Разсекретиха разговор между френския президент Еманюел Макрон и руския му колега Владимир Путин. Той се е провел дни преди старта на войната в Украйна и показва напрежението между двамата лидери, посочва изданието „Фигаро“.

Разговорът ще бъде излъчен в документалния филм „Президент, Европа и война“, режисиран от журналиста Ги Лагаш и дава дипломатически контекст за последните шест месеца на Макрон в Елисейския дворец.

Разговорът представлява ожесточена размяна на реплики между двамата президенти. Макрон е твърд в решенията си, но Владимир Путин не се отказва и даже се изнервя, казвайки на френския прездинет „Слушай ме много внимателно“.

Публикуваме пълния разговор между двамата без редакторска намеса:

Еманюел Макрон:

След последния ни разговор, напрежението продължава да расте. Знаете моето желание и решителност да продължим диалога. Искам да ми кажете вие как разчитате тази ситуация и да ми кажете директно – какви са вашите намерения. След това нека се опитаме да намерим още положителни стъпки.

Владимир Путин:

Какво мога да ви кажа? Сами виждате какво се случва. Вие и канцлер Шолц ми казахте, че Зеленски е готов за действие. Че е подготвен да въведе Минските споразумения. Той ви лъже. Не знам дали чухте изявлението му вчера, че Украйна трябва да има достъп до ядрени оръжия.

(дипломатически съветник Еманюел Бон: не е така, както и да е)

Също така чух как коментирате Минските споразумения на пресконференция в Киев на 8 февруари. Казвате, че те трябва да бъдат ревизирани, за да бъдат, цитирам, „приложими“.

(съветниците на Еманюел Макрон: „Не е вярно, не е казал това“, „Ще му кажа да не навлиза в по-детайлна дискусия по темата“)

Еманюел Макрон:

Владимир, като за начало, никога не съм казвал, че Минските споразумения трябва да бъдат ревизирани. Не съм казвал това нито в Берлин, нито в Киев, нито в Париж. Казах, че трябва да бъдат приложени, да бъдат уважавани. Това е различно от казаното от вас.

Владимир Путин:

Слушай, Еманюел, не разбирам какъв ти е проблема със сепаратистите. Те поне направиха всичко необходимо, за да има конструктивен диалог с властта на Украйна.

Еманюел Макрон:

С уважение към казаното от теб, Владимир, имам няколко коментара: Първо, Минските споразумения са диалог за теб и си в правото си. В този смисъл, че очакваме базата за каквато и да е дискусия да бъде входиран текст от сепаратисти. Също така когато твоят преговарящ се опита да накара украинците да обсъждат тези текстове от сепаратистите, той не се отнася с уважение към Минските споразумения. Няма сепаратистите да правят предложения за украинските закони!

Владимир Путин:

Разбира се, имаме тотално различно схващане за ситуацията. По време на последната ни среща ти припомних, и даже ти прочетох, параграфи 9, 11 и 12 от Минските споразумения.

Еманюел Макрон:

Имам ги пред мен! Много хубаво са написани от правителството на Украйна. Параграф 9 предлага да се водят разговори с Донецка и Луганска области, както е заложено в договора. Именно това предлагаме и ние. Не знам твоят адвокат къде е учил право. Гледам тези текстове и се опитвам да ги прилагам! И не знам кой юрист може да ти каже, че в суверенна държава, законите могат да се предлагат от сепаратистки групи, а не от демократично избраните власти.

Владимир Путин (раздразнен):

Това не е демократично избрано правителство. Те дойдоха на власт с преврат, имаше хора, които бяха изгорени живи. Това беше кървава баня и Зеленски е отговорен за това.

Слушай ме много внимателно: принципът на диалога е да вземеш предвид мнението на другата страна. Предложенията съществуват, сепаратистите, както ги наричаш, молят те да бъдат предложени на украинските власти, но не получават никакъв отговор. Къде е диалогът?

Еманюел Макрон:

Не ни пука какво предлагат сепаратистите. Това, което искаме от тях е да достигнат до консенсус с украинците и всичко трябва да бъде направено според закона. Това, което току що каза хвърля съмннеие върху разбирането ти за Минските споразумения, щом смяташ, че си имаш работа с нелегални и терористични власти.

Владимир Путин:

Слушай ме (много изнервен). Чуваш ли ме добре? Казвам ти пак, сепаратистите реагираха на предложенията на украинските власти. Те отговориха, но от украинска страна нямаше продължение.

Еманюел Макрон:

Добре. Това, което ти предлагам е да организираме среща с всички заинтересовани страни, за да можем да продължим напред. Утре ще помоля това да бъде свършено. Но през последните два дни сепаратистите не искаха да участват в дискусиите. Веднага ще поискам това от Зеленски. Съгласни ли сме това? Ако сме, действаме и правим среща утре.

Владимир Путин:

За да се съглася, трябва веднага да прочета тези предложения. Но от самото начало трябваше да се окаже натиск върху украинците, но никой не искаше да го направи.

Еманюел Макрон:

Знаеш, че ще направя всичко възможно да ги натисна.

Владимир Путин:

Знам, но жалост няма ефект.

Еманюел Макрон:

Трябва да ми помогнеш малко (с игрив тон). Ситуацията е много напрегната. Наистина се обадих на Зеленски вчера с молба да се успокои. Ще му кажа пак – да успокои всички, да се успокоят в социалните мрежи, да успокоят и военните в Украйна. Но също така смятам, че ти трябва да се обадиш, за да се успокоят украинските военни части. Имаше много бомбардировки вчера. Ако искаме да дадем шанс на диалога, трябва да успокоим нещата в региона. Как виждаш еволюцията на военните обучения там?

Владимир Путин:

Обученията продължават по план.

Еманюел Макрон:

Значи, ще приключат тази вечер, така ли?

Владимир Путин:

Да, вероятно тази вечер, но определено ще оставим военно присъствие на границата докато положението в Донбас не се успокои. Дискусията ще бъде извършена след консултация с министрите на военните работи.

Еманюел Макрон:

Добре, Владимир. Казвам ти съвсем честно, за мен е изключително важно да върнем тази дискусия в нормални рамки и да избегнем напрежението. Това, което е много важно за мен и те моля за това е да държиш ситуацията под контрол. Това е първата точка. Разчитам на теб. Не се поддавай на никакви провокации през следващите часове и дни.

Искам да отправя две много конкретни предложения към теб. Първо, да организираме среща през следващите дни в Женева с теб и президента Джо Байдън. Говорих с него в петък вечерта, попитах го дали да ти отправя това предложение. Президентът Байдън също разсъждава върху начините за деескалация на ситуацията. Кажи ми датата, която те устройва.

Владимир Путин:

Благодаря ти, Еманюел. Винаги е голямо удоволствие и чест да разговарям с европейските си колеги, както и с тези от Съединените щати. И винаги ми е много забавно да говоря с теб, защото си имаме доверие. Тъй че, Еманюел, аз ти предлагам да обърнем нещата. Първо, нека подготвим тази среща предварително. Чак след това ще можем да говорим с теб.

Еманюел Макрон:

Но можем ли да си кажем с теб днес, че след тази дискусия, се съгласихме на едни принципи? Искам да изясня този въпрос с теб. Искам ясен отговор от теб. Искам среща лице в лице между теб и американците. Тогава ще поканим и европейците, окей?

Владимир Путин:

Това предложение си заслужава да се обмисли, но ако искаш да бъде добре съгласувано, нека помолил съветниците си да се чуят. Но принципно съм съгласен.

Еманюел Макрон:

Добре, потвърждаваш, че си съгласен. Предлагам нашите екипи да се опитат да направят общ текст, нещо като прессъобщение, което да пуснем след този разговор.

Владимир Путин:

Честно да ти кажа, исках да играя хокей на лед, но съм тук и си говоря с теб преди да започна да тренирам. Ще се обадя на съветвниците си.

Еманюел Макрон:

Както и да е, благодаря ти, Владимир. Ще държим връзка. Когато имаш решение, обади ми се.

Владимир Путин (на френски):

Благодаря ви, г-н президент.

Петър Воденски: Действията на премиера за РСМ са хаотични. Поведението му е недопустимо

Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси). Член на Стратегическия съвет към президента.

– Посланик Воденски, темата с българското вето върху началото на преговорите Брюксел-Скопие става все по-гореща. Нещо повече – опари правителството и премиера Петков. Според обясненията на Слави Трифонов основната причина ИТН да се оттегли от коалиция е именно политиката спрямо Северна Македония. Очаквахте ли този развой?

– Очаквах такова поведение от хората в ИТН, в чийто ресор е външната политика, познавам някои от тях, това са хора отговорни и познаващи темата. 

За съжаление, не мога да кажа същото за Кирил Петков и външнополитическия му екип. Те през цялото време сякаш работят „на парче“, в стил „тука има, тука нЕма“ (извинявам се за езика, бих могъл да използвам и определението „тарикат“), опитват се да създадат впечатление, че спазват българската позиция, фиксирана в Декларацията на Народното събрание и на Консултативния съвет за национална сигурност, но действията им са хаотични, в юридически аспект са ялови – например, заявяват, че ЕК – или президентът Макрон – ще са гарант за българските условия, но ЕК не може да гарантира нищо, гарантира го решение на ЕС, т.е. държавните ръководители, като тези условия са закрепени в преговорната рамка, както е в случая с Косово и преговорната рамка на Сърбия. Пък за Макрон – достатъчно е да си припомним Минските споразумения за Украйна, за да стане ясно какъв гарант би бил той. 

При такова положение, предвиждах, че ако Кирил Петков и външнополитическият му екип не коригират „оптиката“ по въпросите със Скопие, хората в ИТН няма да допуснат национално предателство и ще възразят с инструментите на политиката, което те и направиха.

– Кирил Петков многократно заяви, че няма промяна в българската позиция за РСМ, че настояваме Скопие да изпълнява Договора за добросъседство като условие за вдигане на ветото, но въпреки това съмненията оставаха. Защо?

