cooling even as job growth remains solid, thanks in part to increased immigration. Again, economists are optimistic that this represents a return to a more stable environment.

Unemployment rate, with economists’ forecasts

Individual forecast

Average forecast01234567%2021’22’23’24’25’26

Higher-end
forecasts

Lower

Note: Actual unemployment rate is seasonally adjusted. For forecasts, darker shades indicate overlapping dots.

Sources: Labor Department (actual); Wall Street Journal survey of economists (forecasts)

Slow but steady progress on inflation

The Journal’s latest survey of economists concluded July 9, two days before consumer-price index data showed inflation easing substantially in June. That may partially explain why inflation forecasts nudged a bit higher since the last survey in early April.

The difference, though, is marginal. Current forecasts—like previous forecasts—show strong confidence that the Fed will succeed in bringing inflation down to its 2% target. The question has been what it would take to get there.

Core PCE inflation, with economists’ forecasts

Individual forecast

Average forecast0123456%2021’22’23’24’25’26

Higher-end
forecasts

Lower

Note: Based on 12-month changes in the personal-consumption expenditures price index excluding food and energy. For forecasts, darker shades indicate overlapping dots.

Sources: Commerce Department (actual); Wall Street Journal survey of economists (forecasts)

Higher-for-longer interest rates

The recent uptick in the unemployment rate and decline in inflation has rekindled hopes among investors that the Fed could cut short-term interest rates as many as three times this year—starting most likely in September.

Still, the recent good news on inflation has only come after a series of disappointing readings, including one that came out just after the April survey was conducted. As a result, the latest survey of economists shows a slightly higher path for rates.

Economists’ optimistic outlook can be seen in the dispersion of rate forecasts. The Fed would likely cut rates more aggressively if it were worried about a recession. However, 22% of survey respondents think that rates will fall below 3.75% by June 2025—down slightly from 25% of respondents in April.

Federal-funds rate target, with economists’ forecasts

Individual forecast

Average forecast0123456%2021’22’23’24’25’26

Higher-end
forecasts

Lower

Note: Chart shows the midpoint of the target range. For forecasts, darker shades indicate overlapping dots.

Sources: Federal Reserve (actual); Wall Street Journal survey of economists (forecasts)

Test yourself against the economists

We asked survey respondents a number of questions on the economy. Select an answer to see how economists responded.

At which meeting do you expect the Federal Reserve to make its next rate CUT?

July 30-31

1.5%

Sept. 17-18

64.2%

Nov. 6-7

14.9%

Dec. 17-18

13.4%

2025 or later

6.0%

At which meeting do you believe the Federal Reserve SHOULD make its next rate CUT?

July 30-31

24.6%

Sept. 17-18

45.6%

Nov. 6-7

12.3%

Dec. 17-18

7.0%

2025 or later

10.5%

Under which presidential candidate is inflation likely to be higher?

Joe Biden

16.0%

Donald Trump

56.0%

No material difference

28.0%

Which presidential candidate’s policies would put more upward pressure on the deficit?

Joe Biden

22.4%

Donald Trump

51.0%

No material difference

26.5%

Under which presidential candidate are interest rates likely to be higher?

Joe Biden

16.3%

Donald Trump

59.2%

No material difference

24.5%

Note: The survey was conducted July 5-9. For some questions, the wording here has been shortened. For complete results, visit the survey archive. 

Source: Wall Street Journal survey of economists

Защо Русия започна войната и как представите на Путин за Украйна се оказаха погрешни

проф. Андрий Портнов*02 ноември 2022 08:02

Институтът за глобални анализи с основатели д-р Румена Филипова и д-р Гергана Янкова-Димова стартира поредица от статии “Ukraine Insider”,където международни експерти по Украйна анализират най-значимите политически, исторически, медийни и икономически тенденции в страната след началото на инвазията на Кремъл. В настоящата статия историкът проф. Андрий Портнов анализира исторически изкривените представи на Владимир Путин за Украйна и обяснява историческата траектория на развитието на украинската държавност и национално самосъзнание. Анализът демонстрира, че необоснованият прочит на историята от страна на Кремъл, базиран на илюзии и неразбиране, води до катастрофални последици по отношение на политиките, провеждани в настоящето.

Пълномащабната инвазия на Русия в Украйна на сутринта на 24 февруари 2022 г. беше изненада за мнозина. Може би още по-изненадваща беше решителната съпротива от страна на украинците, които предотвратиха плановете на Русия за “блицкриг” и устояха на опита за “обезглавяване” на правителството на Украйна.

След над половин година непрекъснати военни действия все още трябва ясно да идентифицираме естеството и логиката на агресията на Путин, както и да разсъждаваме върху социално-икономическия и културен потенциал на Украйна, който обуслови нейната съпротива срещу една от най-големите военни сили в света и ядрена държава.

“Историческите” аргументи на Путин и техният зародиш

За Путин Украйна не съществува като независим политически субект и самостоятелна култура. Той вярва, че от политическа гледна точка Украйна е едно недоразумение, страничен ефект от грешка в съветската политика и интригите на Запада, както и че културно и исторически погледнато тя е част от “единната” руска нация. Той изразява тези свои възгледи неколкократно, най-изчерпателно в статия, озаглавена “За историческото единство на руснаците и украинците”, публикувана на 30 юни 2021 г.

Тази статия, наред с другите изказвания на Путин, набляга на понятието “исторически права”. То не само се тълкува по селективен начин (например по отношение на Крим се игнорира над триста годишната история на Кримското ханство, докато анексирането на полуострова от Руската империя през 1783 г. и последиците от това се подчертават постоянно). Освен това от съществено значение е, че манипулативните изказвания за “исторически права” заместват зачитането на международното право и международно признатите граници (включително тези на самата Русия).

“Историческите” аргументи на Путин не са нито нови, нито оригинални. В почти едночасовата си реч по руската държавна телевизия на 21 февруари 2022 г., в която засяга признаването на Донецката и Луганската “народни републики” и де факто обявява война на Украйна, той всъщност повтаря всички основни точки от памфлета на Александър Солженицин от 1990 г. “Как можем да възстановим Русия” (заглавието на английския превод е “Възстановяване на Русия: Разсъждения и временни решения”). В този дълбоко консервативен и империалистически текст Нобеловият лауреат за литература и бивш затворник от ГУЛАГ изразява мнение, че Украйна принадлежи на руската история и на руския народ, и описва независимостта на страната или нейното “отделяне” от Русия като “последица от “затъмнението” през комунистическите години”.

На 30 септември 2022 г. Путин завършва речта си за анексирането на четири украински региона от Русия с цитат от Иван Илин, ултраконсервативния философ, който възхвалява управлението на Хитлер и написва есе “За руския фашизъм” през 1928 г. Илин (който има значително влияние върху Солженицин и Путин), на свой ред продължава линията на руското славянофилство от 19 век с неговите идеи за “триединен руски народ”, “исторически територии” и “изконна борба със Запада”.

По този начин идеологическият лексикон на Путин разчита до голяма степен на архаичните конструкции от 19-ти и началото на 20-ти век,които позиционират корена на злото в “колективния Запад”.

На 30 декември 1999 г., ден преди неговият предшественик, президентът Борис Елцин, да обяви преждевременната си оставка, Путин публикува една вече почти забравена статия “Русия в зората на новото хилядолетие”. Това есе представя най-важните елементи на “руската идея”: патриотизъм, суверенитет, държавност и “връщане към колективни форми на живот”, за разлика от преобладаващия на Запад индивидуализъм.

Малко след като Путин встъпва в длъжност като президент през 2000 г., едно от първите му символични политически решения е да въведе отново химна на СССР като руски национален химн. През 2003 г. арестът на Михаил Ходорковски символизира концентрацията на икономическа и политическа власт в ръцете на Путин. От друга страна, успешните военни кампании се превръщат в ефективен начин неговият режим да увеличи обществената си подкрепа и да консолидира обществото, както става през 2000 г. с Втората чеченска война; през 2008 г. с войната в Грузия; и през пролетта на 2014 г. с анексирането на Крим.

Така нареченият Кримски консенсус отбелязва момент на нова легитимност за режима на Путин. “Връщайки” Крим на Русия без почти никакви военни усилия, Путин символично застава на същия ранг с имперските “събирачи на земи” Петър Първи и Екатерина Втора. Кримският консенсус намира своето (не)законно продължение в конституционната реформа от 2020 г., която позволява на Путин да остане президент до 2036 г. – де факто доживотно.

Инвазията в Украйна през 2022 г. очевидно има за цел да укрепи допълнително тази легитимност. Руският президент се надява на утвърждение преди всичко чрез лесна и убедителна победа – не само над Украйна, но и над нейния предполагаем “господар”, колективния Запад. Една бърза победа също така има за цел да доведе до окончателното признаване на историческата самостоятелност на Русия.

“Колективният Запад” като основен враг на Русия

Според руския политолог Кирил Рогов зад войната на Путин стои идеологията на радикално скъсване със Запада. В кремълската си реч за анексирането на украински територии самият Путин изяснява това. Според тази логика Украйна не притежава възможност за независими действия, тя е само бойно поле с “колективния Запад”.

През 2007 г. Путин завършва своята програмна реч на Мюнхенската конференция по сигурността със следните думи: “Русия е страна с над хилядолетна история и винаги е имала привилегията да води независима външна политика”.

Следващите години са доказателство, че той предвижда и използването на военни средства за тази цел: малко след срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., на която на Украйна и Грузия е отказана перспективата за присъединяване към алианса (тълкувано в Москва като знак за нежелание от страна на Запада да защити двете постсъветски държави), руските войски навлизат в Грузия. Реакцията на Запада е твърде нерешителна, подтиквайки грузинското ръководство да приеме мир според руските условията.

По стечение на историческите обстоятелства идването на Путин на власт през 1999 г. съвпада с военната намеса на НАТО в бивша Югославия, което по-късно води до провъзгласяването на независимостта на Косово. Според мнението на редица учени, политиката на Запада спрямо Косово е повратна точка за постсъветското руско ръководство.

Путин непрекъснато повдига въпроса за Косово, за да оправдае агресивната си политика в Украйна и директно сравнява операцията на НАТО по това време с настоящата руска “специална военна операция”. Така Украйна и до днес не е признала независимостта на Косово.

За Кремъл обаче Украйна няма “истинска” независимост след 1991 г. Един от най-близките сътрудници на Путин и бивш президент на Русия, Дмитрий Медведев, публично нарича на 11 октомври 2021 г. украинския президент Володимир Зеленски и неговото правителство “слаби и напълно незаинтересовани хора без особено самочувствие” и добавя: “Няма смисъл да преговаряме с васали. Налага ни се да се занимаваме с техния суверен”.

Този цитат е директен отговор на въпроса с кого руското ръководство смята, че води война.

Обществени корени на външната политика на Русия

Както Андрей Зорин наскоро отбеляза, възприемането на събитията между 1989 г. и 1991 г., което доминира в съзнанието на руското общество, е “не като освобождаване на Русия от съветския тоталитаризъм и неговото имперско наследство, а като поражение, нанесено от Запада по време на Студената война”.

Успешното разпространение на подобни възприятия може да се дължи на факта, че руското национално съзнание не се е освободило нито от своя имперски или съветски плен и постсъветските граници на Руската федерация се възприемат като неестествени и исторически несправедливи.

През 1997 г. 56% от руснаците смятат украинците и руснаците за една нация (през 2002 г. този процент достига 76%, а през 2004 г. – 79%). С други думи, реториката на Путин разчита на общественото мнение, но също така го формира. Едновременно с това империалистическата носталгия на значителни части от населението позволява на руския политически елит да оправдае авторитарното развитие на страната с твърдението, че в противен случай, тоест при условия на по-голяма политическа свобода, съществува риск от държавен срив.

Опасният исторически капан на подобни разсъждения е, че военните провали неколкократно са ставали основна причина за политически промени в руската история.

Например неуспешната Кримска война в средата на 19-ти век е последвана от либерални реформи, а руското поражение в Руско-японската война от 1904-05 г. решително допринася за загубата на легитимност на Николай II, което води до революцията от 1905 г. и в крайна сметка до неговата абдикация през 1917 г.

Съвременна Украйна: етнографският принцип като антиимпериалистически избор

Путин не е единственият, който не успява да разбере феномена съвременна Украйна.

Както всеки друг национален проект от 19-ти и 20-ти век, Украйна се позовава на средновековните и ранномодерните държавни образувания като символен фундамент на своята националност. В украинския случай това са преди всичко Старата (или Киевска) Рус от 10-12 век и казашкият проект в рамките на Полско-Литовската общност (16-18 век).

След подялбата на Полша в края на 18 век териториите на бъдеща Украйна са разделени между две империи – Руската и Австрийската. Именно в тази конфигурация се ражда визията за съвременна Украйна.

Украинският национален проект от 19 век формулира претенция за културна автономия на всички територии с преобладаващо украиноговорящо селско население. Подобен подход дава възможност на това, което на пръв поглед изглежда доста безобиден културен проект, да надхвърли имперските граници и да обедини борбата за украинска културна самостоятелност както в Руската, така и в Австрийската империя.

Самият факт, че украинското движение, с претенциите си за “етнографски граници”, се развива в две конкуриращи се империи, го прави устойчиво на имперските политики. Например гръкокатолическата (униатска) църква, основана през 1596 г., е забранена в Руската империя, но продължава да съществува в Австрия. В австрийския Лвов се публикуват украински книги, които са забранени от царската цензура. Тази възможност за игра с имперската конкуренция отличава историята на украинското движение от тази на Беларус, която се намира изцяло в рамките на Руската империя.

Първите съвременни украински държавни формирования са осъществени през 1917–1921 г. Непосредствено след Февруарската революция в Киев е създадена Централната рада, която провъзгласява социалистически и федералистки идеали, включително “национално-персонална автономия” за руснаци, поляци, евреи и други национални малцинства.