– Защото Кирил Петков едно говори пред българското общество, а съвсем друго – пред чуждите представители, като наивно и, отново се извинявам за определението – незряло, като юноша в пубертета – смята, че истината ще остане скрита. Той, вероятно, не си дава сметка, че с тези чужди представители се среща и говори не само той, с тях се срещат и други хора, например други български представители, други чужденци и прочее. 

Ще дам един пример – когато съм бил посланик на България в чужбина, съм си позволявал „да пусна“ дадена невинна информация от местния фолклор на един-двама чужди посланици на коктейл, и след това съм засичал за колко време тя ще се върне при мен. Затова сред колеги-дипломати казваме, че дипломатите сме най-големите клюкарки в дадена страна и постоянно обменяме един с друг информации и оценки. Така стана и сега със случая със Скопие – във външно министерство са провели разговор с чужди представители, които са споделили какво е казал пред тях българският премиер за вдигане на ветото пред РСМ, колегата-дипломат, който е присъствал като note-taker (водещ записки за разговора, винаги има такъв, той после изготвя Паметна бележка, в която е длъжен съвсем коректно да отрази разговора и да я разпрати), та този колега-дипломат е изготвил професионално паметна бележка, разпратил я е по различните адресати – Президентство, Министерски съвет и прочее. Има си съответен ред в администрацията, и когато премиерът я е прочел, е казал, че написаното не е истина и е наредил водещият бележките да бъде наказан, сякаш на споменатата среща не са присъствали и други „свидетели“ и те не са чули какво е казал чуждият представител. Недопустимо поведение от страна на премиера.

Всичко това уронва доверието в изявленията на Кирил Петков, при това не само в България, но, предполагам, и в чужбина. Единственото ми обяснение е, че, без да знае в какво се забърква, е поел ангажименти пред чужди столици, и сега се чуди как да ги изпълни.

– Какво реално бе свършено в полето на дипломацията през последните шест месеца в посока казусът да се придвижи към приемливо решение?

– Дипломацията по въпроса за тези шест месеца беше много, много дискретна. Видяхме някакви усилия в областта на икономиката – впрочем, знае ли някой дали самолетната линия София-Скопие-София още функционира? Видяхме наши видни историци да предприемат инициативи и да пътуват до Страсбург, за да разясняват на евродепутатите защо българските искания към Скопие са важни (дано историците ни и обществото ни продължат да работят по въпроса и да съхраняват чувствителността си по него). Видяхме президента Радев да отказва посещение във Франция с тема „вдигане на вето“ – знак, че той няма да отстъпи от българските искания по РСМ. Но не прочетох да сме работили с европейските си партньори, да сме им обяснявали нашата позиция и защо ние държим на поставените условия. Напротив, прочетох, че американски, немски, френски представители идваха в София да ни убеждават да вдигнем ветото, което ясно свидетелства, че партньорите и съюзниците ни не разбират нашето поведение. И това е лесно обяснимо, ще цитирам министъра на външните работи г-жа Теодора Генчовска, която буквално се оплака, че екипът на премиера провежда по въпроса със Скопие външна политика, която е не само различна от провежданата от външно министерство, но МВнР дори не е коректно информирано от Министерския съвет за нея, а научава това от чужди представители. Не бих желал да съм на мястото на външния министър, и не очаквам при такова положение някакъв що-годе приличен резултат за нас.

– Бяха ли подведени западните партньори, че вдигане на българското вето е възможно без промяна в поведението на Скопие?

– Очевидно – да. И бяха подведени не от външно министерство – познавам доста от колегите там и зная, че те не биха си позволили да подведат събеседниците си, но очевидно някои от политиците ни са си позволили да го направят.

– Често се дава пример с преговорите между Скопие и Атина, като се изтъква, че Гърция преговаря 30 години за името. Какво можем да вземем като поука и не реагира ли България прекалено късно на натрупващите се проблеми със съседите?

– Атина показа много добър пример за решаване на подобни въпроси със Скопие, можем само да се учим. Мисля, че колегите-български дипломати, които подготвят опорни точки за разговори с чужди представители по въпроса, могат да включат в тях и „гръцкия пример, от който България се учи и е готова да чака 30 години“ – аз лично съм го използвал в разговори и трябва да кажа, че това послание е кратко като обем и хваща дикиш.

– Чакахме Скопие да направи компромиси, за да получи зелена светлина за европреговорите, а дочакахме палежа на културния дом „Иван Михайлов“ в Битоля. Засилва ли се омразата в Северна Македония спрямо България? Достатъчно остра ли бе българската реакция?

– Омразата в Скопие към България и българите е трупана повече от 75 години, поколения наред се обучават в такава омраза. Именно това е едно от нашите искания – прекратяване на езика на омразата. Няма да е лесно за Скопие, но всеки път нанякъде започва с първа крачка, а те не са направили такава първа крачка, нещо повече, дори не демонстрират намерение да я направят. А българската реакция – нашите политици реагираха остро, не разбрах само дали реагирахме пред партньорите и съюзниците ни. Представете си, например, че бе запален не Българският културен дом в РСМ, а албанска джамия в РСМ, каква щеше да е реакцията на ЕК, на САЩ, на НПО-та и пр.

– Имаме ли полезен ход, за да прекратим натрупването на омраза и подозрения?

– Имаме, разбира се. Скопие трябва да започне да изпълнява нашите искания. А тези наши искания не са измислени вчера, Скопие ги е приело в двустранни документи, нека цитирам само двустранната Декларация от 1999 г. и двустранния Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г. Та – понеже Скопие ги е приело, но не ги изпълнява – те трябва да бъдат записани в преговорната рамка преди започването на преговорите на Скопие за членство в ЕС, и ако Скопие продължава да не ги изпълнява, вече не София, а ЕС ще провежда мониторинг и ще изисква от Скопие да ги изпълнява. Вижте колко е лесно, остава да се изпълни.

– Грешка ли правят Брюксел, Берлин, Вашингтон като изразяват силна и демонстративна подкрепа за Скопие преди срещата на върха на лидерите на ЕС и Западните Балкани?

– България също заявява силна подкрепа за започване на преговори със Скопие, но не и преди РСМ да отговаря на критериите, валидни за всички страни, които са водили преговори за членство. Не знам дали Брюксел, Берлин и Вашингтон си дават сметка, че ако вкарат РСМ в ЕС, без да са изпълнени критериите, това няма да укрепи съюза, а ще го натовари с потенциални нови проблеми, ще го отслаби и ще вкара в него нови чужди влияния, от които Брюксел и сега се оплаква. А ако говорим за сигурност на региона и за предпазване от такива чужди влияния, какъвто е един от аргументите на Брюксел, Берлин и Вашингтон – РСМ нали е в НАТО? НАТО не е ли в състояние да върши тази работа? НАТО не означава ли сигурност? Понякога аргументите, които чувам за „бързо започване на преговори“, са ми малко смешни.

– Каква е Вашата прогноза за срещата на 23 юни?

– Ако Кирил Петков „вдигне ветото“ при сегашното положение, това би била стъпка „през просото“ и за такова деяние има Наказателен кодекс, нека юристите кажат съответния член. А ако се опита да прекара подобно решение през Народното събрание, без да са изпълнени българските легитимно приети условия, се надявам депутатите да имат малко здрав разум и да не допуснат институционално предателство.

– Шегата на албанския премиер Еди Рама (по негови думи) пред канцлера Шолц, че Ковачевски е премиер на „бъдещата Западна България“ случайна ли беше според Вас? Към кого е насочен този многозначителен хумор? 

– Това беше критика, насочена към България, не смятам, че шегата бе уместна. Но си спомням един разговор в Анкара, когато бях посланик там, между българския (тогава) министър на правосъдието Лучников и турския (тогава) премиер Демирел (мир на праха им и на двамата!), в който, наред с другите въпроси, обсъждаха и спора между Атина и Скопие за наименованието на новата държава Македония. Та тогава Лучников каза на Демирел: „Като се чудят как да я нарекат, що не я нарекат Югозападна България“?, което преводачът не преведе. Добрите преводачи понякога са по-ценни от злато.

– Опозицията в Скопие реагира остро като поиска оставката на Ковачевски заради липсата му на реакция на албанската „шега“. Може ли и правителството в Скопие да падне, ако българското вето остане? Чии интереси стоят зад дестабилизацията и на двете страни, които очевидно не могат да се разберат?

– Ако Ковачевски падне, това със сигурност няма да е само заради шегата на Рама, а ще има и други причини, които не винаги излизат на преден план.

– Може ли да се стигне до ситуация, при която Украйна получава бърза писта за ЕС, а Северна Македония и Албания остават във фризера и как това ще се отрази върху ситуацията в Европа и на Балканите?

– Аз вярвам в критериите за прием на дадена страна в ЕС, а те са не само политически. Може ли професорът по медицина да пише на студента отличен, макар студентът, според критериите, да е отговорил за двойка, ако студентът му е близък по партийно-политическа линия? Може, но да ни пази Господ след това този студент да ни оперира от апандисит. Едно време идеолозите на комунизма ни учеха, че Монголия е била изостанала в развитието си страна, но с помощта на „СССР и останалите социалистически страни“ тя можела „да стане социалистическа, макар и да е изостанала“. Сега дали ще сме свидетели на приемане на Украйна и Грузия преди те да отговарят на критериите за членство в ЕС, само и само, за да направим лошо на Путин? За мен това е незряло и несериозно отношение.

– Как ще коментирате разрастващия се скандал с посещението на Петков и Бориславова в Солун?

– Като чета фактите, те са пътували за участие в среща на върха на ПСЮИЕ в Солун, което е добре. Но защо са пътували с големия правителствен самолет, а не с кола за три-четири часа? Защо не са летели с вътрешните гръцки авиолинии? (Аз съм бил в командировка в Солун и съм летял така преди двайсетина години, преди да оправят пътя дотам, сега с кола е лесно). 
Участвали ли са в срещите там – многостранни и двустранна? Ако премиерът е преценил, че там ще го „притискат“ да вдигне ветото спрямо РСМ и е решил в последния момент да не участва, защо не го каже пред всички, би могъл да си направи добър PR? Както се казва, мъгла и мистерия, но истината никога не остава скрита…

07.06.2022

Първа част: Обратно към Украйна: Деца, пазете се от мечетата с бомби

Около 02:00 сутринта прозвуча вой на сирени. Това щеше да е първото нападение срещу столицата от над месец насам, но вместо с паника бе посрещнато с безразличие.

Около 05:00 сутринта последваха нови сирени и няколко ракетни удара. По-точно шест. Мястото на атаката се оказа завод за влакови вагони, където руснаците твърдят, че се ремонтира и доставя тежка техника от Източна Европа.

Крайните квартали на 7-милионната столица нямат много общо с централните. Най-добрата характеристика, която може да опише хората там, е „смачкани от живота“. Пенсионери, инвалиди и социално слаби семейства с деца, гледащи смръщено. Но в погледите им не се чете омраза или лошотия. Просто мъка и празнота.

Но не от онези достатъчно интересните, че да накарат някого да им обърне внимание. Едва ли журналисти изобщо бяха идвали тук. Защото животът им не е достатъчно важен.

Но смъртта е

И когато тумбата репортери пред завода разбра, че никой не е умрял и нищо забележително не се е случило – си тръгна.

Аз пък извърших една от най-големите глупости в кариерата си. На пейка пред блока със строшени прозорци седеше Зоя, на 66 г. Със зелена платнена торба и спортно шушляково горнище. „Как се чувствате?“

Осъзнаването и срамът дойдоха още преди края на изречението. Забила поглед в земята, играеща си нервно с торбичката в ръка, тя продума: „Ужасът започна около 06:00 сутринта. Ракетите започнаха да летят, а стените се разтресоха. Хората бягаха по етажите. Не знаех какво се случва, не мислех. Просто бягах.

Тази война никога не трябваше да се случва, чувствам се много тъжна от станалото. Аз не искам руските медии да разбират това, но съм родом от Русия – моите деца, приятели и роднини са всички там. От 1984 г. живея в Украйна. Имам роднини и тук, и там. Защо се бием?“

И тогава двамата започнахме да ревем. Първо тя, а после аз. Защото Зоя на 66 г. от Русия, живееща в Украйна, всъщност беше майка ми. Беше леля ми. Беше съседката ми. В този момент, в тази страна, в този бомбардиран град, аз се чувствах като в България.

А един от най-ужасяващите дни в живота на тази жена бе пренебрежително отпратен като посредствен репортаж от отегчените журналисти.

Няма голяма разлика между украинци и българи

Няма особена разлика между българи и украинци. Изтерзан от живота народ, смазван от чудовищна корупция, с окрадени от руснаците култура, история, богатства и език.  И може би именно заради това в България има все по-нарастваща неприязън към украинците. Защото разпознаваме себе си в тях. А ние изобщо не се харесваме.

Самият Киев всъщност много прилича на София. За съжаление, най-големите прилики се намират в най-бедните социалистически квартали. Извън тях украинската столица е значително по-чиста, приятна, поддържана и уредена от нашата. И то след обсада и продължаващи бомбардировки.

През деня животът в Киев е цветен, шумен, забързан, кипящ и красив. Градът е пълен с добре поддържани и оживени паркове, където се организират публични танци и надпявания. Хората спортуват и извеждат децата си.

Тайните руски бази в града

Единствената разлика е, че някои бащи бутат количките в униформи и с автомат, а голяма част от сградите и паметниците са обградени с торби с пясък. Навсякъде е пълно с армия и контролни пунктове, но след един час спира да прави впечатление. Реклами на „Долче и Габана“ се редуват с военни призиви. Младите момчета около военните постове висят по телефоните си от скука. Важно е обаче да се спазва повишено внимание, защото руснаците все още изпращат шпиони и десантни групи в цивилни дрехи, чиято цел е елиминирането на стратегически цели и лица в града. Засега всички подобни опити са пресичани.

В началото на войната шпионите са набелязвали значими сгради за наблюдение и атаки с цветни шишета. Наблюдателни съседи докладвали на армията за непознати, които се навъртат привечер, снимат и палят лампите в доскоро непосещвани здания. Скоро украинците разгадали не особено сложната система и започнали да проверяват раниците на минувачите – в някои от тях било пълно само с цветни шишета. Така малко след началото на войната в Киев и Харкив били открити складове и жилища, пълни с амуниции, резервни части за бойна техника, запалителни вещества и украински униформи, които се оказали тайни руски снабдителни депа.

Въпреки провала на първоначалната стратегия на Москва, тя бавно и сигурно печели на изток поради липсата на тежка артилерия и ракети у украинците. Мотивацията сред населението да подкрепят военните действия все още е голяма, но се забелязва психическо и емоционално изтощение

Месец след края на обсадата за много хора война вече няма. Тя отново е нещо, което се случва на другите. А другите се намират на изток и измират с хиляди. И това е проблем, отбелязват официални лица тук, защото войната бушува и подкрепата за нея трябва да расте, вместо да намалява. Но щом в Киев настроенията започват да се менят – какво остава за София, Берлин и Вашингтон?

Клинклин.бг

“Приемаме това като още едно потвърждение, че Берлин тръгна по пътя на ново превъоръжаване. Как може да свърши това? За жалост много добре знаем. В момент, когато е необходимо да се търсят възможности за намаляване на общите заплахи, Германия, обратно на това, поема по пътя на ескалирането на военно-политическата ситуация на европейския континент…”

Звучи като фрагмент от миналото? Да, но е от настоящето. Думите са на говорителя на руската дипломатическа служба Мария Захарова, отправяща предупреждение, че 77 години след Германия на Адолф Хитлер, Германия на Олаф Шолц ще дестабилизира Европа.

Гневът на Русия, принудена да наблюдава отзвука в Европа от инвазията в УКрайна, е поредното доказателство, че Германия изненада всички. Три дни след началото на войната германският канцлер произнесе най-силните изричани от канцлер по адрес на Русия думи от десетилетия. След това той обяви удвояване на разходите за отбрана и обеща оръжия на Киев – и дори част от тази техника да се бави, предоставянето ѝ само по себе си е събитие. Почти седмица преди това “Северен поток 2” се оказа спрян, а с него се наклони и основният стълб на отношенията Киев-Москва: енергетиката.

Действително, Берлин няма да опитва да стане ядрена сила, нито ще иска Бундесверът да служи на кауза различна от защитата на Германия, от нуждите на ЕС и НАТО. Въпреки това промяната означава скъсване с политика, превърнала се в традиция.

Германия се разглеждаше като слабо звено на ЕС в отношенията с Русия – винаги прагматична, винаги търсеща диалог. Не просто този подход рухна, не само ироничното “путинферщеерство” (Putinverstehen – “разбиране на Путин”, усещането, че Берлин е надарен със специални умения да схваща позицията на Москва и това оправдава мекия подход към нея); рухнаха нагласите в обществото за търсене на връзки с Русия. С тях се срути и 77-годишно табу: Германия се превъоръжава.

Три месеца след речта си в Бундестага Шолц изрече още една знакова фраза, когато опозицията и трите партии във властта подкрепиха инициативата: германската армия ще е най-голямата в Европа.

Немислимият преди войната в Украйна процес, който Русия нарича “ремилитаризация”, всъщност е компенсация за всички години, в които Бундесверът съзнателно бе пренебрегван.

Как ще стане промяната

Създава се гигантски фонд, за който се заделят 100 млрд. евро – повече, отколкото вероятно е годишният бюджет на руската армия. За целта се наложи да бъде променена (за да не бъде нарушена) конституцията.

Във фонда, който няма да е подвластен на “дълговата спирачка” (заложено в конституцията ограничение за правителствените заеми), се очакват поне няколко големи пера по данни на телевизия ARD: 

• 40.9 млрд. евро за авиацията и купуване на бойни самолети Eurofighter, F-35 и други, вкл. 4 млрд. за хеликоптери от “Боинг”, които да заменят остаряващите ѝ Sikorsky;
• 16.6 млрд. евро – за създаване на нов европейски танк и обновяване на сухопътните войски;
• 19.3 млрд. евро – модернизация на флота с корвети, фрегати, подводници и други;
• 20.7 млрд. евро – за криптиращи радиостанции и преобразяване на системите за командване и контрол;
• 2 млрд. – за облекло и лично оборудване;
• 500 млн. – за научноизследователска дейност.

Въпросът за радиостанциите е болезнен за Бундесвера: при нужда германските войници на мисии в държави като Мали разчитат, че с подобна техника ще им услужат партньорите.

Сред покупките ще е и нова система за противовъздушна отбрана.

Сред държавите с най-големи разходи

100 млрд. евро не са малко дори за богата Германия, ако се погледне размерът на икономиката ѝ: номинална стойност от 3.3 трлн. евро за 2020 г. според националната статистика.

Тези средства няма да се изхарчат за година, а за няколко и ще се добавят към 50-те млрд. евро. С тези средства Берлин се надява да запълни пробойните, появили се в армията на най-голямата европейска икономика покрай хроничното недофинансиране – и дори занемаряване – във времето след Студената война. Числеността ѝ намаля с 60% за този период – от 500 на 200 хил. души.

Процесът на преоборудване на всеки военнослужещ ще бъде завършен с новите средства до 2025 г. – шест години преди предвидения срок, според речта на министъра на отбраната Кристине Ламбрехт пред Бундестага. Социалдемократите на Шолц потвърдиха, че целта, зададена от НАТО за военни разходи, от 2% от брутния вътрешен продукт на година – сега неизпълнена от Германия – вероятно няма да се покрива всяка година заради флуктуациите в поръчките на армията. Едновременно с това самото доближаване до целта променя челния списък на въоръжаващите се по света държави.

Германия бе третата по разходи за отбрана за 2021 г. – 50 млрд. евро, след Великобритания (еквивалента на близо 64 млрд. долара) и Франция, или 2.7% от глобалните военни разходи. При два процента от брутния вътрешен продукт (сега неизпълнена), Берлин би достигнал разходи от 80 млрд. долара или много над Лондон и Париж; с други думи, вероятността да ги изпревари остава дори прагът да не бъде докоснат.