Пълната независимост на Украинската народна република (УНР) е обявена едва на 9 януари 1918 г. в отговор на военната офанзива на болшевишката армия срещу Киев. Западноукраинската народна република (ЗУНР) е провъзгласена на 19 октомври 1918 г. във всички бивши австрийски територии с преобладаващо украинско население. И двете украински републики претърпяват военни загуби, на изток – от болшевиките, и на запад – от полската армия.

Източна Галиция с център град Лвов става част от междувоенна Полша. Повечето украински територии са интегрирани в Съветския съюз. След като побеждава украинските политически опоненти на бойното поле, Ленин признава силата и потенциала на украинското национално движение. От тактически съображения той настоява новата съветска държава да се разглежда като федерация на формално равноправни републики, една от които е Украйна.

Съветска Украйна

При установяването на съветска Украйна като една от страните-основателки на Съветския съюз, Ленин признава силата на украинското национално самосъзнание. Разбира се, съветска Украйна е зависима от политиката на Москва; въпреки това тя има редица, макар и формални, елементи на собствена държавност. Въпреки това Украйна е особено засегната от политиката на масов глад, водена от Сталин (известна също като Гладомора от 1932–33 г.), както и от тежките репресии срещу украинската култура.

Горчивата историческа ирония е, че именно Сталин осъществява “обединението на украинските територии” и превръща вековната мечта за “единството на украинските етнографски територии” в политическа реалност. Това обединение се осъществява по време на Втората световна война, първо през 1939 г. и окончателно през 1944–45 г.

Следвоенна съветска Украйна е първата държава в историята на страната, която обединява Лвов и Донецк, Ужгород и Одеса в рамките на едни и същи граници.

Съветският съюз повежда безпощадна борба срещу антисъветския националистически ъндърграунд с тенденция да русифицира украинския език и да премахне редица културни дейци от украинския исторически канон. Въпреки това СССР никога не е изоставял идеята за спонсорирано от държавата институционализиране на “националността” като задължителна правна категория, основана на етническия произход на индивида. Нещо повече, от създаването до самия си крах СССР остава, както се изразява американският социолог Роджърс Брубейкър, “официална етнотериториална федерация от републики, дефинирани като общности на и за определени нации”.

Държавността на съветска Украйна е по-скоро форма без съдържание,една показност (в тази роля Украинската ССР става една от страните-учредителки на ООН, заедно с Беларуската ССР и Съветския съюз).

Независима Украйна като лаборатория за многообразие и плурализъм

Съветският съюз престава да съществува в края на 1991 г. Украйна и нейният партиен елит изиграват важна, дори решаваща роля в неговото разпадане. Провеждат се масови миньорски стачки и явни национални прояви, и все пак възникването на украинската държава през 1991 г. е възможно само чрез компромис между националдемократите изначителна част от номенклатурата на комунистическата партия.

С други думи, новата държава не е възникнала чрез революция, а е изградена върху основите на старите съветски институции. Това води до сериозни икономически и политически проблеми, но в сравнение със съседните Беларус и Русия Украйна развива особен модел на постсъветски плурализъм и политическа конкурентоспособност.

От 1991 г. насам Украйна е избирала шестима президенти, от които само Леонид Кучма успява да бъде преизбран. Освен това фалшифицирането на референдума и геополитическите решения, взети без съответната обществена дискусия, водят до два масови протеста в Украйна и два Майдана – Оранжевата революция от 2004 г. и Евромайданът от 2013–2014 г.

Представлява ли първият украински Майдан закъсняло догонване на революциите в Централна Европа от 1989 г.? Така или иначе, както през 2004 г., така и през 2014 г., ЕС отказва макар и символично да обещае на Украйна перспектива за европейска интеграция…

През 1991 г. всички хора, живеещи в Украйна, независимо от техния етнически, религиозен или езиков произход, стават пълноправни граждани на младата държава. В този период редица наблюдатели предричат неизбежен срив на страната като изтъкват регионалните “разделения”. Тезата за “две Украйни”и убеждението, че рускоезичното население ще бъде политически лоялно към Русия, изглеждат правдоподобни за мнозина.

Първите дни от войната на Путин показват колко опростени и преувеличени са тези концепции. В противен случай рускоговорящите украинци щяха масово да преминат на страната на окупаторите и украинското правителство скоро щеше да се поддаде на натиска на руската агресия.

Защо не се случи това?

В крайна сметка атаката на Русия категорично показа, че Украйна се е формирала като суверенна нация със специфичен модел на политическа лоялност и идентичност, които не могат да бъдат сведени до език или религия. Дори в условията на инвазия многообразието не се оказа слабост:религиозните и езиковите различия не подкопаха единството на страната.

За да разберем това, е необходимо най-накрая да се сложи край на опростените съпоставки на швейцарски или канадски модели с украинската реалност: в Украйна няма ясна географска или историческа граница между руския и украинския език. Според различни проучвания около 35–40% от населението говори съответно само или предимно руски или само украински, а около 20% твърдят, че използват в еднаква степен украински и руски. В Украйна може да се наблюдава особен модел на ситуационна двуезичност, при която украинският език е преобладаващ в сферата на образованието, а руският – в политиката и икономиката.

Необходимо е ново, по-адекватно описание на украинското многообразие. Време е да отхвърлим стереотипните фрази за “задаващо се разделение” и да преосмислим многообразието на страната – и в никакъв случай не само по отношение на езика – като решаващ източник на политически плурализъм.

За разлика от съседните Беларус и Русия, Украйна е развила традиция на политическа конкурентоспособност и непрекъснато мирно предаване на властта в хода на своята история от 1991 г. насам. Идеалното въплъщение на тази традиция е настоящият президент на Украйна, Володимир Зеленски, който е избран през 2019 г. с голямо мнозинство в цяла Украйна. Зеленски произхожда от рускоезично еврейско семейство, живеещо в югоизточната част на страната. Решението му да остане в Киев след руската инвазия, въпреки настойчивите съвети на водещи западни разузнавателни агенции да напусне, едва ли може да бъде надценено в своята символична стойност.

Войната в Европа: локални и глобални измерения

Войната на Русия срещу Украйна се възприема от президента Путин като акт на “укрепване на суверенитета [на неговата страна]” и “превантивен” и “защитен” отговор на “екзистенциалната заплаха от колективния Запад”. Мащабната руска агресия, която започна на 24 февруари 2022 г., се превърна в нов етап от войната, която Кремъл започна през 2014 г., като анексира украинския Крим и инициира войната в района на Донбас.

След 24 февруари тази война се превърна в геноцид в сърцето на Европа,който има за цел да унищожи украинската държавност и общество. Елементите на геноцидната политика са филтрационните лагери за украински граждани, насилственото депортиране на украински деца в Русия, унищожаването на културното наследство и изгарянето на украински учебници.

Всъщност отношението към украинската идентичност отличава Путин от всички съветски управници (включително Сталин). Ако болшевиките признаваха важността на украинския национален проект и се стремяха да го модифицират и интегрират в съветската система (прилагайки както репресии, така и насърчаване), Путин напълно го подцени, като по този начин попадна в капана с наивни надежди да окупира Киев за три дни при почти нулева съпротива.

Ако Путин все още мисли за Украйна от гледна точка на идеологическите мечти от 19-ти век, самата страна се оказа сложен и завладяващ пример за създаване и насърчаване на модерна плуралистична идентичност.

Имайки предвид катастрофалното и дълготрайно въздействие на продължаващата война както върху руското, така и върху украинското общество, не бива да забравяме, че тя има не само локално, но и глобално измерение: тя поставя под въпрос съществуващата архитектура на международната сигурност и международното право, принципът на неприкосновеност на границите и (не)разпространението на ядрени оръжия. Търсенето на нови отговори на всички тези предизвикателства ще бъде изключително важна и трудна задача за целия свят.

*Андрий Портнов е професор по история на Украйна в Европейския университет “Виадрина” (Франкфурт на Одер), директор на изследователската мрежа ПРИЗМА УКРАЙНА за Източна Европа и член на украинския ПЕН-клуб. Настоящата статия е осъществена с подкрепата на Държавния департамент на САЩ. Мненията, резултатите и изводите, изразени от автора на статията, не отразяват непременно вижданията на Държавния департамент на САЩ.

Ваклуш Толев: Може ли мъдростта да промени институциите?

!Водеща: Щастлива съм да Ви приветствам отново в нашата телевизия, в нашето студио. За втори път сте гост при нас, и в тази връзка и по-точно във връзка с тазвечершната лекция, която ще изнесете, искам да конкретизирам въпроса си: каква е ролята на Мъдростта в еволюцията на съвременните институции?

Ваклуш Толев: Аз споделям щастието Ви и приемам, че наистина е достойнство да бъда пък поканен от вашата телевизия.

Въпросът с присъствието на Мъдростта като Мирова същност и като Духовна вълна налага сама за себе си – това, което ми казвате: „Би ли могла тя да даде някаква промяна на институциите, с които човечеството е навикнало?“. Защото човечеството се е изживява в хилядилетия, минавайки през институционности. Това ме навя на времето на мисълта да кажа нещо, което не променя, това е, че личността е свещена, а институцията изчерпаема. Следователно логично е да се каже: може ли, когато влиза една нова Духовна вълна, да направи промяна в институции, с които сме навикнали; институции, които имат хилядилетен живот?

Ето една институция, каквато беше институцията на митологиите, която има наистина хилядилетен живот. Една Римска империя е нейният защитник. Нейната, така, опорност на митологията е в това, че една мирна, голяма държава, ширнала се из света, покровителствува и изгражда храмове, на които прави поклонения. В тази доктрина на митологичното съзнание се раждат и култури. Култури, които безспорно изграждат храмове на богове. Култури, които раждат трагичната съпоставност човек и богове. Всичкото това в края на краищата се изразява в института. Институтът, който изгражда Партенона. Институтът, който в края на краищата при юдеите изгражда Йерусалимския храм. Институтът, който в своята митологична цялост изгражда пирамидите. Следователно всички тези институти са напоени със своя културен образ. И все пак ние сме свидетели, че когато дойде една нова Духовна вълна, която наричаме Учението на Иисуса, на Христа, който постави нова духовна енергия в живота на човечеството, постави на преценка това, което институтите даваха и религиите бяха оставили; постави, ако щете, на опровержение цялата доктрина на Правдата. Защото когато изпречиха грешниците, Той ги повика: Който е праведен, да хвърли камък срещу него!, и оказа се, че след 1500 години институцията за Правдата показа, че няма един праведник. Разбирате…

Значи, логично е да се търси това, което поставяте: ще има ли промяна на институциите? Най-малко, което е – не само формата на храма ще си отиде. Както виждате, и Партенона се загуби, и храмът на Аполон, където отиваха на поклонение… В храма на Аполона отиваха на поклонение, за да питат оракула какво да правят – доктрината да получавате информация от проницанието, а не четяха, че там имаше един надпис: Познай себе си и ще познаеш боговете. Ето защо след това християнството ги отмени! Отмени всички тези ценности, но не отмени едно нещо – това, което ще твърдя в цялата своя същност, когато говоря за доктрината „Път на Мъдростта“ – не може да отмени човека. И тогава виждате опорността на тезата ми – че човекът е свещен, а не институциите. Верно е, че институциите са имали властност да унищожават човека, но човекът не може да бъде изчерпен. Дали един човек като Христос, като Кришна, като Хермес и пр. са създавали културите на човечеството – те са достатъчни. Те са били предпоставки някой да прави материализация на духовната възможност.

Та така че, безспорно е, че Учението „Път на Мъдростта“ и тази лекция, която довечера ще изнеса, която е: „Присъствието на Мъдростта (в какво?) в личността, в социалната даденост и в Мировото присъствие“ – от планетността до Универсума. Ще променят ли институции? Безспорно, щом някой дава нещо друго. Какво е то? Ето, вземете в таблицата на Мъдростта, на нравствените поведения – Няма зло, има нееволюирало добро. Или вземете в другото: По-добре е да бъдеш, отколкото да имаш. Субстанциалността на Духа пред материализираната мисъл. Или да вземем другото, което в Учението „Път на Мъдростта“ поставя пред човечеството: Знаещият е повече от безгрешния. Грешният не може повече да влачи веригата на греха, така както юдейската религия му го сложи. Тази свобода от натрапена грешност! Защото когато ядете плода на знанието – да сте станали грешни, бог когато бъде, гони Адама, който от него клонираха Ева, защото роди идея за знание. Каза на Адам и Ева и на своите Съсътворници, че: Те станаха като нас богове, да знаят що е добро и зло. Значи щом знанието ви дава морална, нравствена и културна таблица, тогава какъв грешник е той?! Аз съм дал обяснение откъде идва потребата да направиш някого грешник – себе си да направиш теократ.

Така че институцията ще си отиде. Ще има промяна! Естествено, че това не става… Както знаете, едно християнство три века изживя борба с каменни божества. Сега поне божествата са личности, които са знаели да говорят.
Моят ужас е някъде другаде. Аз не отричам иконната възможност на бабата да има моление. Става въпрос как ще се освободи човек от икона. Дали с това насилие, което християнството в доброволна жестокост извърши – да махне каменните божества, или с проницанието вече, че знанието е повече от безгрешния. Идеята да освободите човека от грях е идея за една нова духовна енергия. Тогава, когато човечеството влезе с нова енергия, каквато е било Учението за Любовта… Това прави Христос!

Христос прави Учението за Любовта в идея да простите на тези, които не знаят. И другото – да обичате врага. Той не отмени възможността човекът да извърши грешка. Той не каза на грешницата: „Ти си безгрешна!“. Каза ѝ: Осъдиха ли те? – Не! – И аз не те осъждам, но ти повече не греши! Виждате, че Той променя мярката на възмездие! Вместо Правдата в жестокост да я убие с камъни, Той ѝ даде прощение, за да може в себе си да не греши повече. Ние не сме работили с това, което пише в надписа[1]. Ние не сме работили едно зло, което трябва да еволюира в добро; или едно зло, което го няма, трябва доброто да еволюира, за да промени зло. Точно това направи Христос в идеята си с прощението.
Така че аз съм убеден – така както си отидоха голямите храмове, така както си отидоха Елевзийските тържества, така както си отиде и сибилското моление, друидскит дъбове на храмове наречени и тотемните жертвоприноси, така ще си отидат и това, което в хилядилетия още е отстоявало. Христос няма да си отиде, но християнството в неговите обрядни служения, което: „Дай едно агне в жертва и считай, че си простен!“… Или както Христос ги упрекна: Що се кланяте и признавате златото на храма, а не олтаря?. Ето тази тайна – да освободиш един олтар от кръвни жертвоприноси! Защото Христос освободи човечеството от жертвоприносите кръвните – Себе Си постави. Той направи една социална пътека, наречена Голготски път, те обявиха ден на страданието. Глупости!…

Водеща: Доколкото Ви разбирам, институцията е нещо преходно?