Изчисления на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI) предполагат, че 2% от БВП на Германия са 75.5 млрд. евро към 2022 г. и би трябвало да са 85.6 млрд. през 2026-а. В петгодишен (а не в сега обявения тригодишен) срок, който би направил инвестицията по-ефективна, биха били нужни още инвестиции (отвъд стоте милиарда) за поддържане на целта, но дори оставане под нея ще направи германския военен бюджет по-голям от британския.
Още едно нарушено – и самоналожено – табу: Германия не можеше да харчи най-много за оръжия, за да чукат спомените за Третия райх на вратата.

Изпълняването на този план, обратно, ще направи германските военни разходи третите по големина в света след Съединените щати и Китай (а през 2020 г. бяха седми). Впрочем ангажиментът на НАТО се появи, след като Русия анексира Крим през 2014 г., след четвърт век на орязване на разходи за отбрана след Студената война. Осем години по-късно Германия даде знак, че приема тази цел сериозно.

Това бе и една от причините за гневната руска реакция и коментарите и на Захарова, и на Кремъл, за “ремилитаризация” на Германия. Ако не бе войната в Украйна, решението вероятно щеше да извиква спомени за времето, когато Адолф Хитлер изгражда една от най-големите армии в света.

“Бесовете на Втората световна война не само унищожиха германската армия, но заложиха остатъчен срам около бъдещата ѝ армия”, казва за американското обществено радио NPR военният експерт Константин Висман.

Всъщност можете да видите, че много проблеми, които германската армия има сега, в известен смисъл произлизат от онова време, тъй като така и не се почувствахме комфортно от това да имаме армия.

---

Константин Висман, 

военен експерт

Сто милиарда може да не стигнат

Разходите, обявени от Шолц и одобрени от Бундестага, може и да не са достатъчни.

Нужна би била огромна реформа в Бундесвера, известен с безкрайно тромавата си бюрокрация. Дългогодишните икономии откъм оръжейни разходи в Бундесвера повдигат въпроса дали сумата, нужна за достатъчно укрепване на германския капацитет, не е далеч по-голяма. Анализите сочат, че за осъвременяването на Бундесвера ще са нужни години, а и за преодоляване на внедрената в германското общество идея, че понякога употребата на сила може и да е неизбежна.

С други думи, канцлерът удвоява парите за отбрана, но преди решението те бяха много по-малко, отколкото бе необходимо за предизвикателствата пред Бундесвера.

Шолц все пак нарече укрепването на Бундесвера “правилния отговор на поврата, който започна с руската атака срещу Украйна”. По думите му “това ще допринесе за повишаването на сигурността на Германия и Европа”. Подобен ход дори не бе тема на изборите миналата година, довели социалдемократите на власт начело на коалицията със зелени и либерали. По време на вота миналата есен обаче германците от години не бяха се чувствали заплашени. Това се промени.

“По-активната роля” в европейската отбрана бе дългогодишна молба на други държави в евроатлантическата общност, на експерти на различно ниво. Днес другите европейски държави (дори Полша) всъщност очакват от Германия отговорност, съизмерима с икономическата ѝ тежест – 25% от БВП на ЕС. Така бе още преди десет години, когато полският външен министър Радослав Сикорски каза: “Страхувам се от германската мощ по-малко, отколкото започвам да се страхувам от нейното бездействие.”

Начинът, по който ще бъде приет обратът на Берлин в Париж, Прага и Варшава, ще е поредното доказателство пред всеки усъмнил се, че проектът на мира, наречен Европейски съюз, е постигнал някои от целите си.

Dnevnik

13:52, 14 мар 22

“Дневник” препубликува от “Портал Култура” интервюто на Лотар Горис от германското списание “Шпигел” с политолога Иван Кръстев. Преводът е на Жанина Драгостинова, заглавието е на “Дневник”.

Господин Кръстев, влизали ли сте някога в Кремъл?

– Не, но съм виждал Путин в Сочи в рамките на една конференция, малко след анексирането на Крим. Президентът ни беше поканил на вечеря. Присъстваха още един мой американски колега, но също така австрийският канцлер, както и външните министри на Франция и Израел. Бързо стана ясно, че Путин се чувства напълно неразбран. Говореше за враждебността на Запада и за неговото лицемерие. Никой не разбирал, че Крим всъщност е руски. Тези аргументи ние чуваме и днес, но не бих казал, че по онова време Путин се държеше като месия.

Защо същите аргументи се излагат и днес?

– Когато се задържиш двайсет години на власт в една авторитарна държава, никой не се осмелява да ти противоречи. Създал си системата, развивал си я и от един момент нататък системата – това си ти, като вече изобщо не можеш да си представиш, че някъде в страната може да има нещо по-различно. Също така не можеш да си представиш, че е възможно да има някой, който да те наследи на поста и да влезе в твоята роля. Затова, докато те има, ти си този, който трябва да разрешава всички проблеми. За Путин Русия отдавна не е нация в общоприетия смисъл, а някакъв вид исторически създало се 1000-годишно тяло.

Какви са личните ви впечатления от Путин?

– Много интелигентен и бърз, директен, предизвикателен. Саркастичен, когато говори с хора от Запада. Но както винаги и този път съвсем дребните детайли, бяха тези, които най-много говореха за човека.

Например, когато обясняваше ситуацията в Донбас, се държеше като агент от външното разузнаване, който знае съвсем точно в кое село колко души живеят и какво е положението там. Обстоятелството, че в правителството на Обама с връзките с Русия се занимават предимно жени, той разтълкува като нарочен опит да бъде унизен.

Лицемерието на Запада е една от неговите фикс-идеи и тя се отразява в много от действията на руското правителство. Знаете ли, че при обявяването на анексирането на Крим той взима почти буквално части от подкрепената от Запада Декларация на независимостта на Косово? Или пък, че атаката към Киев започна с удар по телевизионната кула, както през 1999 г. НАТО атакува тамошната телевизионна кула?

Защо прави това?

– Защото иска да ни даде урок. Защото иска да ни каже: от вас съм го научил. Макар и да прави тъкмо това, заради което ни мрази. Вечерта в Сочи той силно се възпротиви, задето анексирането на Крим се сравнява с анексирането на Судетската област от Хитлер през 1938 г. Путин живее в исторически аналогии и метафори. Ако си враг на вечната Русия, значи си нацист. Конфликтите в Донбас веднага бяха определени като “геноцид”. Преувеличенията на Путин са толкова гигантски, че вече е трудно да се намери връзката им с реалността. Той се превърна в пленник на собствената си езикова образност.

Гневен човек ли е Путин?

– Той непрекъснато говори за предателство и измама. От страна на Запада. От страна на отделните някогашни съветски републики. През 2008 г., по време на войната с Грузия, той се среща с Алексей Венедиктов, главен редактор на “Ехото на Москва”, което до спирането му миналата седмица бе една от последните критично настроени медии в страната.

Путин пита дали Венектидов знае какво той, Путин, е работил по-рано. “Господин президент – отговаря Венедиктов – ние всички знаем откъде идвате.” “А знаете ли – продължава Путин – как в моята предишна работа се отнасят към предателите?” Да, зная, отвръща Венедиктов. “А знаете ли защо говоря с вас? Защото вие сте враг, но не сте предател!” Според Путин Украйна е извършила най-страшното престъпление: тя е предала Русия.

В шпионските романи на Джон льо Каре всичко се върти около предателството.

– Трябва да се признае, че западните медии дават своя принос към създаването на грешна представа за Путин. Първо, че Путин е корумпиран. Това е вярно. Но обяснява ли политиката му? От 20 години Путин е ръководител на ядрена сила. Той мисли в категории като история, предателство, ненавист. За такъв човек корупцията е само инструмент на властта.

За младия Путин парите вероятно са имали значение, но вече не е така. Второ, че Путин е циничен играч, мошеник. Путин казва през 2011 г., че протестите срещу него са организирани от американското посолство. Западните анализатори определиха думите му като пропаганда, защото той знаел, че това не е така. На вечерята аз разбрах: той вярва в това, което говори. В отношението му към историята няма нищо случайно и спонтанно. Ако има демонстрации, той не пита: защо тези хора са на улицата? Пита: кой ги е изпратил? Ако почнем да приемаме думите му буквално, ще спрем да се изненадваме от действията му.

Ако прочетем есето му от юли миналата година, в което той пише, че украинците и руснаците са един народ и че той никога няма да позволи съществуването на антируска Украйна, ще разберем съвсем точно какви са му намеренията. И трето, че Путин владее до съвършенство стратегията и тактиката.

Смятате, че действията му не са рационални?

– Говори се, че часове наред е гледал телевизионният запис с края на Кадафи. Решението му тогава да поеме отново президентския пост от Медведев в разрез с онова, което е било планирано, се възприема като реакция на случващото, защото не иска да свърши като Кадафи, обесен пред собствените си подчинени. С хора, които цинично пресмятат всяко едно действие, може да се преговаря, защото те знаят, че също биха могли да спечелят от преговорите. Но по всичко личи, че с напредването на възрастта Путин се е радикализирал, вероятно и заради изолацията при ковида.

Той е тръгнал да изпълнява това, което си е въобразил като своя мисия, и в такъв случай избягването на риска вече не е категория, с която ще се съобразява. Може и да звучи като прекалено психологизиране, но Путин принадлежи към последното поколение от СССР. Неговата работа като агент на КГБ се е състояла в защитата и отбраната на Съветския съюз. Но нито той, нито колегите му успяха да го защитят и опазят. Съветският съюз колабира без война, без инвазия, за една нощ. Путин и КГБ не разбраха какво се случи. Дори обратното, те се провалиха. Струва ми се, че тук действа едно силно чувство за вина.

По това време Путин се намира в ГДР.

– Което прави нещата още по-интересни. Трудно е да разбереш страната си, когато тя се намира в ситуация на драматична промяна, а ти самият живееш в чужбина. Отвън процесите изглеждат като мистерия, някакъв вид съзаклятничество, което не можеш да проумееш. Но онова, което той преживява и разбира, е националната еуфория в Германия при падането на Стената, просто защото се намира на място. В есето си пише, че между Украйна и Русия е издигната стена и че тази стена трябва да падне. В този смисъл случващото се сега в Украйна е версията на Путин за мирно обединение.

Звучи трагично.

– Трагедията е, че се извършва насилствена реколониализация на Украйна, а не мирно обединение. Путин сякаш не схваща как всъщност функционира светът, което пък е в основата на неговото нещастие. Той действително е убеден, че това не е война, а специална операция, защото не би могло да има война вътре между един и същи народ. И никога не би повярвал на хора, които му казват, че не е така. Путин се вижда като баща на руската нация. Може да е, може и да не е, но едно нещо е категорично ясно: без да иска, Путин стана баща на украинската нация.

Първо анексирането на Крим и Донбас създадоха украинската идентичност, която се опира на два принципа: да си срещу Русия и да си срещу Путин. И сега се намира в ситуация, известна от руската литература, когато бащата казва на сина си: аз те създадох и аз ще те убия. В същото време Путин разрушава тъкмо онази руска идентичност, за която непрекъснато говори. През 2014 г. голяма част от руснаците подкрепиха анексирането на Крим. Но те бяха само зрители, които ръкопляскат. Сега руските войници не само че умират, но и се налага да убиват онези, които Путин сам определи като техни братя. А пък населението страда поради наложените санкции.

Може ли Зеленски да бъде определен като анти-Путин?

– Путин олицетворява Русия, досега в Украйна нямаше човек, който да олицетворява цялата страна. От две седмици конфликтът е борба между двама мъже. Има едно прочуто видео, в което се виждат украински граничари от Змийския остров в Черно море. Руските моряци ги заплашват и се чува как украинците отговарят: “Руский военный корабль, иди нахуй!” Това ми напомня битката при Брест в Отечествената война на Съветския съюз срещу хитлеристка Германия.

Германците обсаждат крепостта в продължение на 40 дни, но съветските войници не се предават, издържат на обсадата, чак докато хитлеристките войски стигат почти до Москва. И сега Зеленски казва в Киев: “Ние тук сме се окопали. Защитаваме Киев. Ще победим, защото сме от правилната страна”. В действителност митът за героичната борба на Съветския съюз срещу нацистите не се олицетворява от Путин, а от Зеленски.

Смяна на ролите ли?

– Да. Путин искаше да легитимира нахлуването в Украйна с това, че Русия отново се съпротивлява на нацистите. Оттук и непрекъснатото говорене за денацификацията на Украйна. Но на практика президентът Зеленски, който е от еврейски произход, се съпротивлява на една свръхсила.

Смятате ли, че населението в Русия одобрява инвазията, както навремето анексирането на Крим?

– Има много руснаци, на които случващото се никак не им харесва, те не са непременно сред защитниците на Путин, страдат от корупцията и политиката на репресии, но досега са си търпели, защото нещата са такива, каквито са, и каквито винаги са били. Живели са живота си, не са се интересували от политика, защото каква е алтернативата на Путин? Би ли станал животът по-добър? Но да сме честни: тези руснаци също не винаги са доволни от начина, по който Западът се отнася към тях, и също така не би им харесало, ако Украйна бъде приета в НАТО.

Това е Русия. Но войната не е на руснаците, тя е на Путин. Всичките тези аполитични поддръжници на Путин сред населението, които смятат, че Путин говори и на тях, когато казва, че Русия трябва да се изправи и да се държи гордо, сега за първи път си задават болезнения въпрос, който трябва да бъде зададен на всеки авторитарен лидер: Осъзнава ли той какво прави? Дали пък не се е побъркал?

Видяхме снимките на Путин на онази предълга маса, отдалечен на голямо разстояние от човека, с когото преговаря. Последната известна снимка е от началото на инвазията заедно със съветниците му в Кремъл. Фотографиите едва ли се появяват случайно, но какво е посланието, което Путин ни изпраща чрез тях?

– Очевидно обкръжението му е в плен на страха от ковид. От друга страна Путин винаги е бил възприеман като човек, който стои далече от всичко, от съветниците си, от политическия елит. Обгърнат е в самота, която по някакъв начин кореспондира със самотата на Русия. Тъй като той не се трогва от самотата на Русия, сам е погълнат от нея. Освен това се вижда като единствения, който действително разбира какво се случва. Бях шокиран от видеото, което показва срещата му със Съвета за сигурност на Русия.

Всичките тези важни фигури, които очевидно не знаят какво се очаква от тях и не се чувстват комфортно, защото им е ясно, че по никакъв начин не бива да покажат несъгласие, макар че някои вече са загрижени от саморазрушителния курс, който поема Русия. И накрая унизителното, агресивно господстващото поведение на Путин, който открито показва, че не споделя тяхното мнение и че му е напълно безразлично какво казват те.

Но какъв е смисълът на това представление?

– Иска да покаже на света, че тези хора не са невинни. Иска да ги натовари с отговорност. Още едно нещо, което научих: че руският елит е бил може би повече изненадан, отколкото ние на Запад. Убеден съм, че политиката на американското правителство за пълна публичност на информациите, които получава от службите си, е помогнала да бъде разрушен наратива на Путин.

Какъв наратив?

– Че Русия е жертва. Можеш да критикуваш украинското правителство, можеш да отричаш Запада, но когато кажеш, че Зеленски е нацист, това не само че е абсурдно, но и разрушава интелектуалните и морални основи на света след Втората световна война. Едно от най-важните правила гласи: нацизмът не бива да бъде тривиализиран. Освен това Путин наруши и друго важно правило след Студената война: не говори за ядреното оръжие.

Оръжието е тук, то винаги е било налично. Знаем, че Русия го притежава. Знаем, че САЩ го притежават. Но в изминалите трийсет години политиците се бяха договорили да не говорят за него и да не го използват като заплаха. На третия ден от войната напредването е малко по-различно от очакваното, Путин заговаря за ядреното оръжие. Както и че Украйна може да се снабди с него, и да го употреби. Това е брутално и неприемливо. Пък и малко глупаво: ако се надяваш на помирение със Запада, трябва да представиш история, която другата страна да приеме. Но такава няма.

Възможно ли е Путин да е толкова сам, че съвсем сам и самостоятелно да натисне атомното копче?

– Самотата му би могла да го доведе до състояние, в което всичко е възможно. От друга страна ситуацията е толкова предизвикателна, че е възможно да използва “теорията на лудия” на Никсън.

Това е теория, според която по време на Виетнамската война Ричард Никсън се представя за гневен и непредвидим, дотолкова, че е възможно да използва ядрено оръжие, което всъщност се оказва стратегия, с която иска да повлияе върху Северен Виетнам. Както знаем, тактиката му не проработва. От друга страна: напълно възможно е Никсън наистина да е бил малко “превъртял” – депресии, безсъние, алкохол.

Не знам дали Путин ще употреби ядреното оръжие. Слушах генерал Петреъс на Мюнхенската конференция по сигурността, който е ръководил много инвазии. Знам как се прави това, каза той. Военните се интересуват само от капацитета. Това, макар и да не отговоря на моя начин на мислене, е един твърде рационален метод. Петреъс каза, че Путин разполага с всичкия капацитет за инвазия и затова вероятността да нападне е голяма. Фиона Хил, която написа прекрасна книга за Путин, споделя в едно интервю: Путин ще направи това, което казва, че ще направи. Това също е едно от посланията във видеото с руския Съвет за сигурност: Сериозно ли вярвате, че тези хора биха могли да ме спрат? И това, между другото, са хора, които не могат да бъдат заподозрени, че симпатизират на Запада, а само вярват, че вероятно има и други начини, които могат да се използват в отношенията с Украйна, а не непременно страната да бъде разрушена и Зеленски убит.

Анализаторите смятат, че Путин е изненадан, че плановете му не се осъществяват така, както той си го е представял.

– Защото украинците се съпротивляват и защото Зеленски остана в Киев. Путин трябва да е схванал, че убийството на Зеленски само по себе си не би сложило край на нищо. Обикновените украинци, някъде из страната, застават срещу руските войници и викат: Връщайте се! Какво търсите тук? И войниците нямат отговор на тези въпроси. Санкциите също са изненада за Путин. Представата му за Запада много наподобява карикатура. Като че ли Западът му напомня за последните дни на СССР. Това ни се случи на нас, сега ще ви сполети и вас. Ще загинете.

Путин вярваше, че Европа ще заобиколи трудните решения. Санкциите промениха всичко. Всъщност анексирането на Украйна трябваше да протече като анексирането на Крим. Но сега санкциите промениха всекидневието на руската средна класа. По-рано те бяха само публика, сега усещат резултатите от политиката на Путин на собствения си гръб.

Руската средната класа би могла да се радикализира. Срещу Путин. Или за Путин.

– По време на пандемията доста пътувах. Няма нищо по-депресиращо от пустите зали на летищата. Сега войната изкарва хората на улиците. Украинци, които бягат. Европейци, които демонстрират. Има едно видео от Москва, на което се вижда огромна тълпа пред IKEA, заснето в деня преди затварянето на магазините. Хората искат за последно да купят нещо. Пазаруването от IKEA е част от техния начин на живот, който ги извежда от авторитарната им реалност, както и екскурзиите до Германия, ски-ваканцията в Кицбюл, лятото на Средиземно море.

Тези хора са били част от глобалната средна класа, която водеше добър живот и искаше да пътува, както всички останали.

– И изведнъж сякаш парче земя се откъсва от сушата и се превръща в остров, който потъва в океана. Никой не знае дали ще има връщане назад. Промените, които сега преживяват, не са нещо обичайно. Те знаят, че ще трябва да мине много време, ако изобщо е възможно връщането. Това е разликата между пандемията и войната. При пандемията съществуваше оправданата надежда, че като всичко свърши, ще започне връщането към старото нормално. След тази война обаче ще се разбере, че тук такова нещо е невъзможно. А руснаците?

Едва ли ще кажат, че не е чак толкова зле, че нищо трагично не се е случило. Възможно е да се стигне до прекратяване на огъня или дори до сключване на мирен договор, но дали Западът ще оттегли санкциите си? Дали хората ще забравят, че тук, във Виена, дни наред от аптеките се изкупуваха таблетките с йод? Светът ни се промени. Живеехме в следвоенен свят, сега се намираме в предвоенен. Това е огромна промяна и тя се случва в главите на хората.