Ваклуш Толев: Много преходно е, макар да има и хилядилетен живот. Това няма никакво значение колко има. Сравнено с това, че на времето не може да се сложи определение, нищо не са 1000 години, 2000 години и така. И тогава – умението от една институция и институционност да ги направите това, което се нарича паметници на културата.

Водеща: А какво е Вашето виждане след може би 2 или 3 хиляди години, когато институцията вече отпадне като същност, какво ще бъде управлението?

Ваклуш Толев: : Знаете ли, тогава институция ще бъде човекът, на когото съм предоставил в Учението „Път на Мъдростта“, че човекът е един бог в развитие. Той е институционност и институт! Щом е бог в развитие, тогава неговият олтар е това, което дадох и таз година в Посланията – олтарът на бъдещото човечество е Книгата му на Живота. За нея не можеше да говори никой, преди Христос да възкръсне. Възкръсналият Христос за първи път постави идеята за Книга на Живота. Аз казвам, че бъдещият олтар на човечеството е тази Книга на Живота. Тя ще бъде олтар, защото е съзнание на Бога. Когато пред съзнанието на Бога осъществявате своето развитие за бог, тогава осъществявате и това, което се нарича идея за свобода. Идеята за Свобода е единство с Божеството. Вие в дадени моменти търсите и ставате божество, но не сте Бог още. Тази голяма тайна на човека, която му се забраняваше. Той може да стане съвършен, но никой не му каза, че може да стане божествен. Точно това прави доктрината „Път на Мъдростта“ – предоставя на човека възможността от съвършенството, както Христос го каза: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но и Той не можа да им каже да бъдат божествени, както е божествен вашият Отец!

Да бъдеш!, да бъде повече от това, което е да имаш!

[1] Надписа Няма зло, има нееволюирало добро.

Европа се подготвя за спиране на мобилните мрежи тази зима

10:13, 29 сеп 22

Може би се задава нещо някога немислимо – мобилните телефони да замлъкнат в цяла Европа тази зима, ако прекъсванията на електрозахранването или налагането на лимити на потреблението или режим на тока извадят от строя части от мобилните мрежи.

Решението на Русия да спре доставките на газ през ключовия маршрут за доставка на Европа след конфликта в Украйна увеличи вероятността за недостиг на електроенергия. Във Франция ситуацията се влошава заради няколко атомни електроцентрали, затворени за ремонт.

Представители на телекомуникационната индустрия казват, че се страхуват, че тежката зима ще изправи европейската телекомуникационна инфраструктура пред изпитание, принуждавайки компаниите и правителствата да търсят начини да смекчат последиците.

Няма достатъчно резервни системи в много европейски страни, за да се справят те с големи прекъсвания на електрозахранването, казаха четирима ръководители на телекомуникации. Това увеличава и шансовете за прекъсвания на мобилните мрежи.

Страните от Европейския съюз, включително Франция, Швеция и Германия, се опитват да гарантират, че комуникациите ще продължат да работят, дори ако прекъсванията на електрозахранването в крайна сметка изчерпят батериите, инсталирани на хилядите клетъчни антени.

Европа има близо половин милион телекомуникационни кули и мачти и повечето от тях имат резервни батерии, които могат да ги захранват около 30 минути.

Във Франция планът, предложен от електроразпределителя Enedis, включва в най-лошия случай потенциални прекъсвания на електрозахранването до два часа, казаха два източника, запознати с въпроса. Общото спиране на тока ще засегне само части от страната на ротационен принцип. Основни институции като болници, полиция и правителство няма да бъдат засегнати, казаха източниците.

Френското правителство, телекомуникационните оператори и Enedis, подразделение на контролираната от държавата компания EDF, са провели разговори по въпроса през лятото, казаха френското правителство и източниците. Френската федерация на телекомуникациите (FFT), представляваща Orange, Bouygues Telecom и SFR на Altice, насочи вниманието към Enedis за това, че не може да освободи антените от прекъсвания на захранването. Енедис отказа да коментира съдържанието на разговорите, проведени с правителството по въпроса.

Enedis каза в изявление до “Ройтерс”, че всички редовни клиенти са третирани на равна основа в случай на извънредни прекъсвания. Компанията обясни, че е успяла да изолира участъци от мрежата, за да снабди приоритетни клиенти като болници, ключови промишлени инсталации и военни, и че зависи от местните власти да добавят инфраструктурата на телекомуникационните оператори към списъка с приоритетни клиенти.

“Може би ще научим повече по въпроса, преди да е дошла зимата, но не е лесно да се изолира мобилна антена (от останалата част от мрежата)”, каза служител на френското финансово министерство, запознат с разговорите.

Телекомите в Швеция и Германия също изразиха пред своите правителства загриженост относно потенциален недостиг на електричество, казаха няколко източника, запознати с въпроса.

Шведският телекомуникационен регулатор PTS работи с телеком оператори и правителствени агенции, за да намери решения, се казва в съобщение. Това включва разговори какво ще се случи, ако трябва електричеството да бъде разпределяно.

PTS финансира закупуването на преносими генератори и мобилни базови станции, които се свързват с мобилни телефони, за да се справят с по-продължителни прекъсвания на захранването, каза говорител на регулатора.

Италианското телекомуникационно сдружение заяви пред “Ройтерс”, че иска мобилната мрежа да бъде изключена от всякакви прекъсвания на електрозахранването или пестене на енергия и ще повдигне въпроса пред новото правителство на Италия.

Прекъсванията на електрозахранването увеличават вероятността електронните компоненти да се повредят, ако бъдат подложени на внезапни прекъсвания, каза в интервю ръководителят на телекомуникационното сдружение Масимо Сарми.

Производителите на телекомуникационно оборудване Nokia и Ericsson работят с мобилните оператори, за да смекчат ефекта при недостиг на електроенергия, казаха трима източници, запознати с въпроса.

Европейските телекомуникационни оператори трябва да преразгледат мрежите си, за да намалят допълнително потреблението на енергия и да модернизират оборудването си, като използват енергийно по-ефективни системи, казаха четиримата ръководители от телеком сектора.

За да пестят енергия, телекомуникационните компании използват софтуер за оптимизиране на трафика, да накарат кулите да минат в “спящ режим”, когато не се използват, и да изключват различни честотни ленти, казаха източници, запознати с въпроса.

Телекомуникационните оператори работят с националните правителства, за да проверят дали има планове за поддържане на критично важни услуги.

В Германия Deutsche Telekom има 33 000 мобилни мачти и нейните мобилни системи за аварийно захранване могат да поддържат само малък брой от тях в едно и също време, каза говорител на компанията. Deutsche Telekom ще използва преносими системи за аварийно захранване, които разчитат главно на дизелово гориво, в случай на продължителни прекъсвания на захранването, се казва в съобщението.

Франция разполага с около 62 000 мобилни мачти и индустрията няма да може да оборудва всички антени с нови батерии, каза президентът на FFT Лиза Белуло.

Свикнали с непрекъснато електрозахранване от десетилетия, европейските страни обикновено нямат генератори, които да поддържат захранване за по-дълго време.

“Може би сме малко разглезени в големи части на Европа, където електричеството е доста стабилно и добро”, каза изпълнителен директор на телекомуникационната индустрия. “Инвестициите в пестене и съхраняване на енергия може би са били по-малко, отколкото в някои други страни.”

Седмият месец на руската инвазия в Украйна – началото на украинската контраофанзива

Украинската армия внесе редица новости в тактиката и стратегията на съвременната война

23 SEP 2022

Ген. Съби Събев

Изтича и седмият месец на руската инвазия срещу Украйна. Отбранителната война на украинската държава достигна повратна точка, от която започнаха контраофанзивни операции на Украинските Въоръжени Сили (УВС) на южния и източния театър на военните действия. Същите първо в Херсонска, а след това в южната част на Харковска област дадоха началото на есенно-зимната кампания на 1300 километровия активен фронт на войната, 

промениха нейната динамика и ход

 Много анализатори обвързаха тези действия с дългоочакваната мащабна контраофанзива на УВС за изтласкване на агресора извън националните граници на Украйна. Още повече, че подобно изявление бе направено от украинското политическо ръководство на 29.08.2022 г. Същата се очакваше главно на Херсонското направление, за освобождаване на западната част на областта и на самия областен център Херсон. И наистина на горепосочената дата контраофанзивни операции започнаха около западните и северозападни граници на Херсонска област. 

На 05.09.2022 започна и контраофанзивата на УВС на Харковското направление, която се прояви като тактически блицкриг и оперативна изненада за руското командване, като достигна 50 – 70 км в дълбочина на окупираната украинска територия в тази област. Само за една седмица бяха освободени над 30 населени пункта и над 2 500 кв. км площ.
Украинските войски в Донецка област успешно се отбраняват и не допускат завладяване на допълнителни територии от руските войски. В последствие освободената окупирана плащ достигна 8 000 кв. км.

Междувременно, руският Черноморски флот пребазира своите подводници от Севастопол в Новоросийск, което е най-вероятно свързано с повишения риск за тяхната сигурност. 
Седем месечната отбранителна война на украинската държава внесе редица

 новости в тактиката и стратегията на съвременната война

 По оценка на председателя на Военния комитет на НАТО адмирал Роб Бауер, УВС са променили из основи характера на съвременната война, чрез използването на сателитни системи, творческо приложение на западните оръжия, тясно военно-гражданско сътрудничество и децентрализирано управление на войските. Несъмнено, опитът от нея ще се изучава във военните академии на повечето страни в света, включително и в руските военни училища и академии.

Украинската контраофанзива на Херсонското направление 

Намеренията на украинското политическо ръководство за тази контраофанзива бяха за първи път обявени два месеца преди нейното начало и периодично повтаряни. Подобни намерения не кореспондират с изискванията на военната стратегия, които не предвиждат разкриване на времето и мястото на планирано настъпление. Очевидно е, че обявяването на подобни намерения имаха друга цел. Същите по-скоро са типични за дезинформационна операция за заблуждаване на противника и подтикването му към действия, които имат за цел да го вкарат в капан. В случая целта беше на десният бряг на р. Днепър да бъдат привлечени повече руски военни части, след което с разрушаване на наземните комуникационни линии (мостове, пътни възли) да бъдат изолирани от снабдяване и подкрепления, след което да бъдат постепенно неутрализирани. Както и да бъдат създадени условия за нанасяне на внезапен удар на неочаквано за противника направление. Тази дезинформационна операция на Украйна сработи добре, като основно от Харковското направление и частично от Донбаското направления бяха снети най-боеспособните руски части и прехвърлени на Херсонското направление, повечето на десния бряг на р. Днепър. Така от края на м. юли и през м. август руската групировка на този участък нарасна от около 10 000 до минимум 25 000 души, с цел укрепване на руската отбрана около гр. Херсон и западната част на Херсонска, както и на окупираната част от Николаевска област. 
Руските войски на Херсонското направления изградиха минимум три добре укрепени отбранителни линии, главно около гр. Херсон и западно от р. Днепър. Очевидният замисъл на руското командване бе да отрази и срине очакваното украинско контранастъпление, след което с подсилените си войски да нанесе силни контраудари в направление на Николаев и Кривой рог и по възможност да овладее двата града, а впоследствие да развие настъплението си към Одеса и централната част на Украйна. Рискът, който не бе отчетен добре при този замисъл бе, че при прекъсване на пътните артерии през р. Днепър, неговото реализиране се проваля и руските войски попадат в капан, в който тяхното снабдяване и усилване става почти невъзможно. Освен това реката предотвратява атаки по фланговете на украинските войски.
На 29 август командването на УВС обяви началото на контраофанзивата в Херсонска област, като няколко бригади на украинските войски засилиха артилерийския обстрел и започнаха атаки и още в първия ден пробиха първата линия на руската отбрана на няколко места, като бяха и освободени няколко населени места. Същевременно продължи украинският обстрел по мостовете на р. Днепър, както и по руски командни и логистични центрове, артилерийски и ПВО позиции. 
Според украински източници, целта на тази офанзива е да се освободи цялата територия северно и западно от р. Днепър, включително не само гр. Херсон, но и плацдарм около гр. Нова Каховка на левия бряг на реката с важна хидроелектрическа централа, както и да се постави под контрол канала снабдяващ Крим с основната част от необходимата му вода. 
Възстановяването на контрола над Херсонска област е решаващо за Украйна, с цел предотвратяване опитите на Русия за настъпление към Кривой рог, Николаев и Одеса. За целта подготовката за ликвидиране на руското присъствие на десния бряг на Днепър бе една от основните задачи на УВС от началото на лятото на 2022 г.
За 10 дни ВСУ постигнаха определени успехи на Херсонското направление – освободен бе стратегически важния пункт Високополие и бе извършен пробив на руската отбрана западно от Давидов брод на дълбочина 10 км. Освободена бе над 500 кв. км окупирана площ. Очертава се направление за настъпление към районния център Берислав, намиращ се на брега на Каховското водохранилище. Ако този град бъде овладян, руската групировка ще бъде разсечена на две части, което ще улесни нейния разгром.