Трябва ли Украйна да води война, която не може да спечели?

– Има едно харвардско изследване за изхода от асиметричните войни. В края на XIX век почти винаги побеждават военно по-силните. През втората половина на ХХ век при 55 % от войните са налагат военно по-слабите. Очаквал ли е някой, че Афганистан ще се опълчи на САЩ? Смятам, че ако нещата се проточат, Украйна няма да удържи, но също така вярвам, че е невъзможна продължителна окупация на Украйна.

Поради очакваните въстания и също така заради икономическата цена на една такава окупация. Това е най-ужасяващият парадокс за Путин в тази война: единственото, което светът научи през изминалите седмици, е, че руснаците и украинците не са един и същи народ. Украинците дори по някакъв начин са готови да оставят собствената си държава да потъне, но чрез това да спечелят своята идентичност.

Това сега не е ли леко романтична представа?

– Ситуацията е като през XIX в. Русия като класическа имперска сила. А Украйна ѝ се противопоставя в своята антиколониална борба. Разбира се, че е романтична структура. Още веднъж: според руския наратив за войната няма украинци, защото това са руснаци, враговете са нацистите и Америка. Следователно има само руснаци и анти-руснаци.

Вие отдавна изследвате отношенията между политиката и демографията. Тук тя играе ли някаква роля?

– Разбира се. Путин има една определена демографска фиксация. След публикуването на есето му през миналото лято той многократно говори, че ако не бяха разпадането на СССР и отделните революции, Русия днес би наброявала 500 милиона души. Той вярва, че Русия се нуждае от украинските мъже и жени, за да устои в този нов свят. Освен това пандемията вероятно е отнела живота на около милион руснаци, в същото време раждаемостта е спаднала. Русия е огромна територия, която все повече се обезлюдява; идват много нови трудови мигранти, повечето от Централна Азия, но славянският център на страната се свива, поради което заедно с Беларус и Украйна би могло да се получи някаква демографска консолидация. В случая не става дума за територията на Украйна, а за украинците.

Вова, Володя, Владимир Путин

Купете

Путин мисли етнически, така ли? Историкът Герд Кьонен описа в “Шпигел” този процес като “пространство без народ”.

– Добра формулировка. Путин вярва, че Русия сама по себе си е отделна цивилизация. Той започва кариерата си като съветски агент. По онова време не е националист в класическия смисъл на думата. Говори се, че бил силно повлиян от мемоарите на генерал Деникин, един от водещите офицери на Бялата гвардия в Гражданската война през 20-те години, сражавал се срещу Червената армия. В речта си, в която обяви война на Украйна, Путин за първи път атакува съветското наследство на Русия, Ленин бил създал Украйна. Това беше реч на националист, на анти-болшевик.

Как горещата война може да се превърне в студена?

– Чрез взаимно изтощаване в края. За нещастие в момента никой не би имал някакво предимство при примирие. Ако Путин отстъпи, с него е свършено. Затова той ще прави така, че ситуацията да ескалира, за да накара украинците да клекнат. За украинците неутралитетът и отказването от влизане в НАТО са нещо възможно. Но тогава изниква проблемът: единствената личност, която би могла да подпише такова споразумение, е Зеленски, тъй като той е единственият легитимен ръководител на Украйна, единственият, който се е бил срещу Путин. Но тъкмо Зеленски е човекът, който не би подписал такова споразумение. Дори и украинците да приемат условията на Москва, трябва да се вдигнат западните санкции, а това би станало много трудно.

Западът наистина ли е така твърд, както се показва в момента?

– При всички случаи решенията са по-сурови, отколкото самият Запад някога си е представял. Политиците могат да се държат по този начин, защото населението е на тяхна страна. Но колко дълго ще се издържи така? В момента има вълна на съпричастност, не само в Полша или Чехия, но и в далечните Италия и Испания. Очевидно Путин е засегнал болезнен нерв. Има един такъв туит: Путин успя в един ден да сложи край на шведския неутралитет и на германския пацифизъм.

Какво точно породиха действията на Путин на Запад?

– Солидарност. И психическа устойчивост.

Западът обаче продължава да внася нефт и газ от Русия.

– Нефтът скоро ще бъде включен в санкциите. А газът? Западът би могъл да го спре. Путин би могъл да го спре. Украйна би могла да взриви газопровода. Каквото и да се случи: за нас няма връщане назад в старите времена. Психическата устойчивост, резилиентността означава: ти нямаш друга опция. Нещата са такива, каквито са. А ние не знаем, докъде ще ни изведе всичко това.

Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин

Купете

Решенията на Европа може и да са продиктувани от страх. Дали решения, зад които стои страхът, са правилните? Или по-скоро не?

– Разбира се, че страхът играе роля. Има два вида заплаха: едната идва от хората, другата от природата. Мобилизационната сила на Путин се оказа по-голяма от тази на климатичните промени.

Защото може да бъде идентифициран врагът ли?

– Тази криза разруши няколко стереотипа. Германците, например, заклаха две свои свещени крави. Северен поток 2 като символ на германския меркантилизъм. И пацифизмът като символ на германския морал. Дори и стереотипите за Изтока изчезнаха. Изведнъж този неспособен на съчувствие Изток се втурна към границите, за да посреща бежанците. И всичко това, защото внезапно се появи враг, който може да бъде разграничен. През изминалите две седмици полското правителство не само че неочаквано стана далеч по-демократично, но разбра, че истинската заплаха за суверенитета му не идва от Брюксел, а от Москва.

А САЩ?

– Според мен острите санкции на САЩ не целят чак толкова спасението на Украйна. Америка участва повече стратегически, отколкото емоционално. Със санкциите тя иска да спаси Тайван, като покаже на Китай какво би му струвала една интервенция.

Какъв ще е краят на Путин? Руснаците не са прочути с непокорността си?

– Хората умират, това важи и за Путин. Промените ще са толкова огромни, че режимът ще трябва да се промени, за да оцелее, също както се случва и в Европа. Ще се промени икономиката ни, ще се промени разбирането ни за свобода и демокрация. Медийната политика вече се промени, за да се пребори с идващата от Русия дезинформация. Това ще има своите последствия.

Какво намеквате?

– Спираме “Russia Today” и други медии. Ставаме по-малко толерантни.

Искате да кажете, че губим ценностите си, губим свободата на словото ли?

Купете

– Възможно е и това да стане. Заради пандемията и тази война ролята на държавата неимоверно се увеличи. При пандемията социалната държава започна да се грижи повече за гражданите си и за техния живот. В тази война държавата се намесва като опазваща сигурността, но тя не само се грижи за сигурността на гражданите, но и изисква от тях: а именно готовност да се жертват. Мой приятел работи в едно от най-големите бизнес-училища.

Казах му, че всичко, което преподава в момента, е безсмислено. Също както след 1990 г. стана безсмислено преподаването на научен комунизъм. Светът на глобализацията и на свободната търговия, в който икономиката не се интересува от политиката, а само от добрите сделки, скоро ще изчезне. Ние не знаем какво ще се случи в Русия след Путин, нито пък какво ще се случи в Европа, която тъкмо се намира в своята романтична фаза. Но не бива да правим същата грешка както през 1989 г. Тогава вярвахме, че Изтокът ще се промени много, но че Западът ще си остане същият. Днес Русия ще се промени драматично, ние също.

Димитър Недков: Сдобихме се с нашенски “барон Мюнхаузен”…

Димитър Недков

Когато се появи за първи път в публичното пространство, аха да кажем, че по нашите земи се е преродил “барон Мюнхаузен”… Поне на перчем го докарваше – за да се измъкне сам от блатото в което го цопнаха кукловодите му… 

Как само отръки им дойде – на кукловодите – персоната му… Тоя тиково усмихнат пътешественик в собственото си въображение… 

Ти ще си първият българин, стъпил на Луната! – прошепнаха в ухото му менторите и го монтираха като служебен министър под командването на служебен премиер-артилерист, който да го напъха в дулото на гаубицата… 

Нима Луната е толкова близко! – полетя наивникът, самоповярвал си, че за такива “изключителности” като него съществува “32-ри май” – за най-важния полет в живота му… 

Какво попадение!!! – ахнаха до премаляване “правилните медии” – Най-сетне “промяна”!!!… И акцента му, евроатлантически!!! – засияха по телеекраните грантовите анализатори – Готов премиер!… 

И учено, учено, и то където трябва образовано, та чак дрънка от знания – изтупа молците по капелите достолепната част на градската десница, отрасла с въздишки по фотографиите на цариградския “Робърт колеж” от царските времена – Най-малко лични автографи от Сократа, Аристотела и Питагора ще да има в библиотека си детето-чудо… Не като досегашния – еднокнижник! 

………………………… 

И се зае най-напред с “Балканския въпрос”, прероденият в премиер нашенски “барон Мюнхаузен” – нали прототипът му, с османците самоотвержено се е сражавал, а и конят му се казвал Буцефал, също като на Александър Македонски… 

Може би, точно “Буцефал” трябва да кръстят аероплана де ще хвърчи между скопско и шопско, ама на – нямало кой да плаща харчовете… Де го Киро на Кирия! – възклицават и по български, и на македонски диалект дори стюардесите, да не говорим за авиаторите, де пресмятат керосина… 

Но дакато всичко свързано с определението “македонски” се оказва, че ще е нескончаема родова свада, то – имало и по-апетитни балкански алъш-вериши… 

Обединен “Балкански енергиен пазар” с мирис на газ му се привидя насред Белграда и самият “Той & сие” баш-брокерите му… Толкова ли нямаше кой да го предупреди, че преди двадесетина години цял премиер-реформатор сръбски си отиде прострелян досами Скадарията след изричането на подобна мечта – обединен балкански енергиен пазар… 

Да потропаш като новоизлюпен държавник, на портите властови насред Белграда, без хал-хабер да си имаш от спецификата на българо-сръбските препирни, поне още от времето на претенцииите на крал Милан Обренович за няколко непрежалими бащини, тучни ливади около пограничието дунавско – си е чиста “баронмюнхаузеновска” авантюра… 

Сега пък седнал – азбучник на балканската престъпност да съставя!!!… 

Откъде пък и да знае младенецът, че “Ъндърграунд”-а на Костурица е сниман половината по българско и половината в сръбско, щото интериорът и екстериорът, и статистите дори са едни и същи – затова е толкова автентичен относно нравите балкански… 

………………………… 

Ей такива ни, балкански “мюнхаузеновски” истории се заформят в летописа на “променливото време” по нашите географски ширини… “Манасиевата хроника” като детска приказка ще изглежда на бъдещите историци… 

А литературоведите ще продължават да нямат отговор на въпроса: Лъжец ли е барон Мюнхаузен или фантазьор безнадежден?… И дали в календарите на някои народи – наистина не съществува “32-ри май”, в който държавниците им развихрят фантазиите си…

Отворено писмо до правителството

Знам, че сте изключително заети в правенето на разни, най-различни неща. Претоварени сте от ангажименти, симпозиуми, брифинги и т.н. Знам, че още e рано, но първото полувреме на вашия мач изтече.

Емил Йотовски | 03/02/2022

Скъпо правителство,

Знам, че сте изключително заети в правенето на разни, най-различни неща. Претоварени сте от ангажименти, симпозиуми, брифинги и т.н. Знам, че още e рано, но първото полувреме на вашия мач изтече.

        Възторжените ви обещания заглъхват. Резултатите ги няма. Тоест, сигурен съм, че могат да се покажат на хартия, но по никакъв начин не се усещат. Напротив. Животът на хората стана по-гаден, по-беден и по безперспективен.

Интервютата ви вече не пораждат възторг. Дори започват лекичко да лазят по нервите. Липсата на мисъл неусетно се замени с обичайните управленски клишета.

Никой престъпник не е обвинен, никой не е в затвора. Усещането за несправедливост се засилва.

Като основен мотив в медиите ни се пробутва клетата Македония все едно ни интересува. Разберете, че проблемът на Македония е македонски, и ако вие го решавате, по-добре да станете правителство на Македония. Българските проблеми са жизнено спасителни и могат да се опишат само с една дума – оцеляване.

Затова България има нужда от справедливост, от максимално ограничаване на корупцията и от адекватни икономически решения, които да подобрят живота ни.

Като казвам добри решения имам предвид решения НЕ в полза на корпорации, инвеститори, банки, НПО-та и т.н..

Вместо това вие се забавлявате да сменяте едни калинки с други. Това дразни. Както вървите, очаквам скоро да започнете да се занимавате и с третият пол и преустройството на външните кенефи, за да се повиши толерантността по време на изхождане. Пък може и референдум на тази тема да се направи, защото какво по-нужно от това?

Ако не ви остава време да се сещате за някои ВАЖНИ неща ще ви подскажа: Хората искат да си плащат сметките без да теглят кредити. А това значи – започнете да осигурявате работа. Оправете икономическия батак, монополите и разкарайте банковия терор. Да не говорим за картелите в бизнеса, които поддържат идиотски цени на много стоки и услуги. Да, тях ги няма на хартия, но всеки ги вижда. Вие виждате ли ги или сте толкова нависоко, че ви е трудно  да погледнете надолу?

        Уважаеми, петдесет дена минаха. Вас ви избраха, за да свършите нещо различно. Разковничето на вашия мандат е в думата РАЗЛИЧНО.

        За първото полувреме не показахте никаква игра. С нетърпение очаквам второто, и ако най-доброто ви постижение ще бъде автогол, по-добре мачът ви да свършва по-бързо.

        Опровергайте ме, моля ви. И умната.

   Източник: novini.bg

Казусът „Гоце Делчев” – неразрешим?!

03 FEB 2022

Евгений Еков, главен експерт в ДА “Архиви” за БГНЕС 

На 4 февруари 2022 г. се навършват 150 години от рождението на Гоце Делчев – човекът, борецът, апостолът, заел още приживе достойното си място отдясно на Васил Левски. Защото с цялостната си дейност той продължава започнатото от Дякона в Мизия и Тракия освободително дело в останалите в пределите на Османската империя Македония и Одринско. Впрочем има нещо съдбовно във факта, че Гоце се ражда в Кукуш само година след като Левски увисва на въжето в покрайнините на София. Историята сякаш побързва да запълни голямата празнина на организатор на национално-революционното движение в обречените на още робство области.

Най-синтезирано и точно апостолската мисия на Делчев е описана от Симеон Радев във «Великите сенки»: «Делчев бе един праведник – с кама в пояса. Легендата го представлява като една бясна хала – и наистина, никой не бе равен нему по смелост – но в неговата природа преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Такъв бе и по мисъл. Всички угнетения будеха бунт в душата му; всички крайни блянове за преустройство на обществото му изкушаваха ума. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше в него. Но това чедо на Кукуш бе разбрало, че преди всички идеали върви тоя идеал: да бъдеш член на една свободна народност в една свободна земя. И без да удуши в себе си социалните пориви, той бе в Македония революционер като българин», заключава летописецът и сам непосредствен участник в национално-освободителните борби.

Поради своята значимост за освободителната борба Гоце Делчев заема неоспорима лидерска позиция в Тайната македоно-одринска революционна организация (ТМОРО). За повечето от македоно-одринските борци той е «хайдушко божество», както го определя поета Пейо Яворов в първата му биография. И през целия си съзнателен живот Георги Николов Делчев, както е официалното му име, само нарежда доказателства за правотата на едно такова божествено «звание».

Гоце Делчев е роден в Кукуш на 23 януари (ст.ст.), 4 февруари (н.ст.) 1872 г. След завършване на трикласно училище в родния му град постъпва в Солунската българска мъжка гимназия. Включва се в тайните ученически кръжоци. През 1891 г. напуска гимназията и постъпва във Военното училище в София. Малко преди завършването му е изключен от него заради увлечението му към социалистическите идеи.

Гоце Делчев се включва в организираната борба през есента на 1894 г., когато е назначен за учител в гр. Щип, където по същото време е учител и Дамян (Даме) Груев, член на ЦК на ТМОРО. Между двамата се установяват тесни приятелски отношения, в резултат на които идва и незабавното привличане на Гоце Делчев в редовете на Вътрешната революционна организация. За кратко време, благодарение на всеотдайната си дейност, той се превръща в неин всепризнат ръководител и идеолог.

Дело на Гоце са създаването на първите канали на ТМОРО през българо-турската граница, както и учредяването на първите пунктове в България за приемане и изпращане на куриери и за пренасяне на оръжие и литература в европейските предели на Османската империя. Още като учител в Щип участва в изграждането на комитети в града и околните селища. През следващата година дейността му се принася и в други краища на Македония – Солунско, Кукушко, Дойранско, Гевгелийско и Струмишко. След Солунския конгрес на БМОРК от 1896 г. на него и на Гьорче Петров е възложено изработването на устава и правилниците на организацията, което те изпълняват своевременно.

През есента на 1896 г. Гоце Делчев е назначен за учител в гр. Банско. След известно време, поради огромните си задължения към Вътрешната революционна организация, се отказва от заеманата от него длъжност и поема по пътя на професионален революционер. Последвалата през 1897 г. Винишка афера подтиква както него, така и другите ръководители към търсене на нови, по-ефикасни форми на организация на ТМОРО. Така той стига до идеята за четническия институт. Пристъпва се към изграждане на чети, на които се възлагат главно агитационно-организационни функции.

От 1896 до 1901 г. наред с функциите си на член на ЦК Гоце изпълнява и други важни поръчения на организацията. Той е неин задграничен представител в България, ревизира и четите във вътрешността на Македония и Одринско в качеството му на главен ревизор. По негова инициатива започва изграждането на революционни комитети и в Одринско. Да тяхното по-нататъшно разрастване и укрепване важна роля изиграва по негово искане Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг от 1902 г.

Заради влошеното положение на населението през 1901 г. и особено след неуспеха на Горноджумайското въстание от 1902 г. Гоце Делчев, както и Дамян Груев и други дейци на организацията са против прибързаното обявяване на ново въстание. Главното му съображение за това е все още слабото въоръжение на комитетите на организацията.

От тази позиция той посреща с изненада Солунския конгрес на ТМОРО от 1902 г., на който се взема решение за обявяване на въстание през пролетта на с.г. Безсилен да се противопостави на решението на конгреса, на който както той, така и Д. Груев не са присъствали, той предприема незабавни действия за неговото коригиране. Веднага след освобождаването на Д. Груев от заточение той бърза да се срещне с него, за да набележат следващите конкретни стъпки на организацията. Постигнато е съгласие за отлагане датата на въстанието за лятото на същата година, както и за превръщането му от «повсеместно и стратегическо» в перманентно и с участие предимно на въстанически чети.

Що се отнася до целите на въстанието, които са и цели на организацията, те според него се свеждат до събаряне на османското владичество в Македония и Одринско. Поради невъзможността от пряко присъединяване на тези две области към Княжество България се проектира установяването на автономия и реформи в тях, така както се предвижда в чл. 23 от Берлинския договор от 1878 г.

При организационното изграждане на ТМОРО Гоце Делчев, както и останалите ръководни дейци на организацията, се учат от опита на великите възрожденски дейци Г.С. Раковски и особено Васил Левски и неговите последователи в лицето на водачите на Априлското въстание от 1876 г.

В битността си на македонски революционер Г. Делчев не крие и не премълчава никога своята българска етническа принадлежност. Всички писма, правилници и устави на организацията, които той и други нейни дейци съставят в края на 19 и началото на 20 в., са писани на книжовен български език.