Украинското настъпление към Херсон върви с по- бавни темпове, тъй като в този регион окупационните войски са създали три линии на отбрана с многочислени бетонни съоръжения, защитени с минни полета. Тяхното преодоляване изисква повече тежко въоръжение, главно голямокалибрена артилерия и бронирана техника, а и ще предизвика повече човешки загуби, което е неприемливо за Украйна. Затова украинското командване провежда операция за изолиране на руските войски и унищожаване на натрупаните от руските сили запаси от боеприпаси, гориво и оборудване, както и прекъсване на снабдителните им линии. За целта ВСУ извадиха от строя всички стационарни мостове през р. Днепър в областта и държат под огневи контрол понтоните и баржите, с които руските войски се стремят да осигуряват частите на десния бряг на реката. Така затворената в капан руска групировка с всеки ден ще губи своята боеспособност и накрая ще се изправи пред избор – капитулация или хаотична евакуация на левия бряг, съпроводена с големи загуби. Нейният разгром ще има тежки военни и политически последици за Русия.
От военни съображения, операциите в Херсонска област са под информационно затъмнение и подробности за операциите публично не са известни.

Украинската контраофанзива на Харковското направление 

Планът за това контранастъпление на украинската армия е разработен по замисъл на командващия сухопътните войски на Украйна – генерал-лейтенант Олександър Сирски, офицер с отлична военна подготовка и стратегическо мислене, привърженик на западното военно изкуство.

На 5 септември украинските войски, с ударно ядро от десантно-щурмови части, пробиха руската отбрана на мобилизирани от донбаските “републики” и резервисти от Русия, както и части на Росгвардия. Атакуващите украински сили създадоха локално превъзходство, като за първи път от началото на войната използваха бойна техника, доставена от Запада и Източна Европа. При това пробивът бе в няколко направления, със заобикаляне на укрепени населени пунктове. Опитат на части от 1-ва танкова армия на Русия да спрат настъплението се провали и същите понесоха големи загуби. 
Тази контраофанзива бе неочаквана и постигна оперативна изненада за руското военно командване. Бързият напредък на същата породи паника в руските части на Изюмско-Харковското направление и в първите дни постигна темп на настъплението до 25 км на денонощие. Изюмската групировка на руските войски с численост над 10 000 души, която от дълго време се опитваше да щурмува Славянск и Краматорск от север, се оказа пред обкръжение и безразборно се оттегли на изток, като изостави голямо количество въоръжение и боеприпаси на бойното поле.
Успехът на тази офанзива тип блицкриг се потвърждава от факта, че от 06 до 16 септември в Харковска област са освободени 8 000 кв. км окупирана територия и близо 390 населени пункта с 150 000 души население.
Успехът на украинското контранастъпление южно от Харков бе осигурен от отличното военното разузнаване на УВС. Пробивът бе планиран на удобен участък за атака, а самото настъпление бе подчинено на главната задача. Цялата подготовка бе осъществена при висока степен на секретност, като в началото на настъплението руската армия нямаше представа за мащабите му и количеството на украинските войски. Това беше образцов пример на бърза настъпателна операция, довела до обща тежка криза на руските войски. Това бе голямо оперативно поражение на Русия, в което загуби почти цялата Харковска област. А превземането на Изюм сложи край на плановете на Русия за постигане на целите в Донецка област.
В хода на паническото руско отстъпление, руският 237-и гвардейски десантно-щурмови полк прекрати съществуването си, след като беше разгромен от украинските сили в Харковска област, поради гибелта или раняването на всичките му военнослужещи. Пленено бе знамето на 150-та руска дивизия и по стара военна традиция същата следва да бъде разформирована.

Същевременно, продължаващите руски настъпателни операции срещу Бахмут и около град Донецк загубиха своето оперативно значение за руската страна и водят само до излишни загуби на руските войски.
Украинските войски с умерен темп продължават настъпателните си действия към източните граници на Харковска област и западните граници на Луганска област.
Контраофанзивата на Украйна обърна хода на тази война. Украйна вероятно все повече ще определя мястото и характера на следващите сражения, а Русия все повече ще реагира неуспешно на нарастващия украински натиск, освен ако руското командване не открие начин да си върне инициативата. Междувременно, контраофанзивата в Харковска област влоши отношенията на Путин с руското министерство на отбраната и предизвика игнориране на висшето военно командване от страна на президента.

Причините за руските неуспехи

Причините за разгрома на руската групировка на Харковското направление, както и постепенното отстъпление на руските войски западно от р. Днепър не са нови. Някои от тях се проявиха още в първите месеци на войната. Руското политическо и военно ръководство бе шокирано от светкавичната контраофанзива, загубата на голяма окупирана територия и разгрома на Изюмската войскова групировка. В резултат на това, отношенията на Путин с военното ръководство силно охладняха и руският президент все повече разчита за успешното водене на войната на нередовните бойни части – частните военни компании, чеченските сили, Росгвардия и доброволческите батальони, отколкото на редовната руска армия. 

Конкретните причини за руските неуспехи са:

• Дефицит на стратегическо мислене – поради повърхността стратегическа оценка Путин започна агресивна война срещу Украйна. Погрешен стратегически замисъл за водене на войната доведе до атакуване на Украйна на много направления, без съсредоточаване на силите на основно и едно-две спомагателни направления. Ниското ниво на стратегическо мислене произведе погрешни оперативни и тактически решения в хода на войната. Подценяването на отбраната в Харковска област е стратегическа грешка.

• Липсата на единно командване – нехомогенният състав на руските военни сили (редовната руска армия, опълчението на двете „републики- ЛНР с ДНР, ЧВК „Вагнер, Росгвардия и чеченските части) се оказа непреодолима пречка за формиране на единно военно командване. Най-привилегирована е ЧВК „Вагнер“, която си има собствено командване и води самостоятелно боеве. Така руската армия в Украйна не е единен механизъм. 

• Лоша логистика – лошото и несвоевременно снабдяване е продължаващ проблем на руските сили. За седемте месеца война руското командване не успя да организира ефективна система на снабдяване на своите войски. Украинското военно командване, чрез системни удари успешно възпрепятстваше изграждането на такава система. 

• Хроничният недостиг на попълнения за отслабените руски части – след седем месеца война, Русия не намери адекватен подход за попълване на големите загуби. Руският президент не се решава да обяви открита мобилизация, а разчита на набиране на доброволци-наемници срещу солидно заплащане, което досега не дава очакваните резултати. Чеченският лидер призова за самомобилизация на руските административни райони, а ЧВК започнаха набиране на затворници за участие във войната, срещу опрощаване на присъдите им. След разгрома на наскоро формирания 3-ти армейски корпус край Изюм, руското МО започна формиране на 4-ти корпус. Обявената частична мобилизация е признание за провал на досега провежданите мерки за набиране на личен състав за попълване на загубите.

• Ниска квалификация и подготовка на руската армия – руските въоръжени сили се оказаха неподготвени за агресивната война на Путин. Големите загуби на офицери за седемте месеца война – 1 000 души, включително висши офицери, оказаха своето негативно влияние на управлението на руските войски в боевете и сраженията срещу силно мотивираните и добре ръководени украински сили. Лошо подготвен бе и редовият състав на руските сили. Набираните наемници и доброволци са с максимум едномесечна подготовка, а частите на Росгвардия не са подготвени и оборудвани за участие във военни действия. Техническото осигуряване на руската армия, след понесените огромни загуби в бойна техника, е незадоволително. За попълване на загубите се изважда стара бойна техника от дългосрочно съхранение, която не е поддържана и бързо излиза от строя.

• Тактическа неграмотност и грешки – неправилно построение на отбраната в Харковска област, доведе до бързото овладяване от украинските сили на ключови транспортни и логистични възли. Не бяха укрепени ключови населени пунктове, както и не бяха използвани благоприятните условия на местността и водните прегради. Липсваха и планове за отразяване на изненадващи удари на украинските сили, както и за организирано оттегляне на по-добри отбранителни позиции. Липсата на резерви и единно командване на отбраната предрешиха нейния колапс при бързото контранастъпление на украинските сили.

Руската частична мобилизация

На 21 09.2022 г. руският президент подписа указ за частична мобилизация на въоръжените сили. Това бе панически акт, продиктуван от страха пред пълно поражение в инвазията срещу Украйна и загуба на всички окупирани територии, както и от неуспеха да се привлекат доброволци и наемници за попълване загубите на руските войски. Частичната мобилизация бе възприета от руското политическо и военно ръководство като панацея за обръщане на хода на войната в полза на Русия, както и за защита на окупираните територии. Има основателни съмнения дали Русия ще успее да осъществи докрай започналата мобилизация. Същата ще има доста негативни последствия за руската страна, като: задълбочаване на международната изолация на Русия, увеличаване на военната помощ за Украйна, включително с повече далекобойни оръжия, още западни санкции, нарастване на жертвите от войната и разделение на руското общество, задълбочаване упадъка на бойния дух на руските войски. Ползите от мобилизацията, които могат да бъдат налице след 1-2 месеца, но с малка вероятност за пълна реализация, са: увеличаване на руските войски на фронта, но със стара екипировка и оръжия, стабилизиране на фронтовата линия, създаване на условия за нови настъпления на руската армия и повишаване на защитата на окупираните територии. 
Руският министър на отбраната заяви, че ще бъдат мобилизирани 300 000 души, преминали военна служба, включително с боен опит. Но по изтекла информация в засекретената част на указа за мобилизация стои цифрата 1 000 000. Още в първия ден на мобилизацията избухнаха протести в над 30 руски града, а хиляди руснаци започнаха да напускат страната към държави с безвизов режим. Потокът от напускащи страната мъже в мобилизационна възраст се увеличава.
В първите два дни на мобилизацията са допуснати редица нарушения от мобилизационните органи, като повиквателни получават и студенти и лица без военна подготовка, както и арестувани протестиращи. 
Опит за прогноза за следващия етап на войната
Много военни експерти, а и политици се опитват да прогнозират плановете на страните за по-нататъшното развитие на войната.
Украинското политическо ръководство е решено да продължи контраофанзивата на своите войски, като подготвя нейния втори етап, като все още не е ясно къде ще бъде неговия основен удар. Логично е същият да бъде на Запорожкото направление, с цел да се освободи Запорожката АЕЦ и да се прекъсне наземния коридор от Донбас до Крим, а спомагателен удар да бъде нанесен в източната част на Херсонска област в направление на Нова Каховка за вземане под контрол на канала осигуряващ вода за Крим и затваряне на всички пътища за изтегляне на намиращата се в капан руска групировка около гр. Херсон и десния бряг на р. Днепър.

Съществува и опасност войната да вземе друг ход, след обявената частична мобилизация и след като руското политическо ръководство подтикна администрациите в окупираните територии на Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска област да проведат спешно референдуми за присъединяване на окупираните територии към Руската федерация, каквито решения вече са взети на местно ниво. Спешното провеждане на тези референдуми в периода 23-27.09 е и отговор срещу опасността още окупирани територии да бъдат освободени от продължаващата украинска контраофанзива. 
Ако въпросните територии бъдат присъединени към РФ до края на м. септември или началото на м. октомври, тогава руското ръководство е възможно да обяви официално състояние на война срещу Украйна, в допълнение на частичната мобилизация на въоръжените си сили, и силно да ескалира военните действия, под предлог за защита национални територии на Русия.

Зимата наближава и от решаващо значение ще бъде доколко всяка от страните е подготвена да продължи военните действия при зимни условия. Очаква се ескалация на военните действия в следващите седмици и месеци, резултатите от които е трудно да бъдат предвидени. Руският президент отново размахва ядрената заплаха, но е предупреден достатъчно ясно за последствията, ако се изкуши да прибегне до използване на тактическо ядрено оръжие. Не е сигурно, че руските военни ще изпълнят такава пагубна заповед. 

С П Р А В К А
на руските загуби към 23.09.2022 г., по данни на ГЩ ВСУ
Личен състав – 56 060
Танкове – 2 254
ББМ – 4 796
Артилерийски средства – 1 355
РСЗО – 326
Средства за ПВО – 170
Самолети – 254
Вертолети – 219
БЛА/Дронове – 950
Крилати ракети – 240
Автомоб. т-ка +автоцистерни ГСМ – 3 659
Кораби и катери – 15
Специална техника – 126

“Частична мобилизация” за “специална военна операция” – това е нещо подобно на “дървено желязо”

21 SEP 2022

Михаил Найденов*

“Частична мобилизация” за “специална военна операция”. Това е нещо подобно на “дървено желязо”.

Този ход на Путин е продиктуван от отчаяние. Най-вече това представлява опит за потискане на настъпващата в Москва паника от военната катастрофа. И произтичащото от това недоволство сред силоваците. Най-вече, това е манипулативно действие, с което Путин цели да консолидира подкрепа около себе си. Или най-малкото така той прави отчаян опит да потисне нарастващото недоволство сред управленските кръгове, като им подхвърля нова надежда за обръщане на хода на войната, която руските въоръжени сили очевидно не са в състояние да спечелят. И с всеки изминал ден те стават все по-неспасобни да реализират военни успехи. 

“Частичната мобилизация” ще доведе до количествено нарастване на хората, които могат да бъдат хвърлени на фронта. Само че това едва ли ще увеличи чувствително способностите на руските въоръжени сили. А война се печели със способности. Те, от своя страна, са съвкупност от осем незаменими компонента, познати в НАТО под DOTMLPFI – Доктрини (също и концепции и тактики, техники и процедури), Организация, Подготовка, Материални средства (въоръжение и бойна техника), Лидерство и Образование, Личен състав, Инфраструктура и Оперативна съвместимост – Doctrine, Organization, Training, Materiel, Leadership and Education, Personnel, Facilities and Interoperability. Не може да има реална и използваема отбранителна способност, 

ако е налице дефицит на който и да било от тези осем компонента.

С това си действие Путин ще увеличи само в количествено отношение въоръжените сили на активна служба, но не и в качествено.  Що се отнася до другите компоненти, Кремъл не е в състояние да ги осигури в достатъчно количество и/или качество.

Най-напред хората, които ще бъдат “частично мобилизирани”, трябва да бъдат достатъчно добре подготвени и обучени, за да станат ефективни на бойното поле. И за да могат да оцелеят, преди всичко. Свикването и изпращането на война на запасни, голяма част от които вече са изгубили форма и най-вече функционират в особеностите на руския национален битов контекст на прогресивно алкохолизиране на населението, едва ли осигурява наличието на ефективни бойни единици. Да не говорим за мотивацията. Случаите на отклонение от военна служба и дезертьорство логично тепърва ще нарастват с увеличаване на броя на изпратените повиквателни. С други думи, на руските въоръжени сили компонентът “хора”, като най-важният компонент на способностите, ще си остане със сериозен дефицит, най-вече в качествено отношение. Възможен начин за смекчаване на това неблагоприятно за руската армия развитие би било на фронта да се изпращат вече сглобените и подготвените формирования, а на тяхно място по поделенията в страната на бойно дежурство да застъпват  мобилизираните запасни.

Що се отнася до обучението и подготовката, 

руските военни ще се сблъскат с недостиг на време, на материални ресурси и най-вече на младши офицери и сержанти

(напрактика липсва сержантски корпус, който е критично важен за печелене на съвременните войни), които да се заемат с обучението и опресняване на знанията и уменията на запасните. 
Казармите и помещенията, в които ще бъдат настанени запасните, очаквано ще бъдат импровизирани и в окаяно състояние. Едва ли е наличен сега достатъчно качествен сграден фонд, с подходящи материално-битови условия, за настаняване на “частично мобилизираните”.

По отношение на въоръжението и техниката, при изчерпване на новите и модерни оръжия, на запасните ще бъдат давани по-стари такива. Въпросът е доколко използваема ще бъде разконсервираната от складовете стара техника.

Дори и от гледна точка на материалните средства, при тази ситуация, руската армия да успее да се справи на сравнително прилично ниво, нейната организация и качеството на лидерството си оставят същите. 

На доктринално равнище 

е малко вероятно  да настъпи качествена и бърза промяна,

независимо от горчивите уроци на досегашните поражения. Нейните командири от стратегическо до тактическо ниво не могат да се променят в качествено отношение за кратко време. Не си личи досега и руските военни да вземат ефективно поуки от практиката на бойното поле в Украйна. Те са научени да воюват по един начин и тромавата и централизирана военна организация едва ли ще се промени, така че да даде инициатива на младшите командири на място, което е важно за постигане на успехи.

Не на последно място, едва ли ще се сработи добре на място, при това за кратко време, толкова хетерогенна маса от “военнослужещи”, с различно ниво на подготовка и като цяло с ниска мотивация – военнослужещи на договор (контрактници), изпратени по принуда наборници, наемници от частните военни компании, все повече затворници, насила мобилизирани от окупираните територии мъже и от сега нататък –  мобилизирани по принуда запасни.

Предвид всичко това, колкото и гръмко да звучи думата мобилизация сега, тя едва ли ще донесе желания от Кремъл резултат – спиране на настъплението на украинските въоръжени сили и запазване на възможно най-много окупирани територии. Като минимум Донбас и Крим.

Този ход, независимо че е придружен с подразбиращи се заплахи за ескалация чрез използване и на ядрено оръжие, нито ще намали решителността и готовността на Украйна да отвоюва всички свои територии, нито ще демотивира западните държави в подкрепата им за Киев. Даже напротив – отсега нататък Украйна ще получава още повече военна помощ от Запад. И все повече ще иска такава от страните от НАТО и ЕС, след като Путин вече обяви мобилизация.

Следователно, “частичната мобилизация” ще бъде нов военен провал, единствена положителна последица от която ще бъде, че ще направи невъзможна всеобщата мобилизация. Това го прави и стратегически провал. А оттук пътят към дългия  разпад на Руската федерация е неизбежен.

* Михаил Найденов е експерт по отбрана и национална сигурност, член на Атлантическия съвет на България.

Колко богат е крал Чарлз и в окаяно състояние ли е Бъкингамският дворец

19 SEP 2022

Разходите на британската монархия се покриват основно от Crown Estate – компанията, която отговаря за управлението на кралските имоти. Това са имотите, които принадлежат на монархията като институция, а не лично на монарха, и които носят значителна печалба. Сред тях са земи и сгради като например най-скъпата част от “Риджънт Стрийт” в сърцето на Лондон, но и офшорни вятърни паркове, колекции от картини и търговски центрове. Общата стойност на имуществото се оценява на над 17 милиарда евро.

Обичайно 15 процента от печалбата на Crown Estate са за монарха, което се равнява на около 50 милиона евро годишно. С тази сума се финансират персоналът, пътуванията и поддръжката на дворците, както и обзавеждането, което монархът ползва. 15-процентната ставка беше увеличена на 25 на сто през 2017 г. година, което в момента се равнява на почти 100 милиона евро. Това голямо временно увеличение ще се използва за ремонта на Бъкингамския дворец. Ако се вярва на доклада на британското правителство за състоянието на двореца, то е окаяно: в някои от 775-те стаи имало кофи, които да събират течащата от тавана вода. В продължение на 60 години е правено твърде малко за поддръжката и сега предстои работа, която ще продължи десет години и ще струва около 430 милиона евро – осигурени от Crown Estate. Електрическата инсталация е остаряла, отоплението трябва спешно да се подмени, както и тръбите, в противен случай има сериозен риск от пожар и наводнение, казва правителството. Освен по линия на Crown Estate британското кралско семейство получава доходи от две кралски херцогства, които може да управлява само и чиито печалби постъпват директно при него: Корнуол и Ланкастър. През последните десетилетия Чарлз е изградил много успешен бизнес в Корнуол, който под марката “Duchy Organic” продава биологични продукти в голямата британска верига супермаркети “Waitrose”. През 90-те години на миналия век компанията започна да произвежда овесени бисквити, тогава имаше годишен оборот от около един милион паунда. 
Сега под тази марка се продава какво ли не – от грозде до сладолед, от наденички до памучни чорапи. Миналата година брутната печалба е възлизала на 23 милиона паунда, пише DW. Сега обаче херцогството ще премине към следващия наследник на трона, т.е. към принц Уилям. В замяна Чарлз наследява от майка си кралското херцогство Ланкастър. През последната финансова година то е реализирало печалба от около 24 милиона паунда. Ланкастър обаче финансира и други членове на кралското семейство. Печалбата и от двете херцогства се облага с данъци, но пък Чарлз е освободен от един друг данък – данък наследство. Това се дължи на споразумение, постигнато с правителството на Джон Мейджър през 1993 година. 

Здравейте, духовни братя и сестри!

Намираме се на едно наистина знаменателно място, което е осветено от Духа на величавият българин Вълчан войвода. Много думи са изказани, много слова са изписани за неговият живот и дело, но той наистина може да се съпричислява с велики умове и военни деятели, бих казал, от неговото време. Вълчан войвода е предтечата на друг един достоен велик българин – Георги Стойков Раковски. Както Раковски, така и Вълчан войвода, са се борили за освобождението на народите, не само по отношение на българите.

Вълчан войвода е развил и…, бих казал, банкерска дейност (ще спомена само това). Бил е и съдружник на известната банкерска фамилия “Родшилд”. Но за това друг път…

Когато говорим за миналото, за историята, искам да ви кажа, че миналото не е това, което го няма. Миналото не е това, което е в музейните експозиции, библиотеките, в архивите. Миналото е това, което всеки един от нас го разбира като значимо за неговото личностно развитие, и както ни е завещал още Орфей, за собственото ни усъвършенстване.

Има един много труден, бих казал най-трудният въпрос, на който всеки един от нас е длъжен да си отговори:

Как да познаем себе си? – “Познай сам себе си!”

На Орфей се приписва една друга мисъл, която е документирана. Намира се в архива на Атинският музей:

“Онзи, който разбере, че хората са смъртни богове, а боговете са безсмъртни хора, той ще разбере истината за себе си и по този начин ще разбере истината и за другите.”

Учението на Орфей преминава в първият монотеистичен Бог – Залмоксис, който също произлиза от древнобългарското религиозно-култово начало. Древните гърците го наричат Зевс, древните перси го наричат Зороастър. Известен е в българският фолклор и като Загрей и като Райко и т.н.
 

От учебникарска информация (всеизвестен е този факт), в анонимен римски хронограф от 315 г. сл. Хр., е записано Зиези, от който произлизат българите. Тоест, Зиези, това е същият този Залмоксис.

В по-късни времена за българите са известни изключително много сведения. После ще ви представим прототипа на една книга – това е четвъртото допълнено и разширено издание – озаглавена “Българите са в основата на човешката цивилизация”. На близо 900 страници са представени повече от 1500 снимки с пълен цвят. На 12 страници са само заглавията на материалите, които разкриват историята на българите още от 4 хил. год. пр.Хр. до ден днешен. Много от нещата са събрани и се публикуват за първи път от труднодостъпни архивохранилища и такива, подобни документални източници, от древен Тибет до Южна Америка.

Госпожица Теодора Желева е докторант и ми помогна много за написването на книгата. Ще ви запозная с книгата малко повече.

Когато говорим за Завета на нашите предци, той се съдържа в най-чиста идейна форма в Завета на Св. Иван Рилски и в Паисиевата история (“История славянобългарска”).

Още по времето на първите божества, които нито са древноегипетски, нито древногръцки – Изида и Озирис, още тогава се е формирало именно това космогенно начало, върху което се гради и ценностната система на българина, на бих казал, целият европейски свят и не само.

Както е известно, синът на Изида и Озирис, се казва Хор, а единственото название за човеци “хора” е нашето. Не сме “юдей”, не сме “man”. В основният речников фонд на българският език има повече от 300 думи, които са свързани с думата “хор”. Да споменем: хоро, хоровод, хортувам, хоругва…, които имат значително социално комуникативно значение. В този смисъл, ако за евреите се говори, че са богоизбран народ, то ние българите сме благословен (благо-Словен): “В началото бе Словото”.

И именно тук се крие и загадката: Защо беше направен опит да се похити Паисиевата история? (оригинално заглавие: Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ)  И дали наистина беше похитена? – Ще ви кажа само това, че автентичната Паисиева История никога не е напускала пределите на Атонският манастир Св. Великомъченик Георги Зограф. Но за това малко по-късно.

В истинският автентичен текст на Паисий Хилендарски – неговата история, вократце, той пише История “словеноболгарска” – от “Слово”. По-късно, понеже “Ó” преминава в А, е “славенобългарска”, а след това, по политически причини, тя става “славянобългарска”. Славяни – няма такъв етноним, соционим, теоним, или название на етническа общност. Както няма и название “траки” като етническа общност. Елини, македони и траки – носят своите наименования и названия от историко-географските области: Тракия, Елада и Македония (антични българи).

Когато говорим за българският Завет, трябва да знаем, че българите са в основата на човешката цивилизация. Това е нашата основа, върху която трябва да градим своята ценностна система. Тя се гради върху трите основни взаимно-обусловени взаимодействия: човек-човек, човек-общество и човек-Природа, или както казват юристите “кумулативна взаимообвързаност”.

В основата на нашата ценностна ориентация стои истинността, образованието и познанието.
 

Както пише в Евангелието на Йоан, гл.8, стих 23:

“И ще познаете Истината и Истината ще ви направи свободни”, и както е казал и Иисус Христос.

По същият начин истинността е свързана с ценностната ни позиция, ценностното ни отношение, ценностното ни разбиране, че сме част от цялото Царство на Природата, за което говореха и предишните мои приятели преди мен.

За Истината научаваме много и от преди Иисус Христос и след Иисус Христос, и преди Паисий и след Паисий, и преди Георги Стойков Раковски, Левски и Ботев, защото Истината е свързана със Свободата – свободата като разбиране на Единство на разнообразието, или ако искате – разнообразие на Единството. Признаването на другостта и свободата човек, да носи в себе си Същността на совето човешко съществуване.

Образованието:

Самото название – най-краткото определение: “създаване на образи” – “образа зова” – Ако чрез Георги Стойков Раковски, например, или Левски, Ботев, нашите деца изучават българското Възраждане – така нареченото “национално-освободително движение, църковно-национално, просветно-възрожденско” и т.н., те ще научат много повече за себе си и за всичко, което ги свързва с България и със света.

Познанието:

Истинското Познание се намира на границата между рационалното мислене и Божественото Откровение.

Залитането в една или друга посока – крайни атеисти, крайни теолози – отклонява истинността на онова, което ние наричаме “Познание”.

Нека, преди да дам думата на Теодора да представя и книгата:

Ще се прочете материала “Истинската история на Паисиевата история”, който също е публикуван в тази книга. В момента, поради други причини тя се печата в чужбина – корицата в една държава, а тук в Пловдив се сглобява. Към края на август, началото на септември ще отпечатана и издадена.

Понеже говорим и за Словото българско, нека никога да не забравяме, че Бог и България, а защо не и Ботев, започват с една главна буква “Б”!

Засега ви благодаря. Давам думата на Теодора Желева:

Теодора Желева:

Уважаеми гости, скъпи организатори, уважаеми професор Сачев, аз, първо искам да благодаря на всички вас за това, че сте тук, затова, че слушате, за това, че участвате активно, затова, че във всеки един поглед, който виждам в момента, виждам тази искра, тази надежда, затова че колкото и комерсиално, политически…и както и да ви звучи, България ще съществува! България я е имало и се надявам да съществува. Така че, моят призив и порив ще бъде към това, да ставаме все по-единни, както го направихме снощи.

Защото стана дума за поговорки. Всеки от вас знае много. Аз, дори, докато слушах се сетих “Който пее зло не мисли”, “Човек до човека опира” и куп още други, с които ние сме израснали.

Много е важно да осъзнаем нуждата не само от единство, но и от образование. И в този контекст, историята не е представяне само на едни факти, които всеки един от нас може да отвори, да разгледа, дори да прочете на този Камък, да види, да се поинтересува, да попита, историята е процес на мислене.
 

А защо е нужно да мислим? (Говорихме по-рано.) Защо е нужно да знаем кои сме? И защо книгата носи това заглавие “Българите са в основата на човешката цивилизация”? – То не е нещо, което ние сме казали. Това са го казали Мавро Орбини, Джузепе Мацини и много други, които после ако искате, професора може в личен разговор да ви каже. Това не е нещо, което сме измислили, но ние българите първи сме създали една от най-ранните държави в Европа. Ние българите сме използвали едни от най-ранните писмени сведения и сме ги оставили и завещали в човечеството. Ние българите (това може би всички го знаете), не сме сменяли името си. Ние българите сме толкова богати, обаче не знаем за това много често – особено днешното поколение. Така че, в тази връзка, образованието е ключът на едно общество.

И затова, днес сме посветили и избрали да ви представим темата за Паисий, не защото и аз съм само докторант по история, не защото се интересувам, но като един млад човек, който е търсещ. А в историята има огромно търсене. И онази мисъл на Платон “Аз знам, че нищо не знам” – колкото повече започваш да четеш, толкова повече разбираш, че всъщност не разбираш, не знаеш. Но в това няма нищо лошо, т.к. образованието е процес, който продължава цял живот. Никога не сме подготвени за това да бъдем личности, не сме подготвени за това да бъдем майки, не сме подготвени за това да бъдем бащи, да бъдем професори, да бъдем политици, да бъдем икономисти… – да бъдем всичко, което сме, ако не полагаме сили, усилия, труд, постоянство и пак, най-вече образование.

Книгата може да си я закупите в началото на септември. (бел.ред.: ще бъде налична в Книжарница Портал12). Книгата е над 860 стр., съдържа над 1600 снимки, документи, фототипни материали, които доказват всичко това, което сме написали. Но пак повтарям, това не са просто едни факти.

Чрез тази книга ние си задаваме въпросите: “Защо е важно да знаем кои сме?” Защо е важно да не забравяме корените си? Ако забравим корените си и кои сме, ние много често губим и себе си. Много често отново се лутаме, дълъг период, докато отново не се върнем там, откъдето сме отраснали всъщност.

Проф. Евгений Сачев:

На корицата на книгата е изобразена една икона от Атон, която съдържа 24 по-малки икони. За първи път се представя по този начин. Всичко е ценно – това е от злато, както и футляра. Състои се от три части. Основно съм ги нарекъл: Разум, Душа и Дух. В първата част са представени най-новите научни методологии за изследване на нашето минало. Науката се казва културономия. Както има културология, за по-лесно изясняване, така и културономия, астрономия и астрология. Тази наука разглежда паметниците на културата и историята със съответните принципи, закони и речник. Втората част: Душата – Кои сме ние българите? А третата част: Духа – национална сигурност, равнозначна на национална идентичност. И вътре са дадени всички неща, които съм сметнал да покажа и разкажа, т.к. дълго време бях и съветник по национална сигурност и култура в Народното събрание. В материалите има най-различни текстове, особено в това: “Кои сме ние българите?”

В книгата ще разберете и кой е истинският прототип на Индиана Джоунс, а не такива, които се набеждават за такива. Ще разберете кого Централното разузнавателно управление – ЦРУ, определя за разузнавач номер едно на XIX век – Теофан Райнов, синът на Райно Попович, както и други материали, свързани с българското присъствие, бих казал, в целият свят.

Освен това, във вътрешната корица са представени за първи път, едни от най-важните археологически и исторически факти за България. Най-ранната в света керамична карта, намерена в Шумер преди 2 хил. години пр.Хр, където релефно са изобразени Стара Планина и Средна Гора и района около Нова и Стара Загора – има стрелка, върхът ѝ сочи в този район и на шумеро-акадски език е записано Загрес – другото име на Залмоксис. По-важното е, че в текста се чете “…От тук са дошли нашите предци.” Картата се съхранява в  British Museum – Британският музей в Лондон и е отпечатана в голямата британска енциклопедия (Енциклопедия Британика – Encyclopædia Britannica).
 

Представяме за първи път и една керамична купа, която се съхранява в постоянната експозиция на “Музея на занаятите” в град Троян. Върху нея релефно са изобразени първите свързани в текст писмени знаци в света, по-ранни от Алфавит А и Алфавит Б, или така нареченото критско-микенско писмо, Фестски диск и т.н.

Ще видите и други неща, които са свързани преди всичко с произхода на българите. Ако ние българите сме създали първата писменост, първият език – санскритският език, създали сме първите технологии за обработка на металите, първите архетипове в културата и в изкуствата, създали сме първата държава в света (има изобразена карта) Идел, и ние българите сме в основата и на религиозните доктрини. Говорихме за Залмоксис (Зиези), от който са произлезли Авраамовите религии, Ислям, Будизъм и Юдаизъм.

Така че, ако можем с една единствена дума да назовем “кои сме ние българите”, тя навярно щеше да бъде “първите” – ще ви оставя време и за въпроси…

Сега да ви запознаем и с Паисиевата история:

Теодора Желева:

Искаме да ви покажем и пример за приемственост, от което също имаме нужда и тя е между това, което е било и това, което ще бъде, и това, което сме ние сега, днес.

Истинската история на Паисиевата история

В своята история Славянобългарска, завършена през 1762 г., будителят Паисий Хилендарски, представя патриотични, национално-освободителни, антифеодални и антисимилаторски идеи, които са актуални за епохата, не само с оглед на съдбата и историческото развитие на българският народ. Забележителното е, че тази революционна програма е съзададена три десетилетия преди Великата френска революция на запад, и преди да се появи “Пътешествие (Пътуване) от Петербург до Москва” на родоначалника на източната революционна мисъл в Русия – Радищев. Именно за това, напълно основателно, американският професор Джеймс Кларк поставя Паисий сред учителите на световната историография и европейската култура.

Паисиевата история е издадена на английски език, в САЩ, с предговор от професор в университета Уисконсин – Филип Сашко. Признание за непреходното значение на този труд е, че неговият текст лети в космоса с първият българо-съветски космически екипаж. Безспорно Паисиевата история е културен и социален феномен от световно значение. Написването ѝ е свързано с противоборството между католическият Рим и православните центрове в Константинопол и в Москва.
 

През втората половина на XVIII век се засилват опитите на основните християнски деноминации да оказват културно-религиозно и социално влияние върху намиращите се под османска власт Балкански народи. (Ето това е още едно доказателство какъв устойчив народ сме.)

“История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски е позната на всеки българин, но не особено известен е фактът, че година по-рано излиза друго съчинение описващо миналото ни. Негов автор е францисканският монах Блазиус Клайнер, който се предполага че е живял средата на XVIII век и може би починал около 1875 г. Биографията на самият Клайнер и изпълнена с множество неясноти. Счита се, че той е потомък на саси – немско-езично население, което е населявало териториите на Трансилвания и е творял в манастира в град Алвинц, днес Винцул, на територията на сегашна Румъния. Неговото произведение дълго време тъне в забрава в архива на францисканците в Будапеща, преди да бъде открито и преведено на български от Карол Телбизов, под редакцията на академик Иван Дойчев. Тази история на България обхваща периода от Кубратовата България до падането на Константинопол през 1453 г. В разказа си авторът се уповава на множество достъпни по негово време извори, които разглежда критично и задълбочено. Своят труд, върху миналото на българският народ, Блазиус Клайнер, е писал по всяка вероятност именно в Алвинтският манастир. Тъй като в съчинението му са използвани доста голям брой, и то твърде редки, книги обнародвани до това време, трябва да се предполага, че в българският францискански манастир в Алвинц, по онова време е съществувала богата библиотека, или че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища с бежанци от българските земи, за да работи в техните библиотеки.
 

Никополският католически епископ Антон Стефан, пише в едно свое писмо от 3-ти Януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, че “…чипровските католици загубили в злополучният край на въстанието, своята библиотека и архива си.” Може все пак да се предположи, че бегълците от опожареният и разграбен от османците град, чипровци са отнесли със себе си нещо от тази библиотека-архив.
 

Произведението на Клайнер, още същата година, по настояване на преселилите се в Банат, българи от Чипровци, било преведено на български, с особености на банатският говор, но написано с латински букви. Нещо повече, те настояли Свещените книги да бъдат също преведени на български език, с латинска писменост, така че католическите свещеници, които не разбирали българският език, четели тези книги на български език по време на литургиите. По този начин историята на Клайнер много бързо се разпространявала след българите, не само от Банат, но и по други краища, където живеят българи.

Руската православна църква и руската имперска служба, която се занимава с делата на християните в Европа и на Балканите, считат за необходимо да бъде също създадена история на българите, където да се изтъкне техният произход. Така Паисий Хилендарски бил подпомогнат в усилията си да напише история на българите, която да отрази преди всичко, не само тяхната история и култура, но и православното им вероизповедание. За разлика от Блазиус Клайнер, той ползва литературни източници, които отразяват славянската идея за произхода на българите.
 

Същинската част на Паисиевата история, представлява компилация то трудове на различни историци, като: “Славянското Царство” на Мавро Орбини, “Деяния церковная и гражданская” на Цезар Бароний и други. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите, и на славянските първоучители.

Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен така, че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българският народ, като част от така наречените славяно-езични народи.

Вторият фактор за появата на такива съчинения отразяващи историята на българският народ и държава е резултат от културно-просветните европейски движения, и появата на новите демократични идеи, които се разпространяват сред българите. Необходимостта от изразяване и от утвърждаване на национално-културната самобитност и идентичност, е основополагащо начало в зараждащите се вече борби за църковно и национално освобождение. В този смисъл, съчиненията на Клайнер, подпомагат идейно дейността на нашите национали-революционери и борби за църковна независимост. Така, Паисиевата история отбелязва не само началото на българското Възраждане, но и се превръща в еманация на българската национална идентичност. Заедно със “Завета” на Св.Иван Рилски, тя изразява българският национален идеал за единство и просперитет на българската държава, общество и нация.

Ето защо, Паисиевата история е обект на посегателства и опити за нейното физическо унищожаване:

След 1981 г., когато беше провалена националната програма за честване на 1300 г. от създаване на българската държава, бяха установени редица опити за унищожаване на български национални ценности, които са символи на българската национална идентичност. Това означава посегателство и върху нашата национална сигурност, защото национална сигурност, както вече стана ясно, е синоним на национална идентичност. В този период беше направен опит да бъде унищожен ръкописът на Паисиевата история, който се съхранява и до днес в манастира “Св. Великомъченик Георги Зограф” в Света Гора. Злонамерени представители на сръбски специални служби, създават оперативна обстановка, при която с компромати притиснат полковник Христо Маринчев – офицер от българското Министерство на вътрешните работи и отговарящ за църковните дела в Атон на българското външно министерство. Неговият син, който трагично загина, пак в Република Гърция, бил преднамерено финансово затруднен и в резултат на това е поискан от неговият баща да съдейства за изземването на Паисиевата история от Зографският манастир. Христо Маринчев съобщава на съответните служби в България за това предложение. Взето е решение на най-високо равнище, да бъдат изработени три копия на Паисиевата история, които по никакъв начин да не бъдат разпознати като такива. При изготвянето им активно участие взима покойният художник Евгений Босяцки.

За първи път в българските специални служби се подготвя операция с участието на представители на и на музеите и на други културни институции, т.к. български разузнавачи, работещи под прикритие зад граница в Република Австрия, Република Италия и Република Гърция, се потвърждава информацията дадена от полковник Маринчев. Нещо повече, оказва се, че от страна на руските специални служби е проявен нездрав интерес към Паисиевата история.
 

На трето място, разузнавачи от Първо главно управление на Държавна Сигурност, или днешното Държавна Агенция за разузнаване – ДАР, също желаят, с оглед спасяване на българската история от посегателство, предлагат нелегално да бъде изнесена от Зографският манастир и да бъде съхранена на територията на България.

Свръхсекретна специализирана служба, работеща извън структурите на Държавна сигурност – Разузнавателното Управление на Министерството на народната Отбрана и отделът за Национална и Социална сигурност при централният комитет на българската комунистическа партия, тоест “Военен отдел”, разработва операция за спасяването на Паисиевата история. Истинският ръкопис на Паисиевата история бива скрит в самият Зографски манастир в специален тайник, наречен “Ризница”, за което знаят само определени монаси.

Без знанието на тогавашният библиотекар на Зографският манаситр, Йерус Пахомий, на мястото на Паисиевата история се поставя първото копие. Без да знаят това, двама представители на Първо главно управление на Държавна сигурност, единият от тях – виден български професор (покойник), под предлог, че трябва да работят повече върху определени текстове на Паисиевата история, при посещение в Зографският манастир, с разрешението на Пахомий, изнасят това копие в своята килия. Рано сутринта, смятайки, че спасяват Паисиевата история, изнасят нелегално копието и го предават на съответните представители на българското разузнаване. Така, то попада в касата на Владо Тодоров – тогавашният шев на Първо главно управление на Държавна сигурност. Второто копие за заблуда на определена група представители на гръцка специална служба, бива изнесено от тях на територията на Република Гърция. Третото копие след няколко дни е изнесено от агенти на КГБ. Всичко това се развива за една седмица, като в края, покойният дядо Пахомий, дава сигнал, че е изчезнала Паисиевата история. По-късно, когато в Република Гърция се разбира, че всъщност не са взели истинският ръкопис, а негово копие, си отмъщават по свой начин на предполагаеми участници в тази заблуждаваща операция. Представители на съветските служби също си отмъщават на наш български разузнавач, на територията на северно-африканска държава. Така, много по-късно, копието, което се съхраняваше в касата на генерал Тодоров, беше подхвърлено от един бивш шеф на българската разузнавателна служба, в национално-историческият музей в София.
 

Въпреки, че гръцката страна знаеше, че това не е истинската “Паисиева история”, публично направи всичко възможно това копие да бъде върнато в Зографският манастир и по този начин да прикрие своите действия, спрямо опита да бъде открадната Паисиевата история. Другото копие беше по-късно върнато и се съхранява в национално-историческият музей.

Мястото на истинската Паисиева история е и ще бъде там, където тя е съхранявана от векове и там, където най-силно е изразена нейната национална значимост – в Зографският манастир.

Благодаря ви за вниманието!

Предполагам ви звучи малко гръмко всичко това, което се каза, но всъщност истината е една, просто трябва да продължаваме да я търсим.
 

Много често се спекулира в историята, не само с Паисиевата. Имаме множество примери за това, затова се надяваме, че ще предадем истината на следващото поколение, а не просто някакви факти, които повтаряме и използваме като инструменти да променяме…или както е казал, така се сещам, хиляди години назад във времето, Цицерон:
 

“Ако вземеш историята на един народ, той изчезва.”
 

Надявам се, че ние няма да изчезнем. Аз не го вярвам, но се надявам това да (не) се случи.

Благодаря ви много, още веднъж!

Проф. Евгений Сачев:

Ако има въпроси, мога да ви отговоря, доколкото ми е възможно. Както виждате, не всичко в тази история на Паисиевата история за нейната кражба е казано с подробности, защото това е наистина една опасна игра, ако мога така да кажа. В книгата отпред е написано, че истинският прочит на историята е отправен към бъдещето. И затово още в началото с големи златни букви е написано, че: “Миналото властва над бъдещето само ако живее в настоящето.”

Политиката е съвременна история. Онзи, който не знае истинските исторически събития не може да прави никаква политика. Това не е моя сентенция – тя е древна.

От доста време, всички вие, даже логически можете да разберете къде е истината.

Известно е, че на 3-ти март 1924 г., Мустафа Кемал, наречен Ататюрк – бащата на тюрките , слага край на Османската империя и поставя началото на Турската Република. И на 3-ти март 1924 г. за първи път има правно нормативно понятие “турци” и “Турска Република”. Да, на битово равнище е имало турци, ама правно-нормативно няма. И питам: Защо говорите за български турци (за български граждани от турски произход) преди 1924 г.? Защо говорите за руско-турска война, когато такава няма? Има руско-османска война. Променете учебниците, защото това са неистини, да не кажа “спекулации”, които нанасят посегателство върху…това е едно мародерство върху нашата историческа памет.
 

В сайта на народното събрание на Република Турция ще видите, че 3-ти март е обявен за “празник за освобождението на турците от османско иго”. Така пише там. Тогава питам: Защо трябва да се говори за “турско присъствие, победителство, отсъствие, тиранство, робство”, когато и те, и ние, може да употребяваме с пълно право “османско иго”. В края на краищата, великият Иван Вазов, е написал “Под игото”, не е написал “Под присъствието”. И това са, както се изразяваме на народен и битов език, очевадещи факти, но нашите историци не се отказват от това, което са писали, защото търсят себе си в науката, себе си в историята, а не обратното – науката в себе си или историят в себе си. Този въпрос е отправен към тези, които пишат учебниците. Друг е въпросът, защо точно пък на 3-ти март, Мустафа Кемал Ататюрк обявява…? Защо не обявява на 4-ти, или да кажем на 3-ти април? И защо на 3-ти март е сключен Санстефанския мирен договор? И защо е сключен в Сан Стефано? Какво общо има с църквата Свети Стефан – Желязната църква в Истанбул? И много други неща…

Благодаря ви за вниманието!

Проф. Дамян Попхристов и ентусиасти ще търсят древната връзка между Иран и България в пътуващ семинар

Проф. Дамян Попхристов поема отново към древните земи на Иран с малка група ентусиасти, с които ще изследват връзката с България. При първото пътуване преди 3 години проф. Попхристов и неговите съмишленици откриват, че в иранските учебници по история децата учат, че трите големи персийски империи са имали няколко пъти общи граници с българските империи. Оказа се, че българите присъстват в Иранската империя и че по тези земи, едни от ключовите и знакови племена на прабългарите – наричали са ги тогава “кути и гури” , които по нататък в хода на времето стават популярни като кутригури. В това интервю говорим с проф. Попхристов за откритите сходства, връзката между древния български град Бактрия и Александър Македонски, защо българите предприемат на изток  и достигат до Хиндокуш и след това се завръщат обратно. В края на интервюто, всички пътешественици могат да намерят пълна програма на предстоящия втори пътуващ семинар до Иран, както и как могат да вземат участие в него.

Здравейте, проф. Дамян Попхристов! Какво открихте в Иран, при първото си посещение, за да предприемете ново пътуване по тези древни земи? Каква е връзката им с България?

Когато тръгнахме за Иран, имахме някаква ориентация за общи неща в историята между България и Иран, но това което видяхме там на място направо ни порази.Едно от нещата е, че се оказва, че иранците знаят за нашата древна история много повече отколкто ние самите.Например, в техните учебници по история те учат, че трите големи персийски империи са имали няколко пъти общи граници с българските империи. 

От там нататък срещите ни с местните хора – имахме много такива. Непрекъснато отваряха нови и нови хоризонти към възможни общи моменти в нашата история. Но интересното е и нещо друго, още в 1971-ва година, когато иранците честват 2500 години от създаването на Персийската империя, те поканват официална делегация от България, защото знаят, че българите са присъствали и то не инцидентно и спорадично в Персийската империя. И това беше една отправна точка да търсим нови и нови сходства.

Оказа се, че българите присъстват в Иранската империя и че по тези земи, едни от ключовите и знакови племена на прабългарите – наричали са ги тогава “кути и гури” (*гур от Магур – на техен език означава “кораб-къща”, или дом, къща, род; кути-гур – рода на кутите, ) са присъствали в Персийската империя и по нататък в хода на времето, вече стават популярни като кутригури. 

Но интересното е и още нещо, че например в Персеполис, в един от фризовете, има изобразени български войни. Там има един фриз, който показва една платформа, на която е персийският цар, носена от 28 войни, които изобразяват 28-те различни нации, които са в рамките на персийската империя и се оказва, че там, в първият ред, един от войниците носи българска шапка. Тя прилича малко на риба и е описана от персийските историци – точно спомената като “българска шапка”. Тоест, те са там в основата на Персийската империя. На шест гробници на Ахеменидите (староперсийска династия основала Ахеменидското царство или Старото персийско царство – на староперсийски Ariyānām Xšaçam – историческа държава 550 пр.н.е. – 330 пр.н.е.), между които тази на Ксеркс (на персийски: خشایارشا‎, Khshayarshā, на староперсийски: Xšayârša, „героичен цар“, или „герой сред царете“ от династията на Ахаменидите) и Артаксеркс I (син на Ксеркс I и Аместрида – наричан с прозвището Макрохир (Μακρόχειρ) – дългоръкия, на персийски Артаксеркс اردشير يکم‎, Artaxšaça – “властващият праведно” – владетел, Велик цар на Ахеменидска Персия от 465 до 424 пр.н.е. ), са изобразени също български войни.

И това ни накара да се задълбочим повече в историята – да търсим какви са причините, какво се случва. И се оказа, че българите при своята миграция на изток те покриват едно разстояние от 6 хил. км. – тръгвайки от Балканите  на изток и след в това в движението си север – юг още 5 хил.км.  Това е абсолютен световен рекорд за миграция. Те преминават през тези земи, като през 2478 г.пр.н.е. завладяват Шумер и Акад и вече влизат и в състава на Персийската империя, когато основават Бактрия (историческа област, обхващаща днешен Северен Афганистан, в части от планините Памир и Хиндукуш, и на запад от тях от своя главен град Бактра – днешен Балх в Афганистан. На персийски и арабски се нарича Бахтар, на староирански – Пактра).

Каква е връзката, тук се сещам да ви попитам, между Бактрия – българите и Александър Македонски? Разкажете…

Връзката е много интересна: 
Александър Македонски след като завладява Персия, се опитва няколко пъти да покори Бактрия и не успява. Тогава предприема друг ход – решава да сключи мирен договор и скрепяването на този мирен договор (това е отразено в древни документи) става с една масова сватба на 10 хил. войници от армията на Александър Македонски с 10 хил. българки от Бактрия. Самият той се жени за Роксана. Този факт е документиран, той не е митологичен и това е връзката. А Бактрия, с нейният главен град Балх, който е наричан “майката на всички градове”, остава непревзет от Александър Македонски.
Това е връзката с Александър Македонски. Българите са в Бактрия от VII до IV век пр.н.е. и Бактрия става част от империята.

Добре, професоре, щом образите на тези войници са оставени там, щом се пише в учебниците за тази българска следа, означава ли, че всъщност българите носят натам и древното познание, което след това се връща и обратно в нашите земи?

Точно това означава! Българите се движат от Балканите на изток, минават от там и оставят едно доста богато наследство. И след това вече следва и обратният път, вече от изток на запад – обратно в българските земи.
Защо според вас е отиване “натам” и завръщане обратно – задавал ли сте си този въпрос? То едва ли е случайно.
Не е случайно. Има няколко теории за това. Едната теория е, че когато става потопа – последният, четвъртият потоп, живеещите по крайбрежието на тогавашното езеро “Черно Море”, което вдига водите си с над 100 м., вече условията на живот се променят и това е причината за голямата миграция. Тоест, смяната на условията. И те тръгват към Мала Азия, от там вече продължават на изток, а пък така наречената “черноморска цивилизация”, за която се говори много, тя пък тръгва дори по море и достига чак до остров Цейлон, до Шри Ланка.

А защо тръгват наобратно? За да тръгнат да се връщат, означава, че тук има нещо, заради което те се връщат?

Теорията, с която доста учени вероятно няма да се съгласят, не защото е абсурдна, а защото няма някакви конкретни писмени данни, но има косвени данни за това, че българите тръгват като авангард на оцелелите Атланти от потопа, които трябва да предадат част от своето познание на новата пета коренна раса.

И българите се движат като техни войни в началото, но се оказва, че са били доста интелигентни и са попили една огромна част от познанието, което Атлантите предават на местното население. И благодарение на това получават като подарък, така наречения древнобългарски календар, за който вече всички знаем, че е най-точният календар в света. Това вече е официално признато и от ЮНЕСКО и въобще за него е говорено много. 

Но когато достигат до Хималаите, до Хиндукуш и приключва мисията на Атлантите, следва мисията на българите. Това познание трябва да бъде върнато обратно в родината му, тоест на Балканите и също така да се знае каква е новата държавна форма, под която трябва да се организира обществото. 

Българите го правят във варианта: Цар-Жрец в една личност. И по тоя начин, по пътя си обратно, вече, те създават и много градове. Те строят градове. Не са просто някакви чергари, които събират палатките и днес са тука, утре са там.
И тук, правя един паралел с Мадара…

Мадара е нещо изключително любопитно и интересно, и то е пак свързано с Иран и персите. 
Ще направя едно малко вметнато изречение тук: 

В Иран има много топоними и дори градове, които носят имена като: Варна, Бургас, Мусала, Хисар, Мадр, Шипка, Шумен…- съществуват до ден днешен. И конкретно за Мадара – на санскрит и хинди “ма̀дари”, означава “отечество” или “Прамайка”.

И фактически, Аспарух, идвайки по днешните наши земи, той се връща в Прародината си. Тоест, спира и прави столицата точно срещу Ма̀дарският конник – Ма̀дара, в смисъл на Древното му Отечество, на Прамайката. 
Това го научихме отново там, защото се оказа, че както има вариант на Ма̀дарският конник в Афганистан, има един такъв и в Иран. Не успяхме да го видим по простата причина, че се оказа, че той е на територията на едно военно поделение, в което не ни допуснаха да влезем снимаме, но знаем, че той съществува. Тоест, българите при движението си, са оставили знаци за своята Прародина и се връщат при нея – връщат се при Ма̀дара. 

Открили ли сте във вашето пътуване и други общи културни паралели?

Първо започнахме с общи думи. В началото започна като едно забавление с нашите персийски водачи – тоест, иранските ни колеги – и за двайсет и няколко дни, в които обикаляхме из Иран, направихме един списък с близо 300 думи общи, а впоследствие се оказа, че професионалните лингвисти и преводачи са направили един списък с някъде към хиляда общи думи на български и персийски. 

А другият много интересен паралел беше в музиката: Там, благодарение на Йорданка Хаджийска, открихме много общи черти в музиката и най-вече в неравноделните тактове. Това е главно в западната част на Иран. Там използват като народни инструменти една свирка, която прилича много на нашият кавал, гайда, тамбура, на която викат “булгарина”. Въобще, беше едно непрекъснато откриване на някакви интересни паралели и сходства, които ни изненадваха очароваха, и които стават причината за това да организираме втори път едно пътуване в Иран, защото искаме да се задълбочим, не само в тези паралели, но също и във връзката със Зороастризма.

Иран е родината на Зороастризма и имат твърде много паралели, които също представляват интерес за нас, а и да дообогатим всички онези впечатления, които толкова много ни впечатлиха първият път. Наистина това е причината да сме толкова ентусиазирани да отидем и втори път в Иран.

Професоре, не мога да пропусна темата за богомилите. Макар и много по-късно, но пак в същата посока тръгва и Боян Мага, откъдето той получава своето Посвещение и богомилските таро-карти. Така ли е?

Да, но това вече е в територията на днешна Сирия. Тогава вече Персийската империя като империя не съществува.

Но пак е в същите земи като територия?

В тези земи е да. Там религиозните влияния са много мощни. Едно от много интересните неща, свързани с Богомилството е връзката със суфизма, и то точно с иранският вид суфизъм, който е различен от този на популярните въртящи се дервиши от Коня, на Руми.

В Иран има няколко суфи-общности, които са много древни и функционират до ден днешен. Имат ден в годината, в който се събират всички от цял свят, за да се молят за мир и да правят прочутата тяхна Сема (Особено популярна форма на поклонение в суфизма -“Сама” означава „приемане от традицията”, “слушане“, докато “Зикр” означава „спомен” – Тези изпълнения често включват пеене, свирене на инструменти, танци, рецитиране на поезия и молитви, носене на символично облекло и други ритуали.) за това да се облагороди света и да се премахне това ненавистно отношение на хората един към друг. Тоест, нещо като една обща Молитва за Мир. Правят го и до ден днешен.  За малко щяхме да присъстваме на това нещо първият път, но се оказа, че с датите малко се разминахме. Ще видим този път как ще бъде. Дано да имаме по-голям късмет! 

Как и чрез тези духовни пътувания, ние можем да открием това, как да прилагаме днес познанието на древната ни история?

В това отношение можем да се научим от иранците изключително много. Те ценят историята си и отношението им към нея е като към нещо свято. И особено много силно впечатление ни направи, още първият път, начинът по който се отнасят към тяхното литературно наследство – Фирдоуси, Омар Хайям, Саади… –  за тях са икони, които учениците от най-ранна възраст рецитират. И мавзолеите, които са им посветени, представляват нещо като едни огромни паркове, като посветителски места – нещо, което ако ние можем да поемем…този импулс за отношение към миналото ни, познаването му и най-вече оценяването и съхраняването му, и предаването му на младото поколение, ще направим изключително много. 

Във финала на разговора, да кажете има ли възможност, пътешествениците с желание, да се присъединят към вашата група и до кога и как могат да се обърнат към вас за повече информация?

Да, разбира се, ще се радваме на всеки, който с искрено желание и любопитство се включва. Има все още места за нашия пътуващ семинар. Някъде до към 20-ти август би трябвало тези, които имат желание да се включат, да го заявят. Групата ще тръгне на 10-ти септември. Подготвяли сме това пътуване повече от година и половина и като знам, от опита, който се получи първият път, мисля ще се получи нещо много, много любопитно. 

Могат да го намерят, както на фейсбук страницата на нашата Фондация Български Център Просветление, а мога да го предоставя и на вас, като добавка към този наш разговор – хората да погледнат каква е програмата. И ще се радвам на всички присъединили се!

Благодаря ви за този разговор! Успех с пътуването и до ново чуване! До нови срещи! С вас подготвяме за септември месец, преди вашето заминаване, една изключително интересна тема. Нека обаче да остане изненада…

Какво е Кармична Връзка?

Защо хората се срещат, влюбват и страдат от връзките си? Съществува ли карма на връзката или всичко е в ръцете на самия човек? Много хора на земята мечтаят да изградят хармонични отношения. Всички се надяват на щастие и просперитет, но защо процентът на разводите е толкова висок? В западния свят, процентът на разводите е над 80. Защо адекватните и образовани хора не могат да се разбират заедно?

Психолозите и социолозите дават много обяснения за кризата на институцията на семейството: икономика, демография, екология и пр.

Но йога обяснява тези процеси на по-дълбоко ниво. Тя разглежда съзнанието на човек, или по-скоро това, което ръководи това съзнание. Според йога философията съзнанието на човек се определя от неговата карма.

Не нашите желания и мечти привличат определени събития или определен човек в живота, кармата ги носи при нас. И, за съжаление, не винаги е положително.

За да разберете кармата на взаимоотношенията, на първо място, трябва да дефинирате самия термин „карма“. Кармата е универсалният закон за причината и следствието, според който трябва да преживеете това, което сами сте причинили на другите. Ако това бяха добри действия, тогава ще изпитаме щастие, ако лоши, тогава страдание.

Изглежда, че има шанс кармата да бъде положителна, човек ще срещне своя принц / принцеса, ще живее щастливо до края на дните си в своя селски замък, но ако се вгледате внимателно в света около вас, няма да видите такива безоблачни примери. Проблемът е следният: за да не изпитвате страдание в една връзка, имате нужда от положителна карма на връзката, която никой друг няма, с редки изключения. Душите с подобно съзнание, тоест с подобна карма, не се раждат в Кали-юга. Кали Юга е период от време, който започва преди около 5 хиляди години и продължава и до днес. В тази ера идват онези, които са натрупали „багажа“ на негативната карма, която или трансформира, или окончателно унищожава човека. А другата лоша новина е, че 75% от тежката карма идва от връзките.

Защо толкова много работи се случват тук? И защото задачата на човешкото раждане е трансформацията на съзнанието. За да се случи, е необходим мощен тласък, който ви позволява сериозно да помислите: „Правилно ли живея, мисля ли, общувам ли, може би си струва да променя нещо в себе си?“

Колкото по-близо са хората един до друг, толкова по-силни са чувствата, толкова по-силно е въздействието и толкова по-добре всеки ще запомни урока.

Карма на връзката

На мнозина изглежда, че има две желания, две намерения да бъдат щастливи, но всъщност има възпитателен процес и за двете души. В отношенията не се срещат толкова хората, колкото кармата на хората. Вашият партньор е подобен на художника, който сте наели да играе конкретна роля. По-точно, вашата карма му дава ролята. Ако уволните артист, но не промените сценария на филма, следващият изпълнител ще играе същата роля.

Какво е кармична връзка?

Случва се, когато срещнем човек, веднага усещаме взаимен интерес и привличане, сякаш се познаваме от дълго време, почти веднага има близост и разбирателство. На този фон хората от противоположния пол често пламват страстта и любовта. Какво се крие зад това усещане: игра на хормони или истински спомени? На санскрит има термин, който дефинира кармичната връзка – rnanubandhana („rna“ – „задължение“, „anubandhana“ – „връзка“).

Смята се, че чувствата, които възникват при среща с нов човек, както положителни, така и отрицателни, са предимно само спомени за нашите rnanubandhanas в безброй минали раждания. Рнанубандхана е връзка през времена, когато хората се срещат отново и отново, от живот в живот.

Как възникват тези кармични връзки?

Всеки човек в живота си се сблъсква със ситуация, когато помага на някого, предоставя услуга или подава ръка на помощ в труден момент. В същото време той изразходва известно количество енергия за друг човек. Според закона на кармата, колкото е похарчено, толкова трябва да бъде възстановено. Не е необходимо да се прави подобно действие, но енергийно трябва да се инвестира същата сума. Може би ще дойде време, топли думи или дори просто искрена благодарност. Ако човек се окаже неблагодарен, тогава количеството неотчетена енергия се вписва в неговия дълг и дълговете ще трябва да бъдат изплатени. Така се появява кармичен възел между двама души. Освен това тези хора ще се срещат от живот на живот, докато дългът бъде затворен.

Най-вероятно в следващото въплъщение ситуацията ще се окаже по такъв начин, че длъжникът ще трябва да помогне на лицето, което му дължи, да инвестира в него финанси, време, любов и т.н. В този случай понякога възниква парадокс. Представете си, че сте заели на някого определена сума. Този човек отдавна не го е върнал, първо напомняш, после настояваш и след сто напомняния ти ги дава. Ще бъдете ли благодарни, когато получите парите си обратно?

Най-вероятно ще вземете парите с раздразнение и е малко вероятно да се разпръснете в комплименти към бившия длъжник. Ако в същото време страните се разпръснат мирно, тогава кармичният възел ще бъде развързан. Това рядко се случва в реалния живот.

Тъй като не помним минали животи и нашите кредитори, започваме да очакваме благодарност и компенсация от този, на когото всъщност сме дали старата услуга и не получавайки очакваното, започваме да се ядосваме, обвързвайки нов кармичен възел.

С всяка инкарнация възелът се стяга още повече. И става по-трудно да го развържеш. Не е като в училище: ако не го издържиш, вземи нов билет. Кармичната ситуация обрасва с нови емоции и привлича все повече и повече нови участници, така че нейното разрешаване става все по-трудно. Може би някога участниците в събитията са били само познати, но тъй като възелът не е бил развързан по никакъв начин, той е станал по-плътен и следователно те вече могат да бъдат родени роднини или да станат съпруг и съпруга. Колкото по-голям е дългът, толкова по-силна е кармичната връзка. А къде другаде има по-близки отношения освен в семейството? Следователно в семейство или в любовна двойка (със стопроцентова вероятност) се събират хора с нерешена карма.

Отработване на карма в една връзка

Връзките често носят болка и разочарование вместо щастие и радост. Това не е случайно, така действа законът на кармата. Например едно дете отказва да се грижи за възрастен родител, тогава неизбежно възниква дълг и тези двамата се срещат отново в някои от следващите прераждания, където могат да се родят отново като роднини, а може и да се влюбят един в друг.В такива случаи по правило този, който трябва да даде, е този, който обича и инвестира повече във връзката. В същото време другата страна може да няма реципрочно чувство: в края на краищата тя не дължи нищо. Втората страна има „справедливо“ възмущение, което поражда действия, които утежняват и без това трудната карма. Може би в един от живота си хората са били заедно, но тогава един от тях е напуснал партньор или по някакъв друг начин е обидил другия. Естествено, този, с когото са направили това, натрупва негодувание, което остава с него в следващото въплъщение. В тази кармична връзка този, който е нанесъл тази рана, е в дългове, той трябва да я „излекува“. Това негодувание е покрито с точно същото количество енергия (любовта и вниманието също са енергия), което някога е било инвестирано в него и не е било възстановено. Срещат се отново, „длъжникът“ се влюбва,но той няма право на взаимно чувство, защото трябва да върне дълга.

Ако човек правилно премине през такава тренировка, като несподелена любов, избягва ревност и негодувание, тогава кармичният възел ще бъде развързан, но в действителност това не е лесно да се направи. В крайна сметка тук любовта, тоест енергията, просто ще трябва да се даде, като постоянно мислите за човека и това чувство няма да напусне, докато не дадете сумата, която дължите; след това чувствата ще изсъхнат от само себе си и всичко ще премине от само себе си. За съжаление този процес може да отнеме години, така че е много по-рационално да използвате йога техниките, за да се отървете от кармичните връзки и да пречистите сърдечната чакра.

Има много варианти за кармични взаимоотношения и тренировки. Често сменяме ролите от въплъщение в прераждане. Ако съпругът се е подигравал на жена си в един живот, в следващото въплъщение той може да страда от лоши отношения с жените или самият той да се роди жена, чийто съпруг прави същото с нея. Възможно ли е да спрете да играете такъв бумеранг? Единственият начин е да спрете злото върху себе си.

Първо, трябва да се опитате да не предприемате действията на хората за своя сметка и да не трупате негодувание. Отрицателните действия на човек могат да бъдат спрени, можете да прекъснете отношенията с него и ако в същото време в душата не се появят гняв и желание за отмъщение за обида, тогава кармичният бумеранг ще загуби своята сила.

Второ, трябва внимателно да се следите: ако вътре във вас има желание да се държите грозно с човек, положете всички усилия, за да избегнете това. В крайна сметка всичко, което причинявате на другите, ще трябва да изпитате себе си в бъдеще. Познаването на законите на кармата дава на човека мъдрост . Ако познаваме законите на кармата, тогава ясно разбираме, че не можем да дадем повече, отколкото някога сме получили, че любим човек не се е появил случайно в живота ни и действията му дори не се контролират от него, а от вашата обща карма. Следователно всички взаимни претенции и обвинения са безсмислени. Ако имате мъдрост, ще действате така, че кармичният ви дълг да бъде изплатен.

Възможно ли е да обменя карма с партньор?

От древни времена във всички култури и духовни движения се препоръчва да се внимава при избора на партньор и да се избягват неконтролирани сексуални отношения. Такива правила се спазваха не само с цел контрол на раждаемостта и поддържане на институцията на семейството, но и за запазване на физическото и психическото здраве на населението. Ако всичко е повече или по-малко ясно с физическия аспект – болест, непланирана бременност – тогава как тук участват психическото и психоенергийното ниво?

По време на сексуален контакт се осъществява най-силният обмен на енергия, който е възможен в обществото. Съзнанието на човек ще се промени, независимо дали той го иска или не, под влиянието на този, с когото влиза в близки отношения. Когато се появи нов партньор, внезапно могат да започнат да настъпват внезапни и драстични промени в живота, начина на мислене и средата. Понякога този процес се нарича обмен на карма, но това не е съвсем правилен термин. Кармата е резултат от индивидуалните действия на човек. Не можете да обменяте с някого или да поемете нечия карма. Кармата действа чрез определени механизми, те се наричат ​​самскари, модели или нагласи в ума на човек. Тъй като душата ни има опит с безброй прераждания, ние имаме много такива самскари. Подобно на семената, те спят в ума, чакайки подходящите условия, за да се събудят. Когато човек с подобни самскари се появи до нас, те резонират помежду си и започват да „никнат” в съзнанието. Подобно на магнит, който привлича железни стърготини към себе си, вибрациите на самскарите на партньора привличат подобни самскари в нашето съзнание. Партньорът не споделя с вас карма, той само събужда това, което вече е във вас. Само положителните тенденции не винаги се събуждат. Ако в съзнанието на партньора има много страх, гняв, похот, алчност, завист и т.н., то подобни качества могат да се проявят и във вашия вътрешен свят.

Появата на всеки нов партньор ще задвижва все повече и повече самскари във вашето съзнание. Изглежда, какво лошо има в това? Но не забравяйте, че в Кали-юга негативните тенденции преобладават в умовете на хората, следователно голям брой партньори неизбежно води до факта, че трябва да работите не само със собствения си негатив, но и с кармични „дарове“, донесени отвън .

Как да срещнем правилния кармичен партньор?

Малцина могат да се похвалят, че по пътя им е имало само красиви мъже и жени, отношенията с които бяха хармонични и напомняха приказка. Защо избираме грешни партньори, защо в нашата среда се появяват хора, които не са подходящи за нас? За да отговорим на този въпрос, си струва да си припомним един от основните закони на Вселената: подобното привлича подобно. Ако в съзнанието на човек има страдание, то само страданието може да го привлече; според този принцип на подобие хората се намират. Безполезно е да се фокусираме върху търсенето на кармична любов. По-добре е да насочите усилията си към промяна на вашата карма, а кармата се променя по единствения начин – чрез промяна в съзнанието. Само тези, които започват да работят със своето съзнание, получават възможността да преодолеят негативната карма, други възможности на този свят няма. Формите на работа със съзнанието могат да бъдат различни, една от най-старите такива системи е йога. Той трансформира не само човешкото тяло, но и неговата енергия и съзнание. Връзките също са йога, защото един от преводите на този термин от санскрит звучи като „връзка“. Само тази връзка става реална, контролирана и съзнателна, способна да доведе партньорите до истинска реализация.