След срещата си с Д. Груев, състояла през април 1903 г., Г. Делчев, придружен от малка чета, се отправя за Серския революционен окръг във връзка с проектирания окръжен конгрес в планината Алиботуш (дн. Славянка), на който да се обсъдят най-наболелите въпроси на този окръг във връзка с предстоящото въстание. При с. Баница четата е забелязана от местните турски власти и обградена от многоброен аскер. В започналото неравно сражение загиват повечето от четниците, между които и самият Г. Делчев. Така той не дочаква въстанието, за подготовката на което е вложил много сили и енергия. Неговата гибел е жесток удар върху ТМОРО, но тя не попречва на хода на действията, довели до избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

След гибелта на Гоце Делчев нито костите му, нито духът му намират покой. В Държавния военно-исторически архив (ДВИА) се пази непознат документ – „Присъда № 1751 от 9 септември 1918 г. на Военно-полевия съд при 8. пехотна Тунджанска дивизия с данни за кражбата на костите на Гоце Делчев, намиращи се във владение на Никола Мутафчиев от с. Баница, от редника Дамян Несторов Балников от 2/8 ешалон на 17 май 1918 г.” Вярно е, че един такъв позорен факт е особено труден за приемане в сегашното разгорещено време на спорове чий е Гоце Делчев. Но покаянието на войника след като е разбрал какво е сторил и връщането веднага на костите на пазителя им го оневиняват и затова го осъждат само на един месец тъмничен затвор.

Интересното е, че изнесените тук факти изцяло опровергават версията на доц. д-р Димитър Тюлеков в статията му „Отново за Гоце, десет години по-късно” за кражбата на костите на войводата. 8 „Двама войници-крадци през 1917 г., пише Тюлеков, успяват да заблудят дядо Никола Мутафчиев. Уплашени от пренасяното по влака страховито съдържание, изхвърлят торбата, оставена без надзор само за миг. Тогава най-старшият офицер – полковник Семерджиев, държи прочувствена реч за патриотичните дела на Гоце Делчев, влакът е спрян някъде по равните поля между Сяр и Ксанти, а войнишкият кордон намира скъпоценната торба.” Авторът на статията не посочва откъде са сведенията му, но те се разминават както в броя на крадците – двама, а не един, така и в годината – 1917, а не 1918, а също и в самото развитие на случилото се. Имайки предвид, че преди да се проведе заседанието на военно-полевият съд е проведено следствие и, че присъдата е според действащия при война военно-наказателен кодекс, то аз мисля, че няма никакво съмнение, че истината за кражбата е съхранена в посочения архивен документ.

В друга дирекция на Държавна агенция „Архиви” (ДА „Архиви”) – Централния държавен архив (ЦДА), се съхраняват редица непознати документи за митарстването на мощите на Апостола. Те са ксерокопия на съхранявани в Архив на Македониjа-Скопje, Фонд 773 – „Гоце Делчев” оригинални документи. Те разкриват позорния акт на предаване на ковчега с тленните останки на Гоце Делчев, пазени от Илинденската организация в Македонския дом в София на официална делегация на т.н. Народна република Македония – съставна част на Федеративна народна република Югославия.

Това са писма от Главниот отбор на Народно-освободителниот фронт на Македония до председателството на Владата на НР Македония, с които се иска да се одобрят средства за покриване на разходите и целенасочената организация около пренасянето на смъртните останки на Гоце Делчев с настаняване и изхранване на гостите. А «гостите» са онези предатели на българските национални интереси в Македония продали и тях, и честта си за 30 сребърника! Сред ксерокопията е и писмо от Главниот отбор на Народно-освободителниот фронт на Македония до Националния комитет на македонската емиграция в България – София, с което ги известява за приетото решение мощите на Гоце Делчев да бъдат пренесени в Скопие, с молба да потърсят съгласие от неговата фамилия. И тук трябва да отбележим, че родствениците на Апостола дълго време отказват да дадат своето съгласие с аргумента, че не цяла Македония е все още освободена. В крайна сметка обаче под натиска на ръководството на Илинденската организация и след обещанието на близките на Гоце Делчев, че и те ще бъдат включени в «делегацията» съпротивата рухва и скопяни получават така чаканото съгласие на родствениците.

Останалите писма само допълват картината на национално предателство от страна на отговорните «фактори» в София. Връх на тази измяна е «говорот» (приветствието) на акад. Тодор Павлов, който от името на властта на ОФ в София го произнася на 7 октомври 1946 г. при приемо-предаването на мощите на Гоце Делчев в София. Освен него в списъка на позора са записали имената си и 32-те лица – делегати на Националния комитет на Македонската емиграция в България, отишли да присъстват на полагането на мощите на Гоце Делчев в Скопие. Сред тях се открояват имената на Стефан Аврамов, Михаил Сматракалев, Петър Хаджиделев – водач на делегацията и др.

Дано никога историята не допълва този списък с нови имена на предатели на българските национални интереси в Македония. Защото изкуството на властниците в Скопие да купуват съвести на наши управляващи е уникално!

Наред с узурпирането на мощите на Гоце Делчев властниците в Скопие слагат своята ръка и на «националната принадлежност» на Апостола обявявайки го за етнически македонец. Несрещайки почти никакъв отпор от официалните български управляващи те печелят нови, и нови поддръжници на това абсурдно твърдение в международен мащаб, както в Европа, така и в Америка. Ръководителят и идеологът на освободителната борба на българите в Македония и Одринско бе позорно помакедончен!

Съдбата пожела спирачка на тази експроприация да сложи българската част на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователни въпроси. Определянето на съпредседателя, структурата и състава от българска страна на комисията стана с решение на Министерския съвет на Република България. Създаването на комисията е регламентирано в чл. 8, ал. 2 от Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Република Македония.

Комисията започна работа в края на юни 2018 г. След постигнатите „успехи” с решенията за съвместно честване на: Св.св. Кирил и Методий, Св. Наум Преславски, Св. Климент Охридски, Цар Самуил, признат за легитимен представител на Българското царство, и Григор Пърличев членовете й се изправиха пред казуса „Гоце Делчев”. И вече 15-и месец са в задънена улица, без шансове да излязат от нея.

Във връзка с необходимостта от подробна информация на българските членове на комисията, с молба за приоритетно предоставяне на материали, които биха могли да се съхраняват във фонд № 246К „Българската Екзархия” и в други сходни фондове, към председателя на Държавна агенция „Архиви” (ДА „Архиви”) доц. д-р Михаил Груев се обърна г-жа Емилия Кралева, зам.-министър на външните работи. В писмото си тя обясни, че търси непубликувани документи за Гоце Делчев, по-специално от периода на неговото обучение в Кукуш (1879-1887 г.), Солун (1888-1891 г.), София (1891-1894 г.) и учителстването му в Щип (1894-1896 г.) и Банско (1896 г.). Аналогични непубликувани документи се търсеха и за най-близките роднини на революционера – баща му Никола (ок. 1844-1920 г.), брат му Христо (1885-1927 г.) и сестрите му Руша Делчева – Чопова (1868-1896 г.), Тина Делчева – Андонова, Лика Делчева – Станишева и Еленка (Ленка) Делчева. Всички те през 1913 г. се преселват от Кукуш в България и повечето от тях живеят за кратко или по-продължително в Горна Джумая (Благоевград) или в София.

Писмото бе продиктувано от убеждението, че новоиздирените документи, които свидетелстват за българската среда и съзнание на Гоце Делчев и близките му родственици, биха подпомогнали в извънредна степен работата на Съвместната комисия.

В отговор зам.-министър Кралева бе осведомена, че в дирекция „Централен държавен архив” (ЦДА) документи в по темата се пазят в няколко архивни фондове.

Най-много документи за Апостола и роднините му се пазят в архивния фонд № 1938К „Делчев, Георги (Гоце) Николов (1872–1903)”, съхраняван в ЦДА. В него се намират спомени за Гоце Делчев от Рафаел Камхи, Петър Ацев, Лазар Димитров, Климент Шапкарев, Михаил Чаков, Димитър Мирчев, Антон Страшимиров, Христо Настев, Никола Ризов, Божидар Божилов и др. (1887–1971); стихотворение „Бързай млад войводо“ от Христо Силянов, посветено на Гоце Делчев.

Запазени са и изказване на Гоце Делчев на VІІІ-ми извънреден конгрес на ВМОК (1901); удостоверения, информации, разписки от Гоце Делчев, Марко Секулички, Т. Христов и др. за получени и изразходвани суми; списък на дейци на ВМОРО, получили суми от организацията. Особено ценни са писмата от и до Гоце Делчев и Иван Бележков, Никола Зографов, Никола Малешевски, Марко Секулички, Йордан Нацев, Тома Карайовов, Никола Наумов, Ефрем Чучков, Александър Кипров, Пейо К. Яворов, Туше Делииванов, Димитър Стефанов за дейността на Задграничното представителство (ЗП) на Вътрешната организация и пограничните пунктове на ВМОРО в Лъджене, Кюстендил, Дупница, Чепеларе, Хебибчево. В тях се уреждат въпроси за снабдяването с оръжие и материали, издръжката на чети, за уреждане на канали за преминаване в Турция; за отношенията с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и опитите му да поеме в свои ръце ръководството на революционното движение в Македония и Одринско, за акцията на полк. Анастас Янков, за действията на върховистките чети в пограничните райони, за подготовката и избухването на Горноджумайското въстание (1902).

Пазят се и писмата на Гоце Делчев до Неврокопската митрополия, църковно-училищната община в Банско, екзарх Йосиф І и др. за приемане на оставката му като главен учител в Банско. Сред кориците на архивните папки е „Из кореспонденцията на Гоце Делчев“ – дешифрирани и коментирани от Дино Кьосев писма до Гоце Делчев. Ценни са и снимките на Гоце Делчев; на баба Дона Ковачева, Васил Ковачев, Ангел Винишки, Коста Мазнейков, Кръсте Краев, Лазар Поптомов, Георги Христов, Т. П. Тошев, Петър Юруков, Филип Мандов; груповите снимки на Милан Делчев, Васил Кондев, Райчо Спиридонов, Никола Жеков, Кръстю Траянов, Сане Петров, Тодор Станков, Алфред Христов, Филип Димитров, на участници в конференция на ВМОК в Кюстендил и др.

„Идеалният документ” обаче, отговарящ напълно на търсенията на зам.-министър Кралева, който свидетелства за българската среда и съзнание на Гоце Делчев, бе открит във фонда на Българската екзархия. Това е Рапорт от Н. А. Милйовски, главен учител, за вървежа на българското православно смесено училище, с. Банско, през 1896/1897 учебна година. От него става ясно, че потопен в неповторимата атмосфера на Банско Гоце Делчев като главен учител и преподавател по български език, френски език и гимнастика в „школото” е изцяло отдаден на мисията си.

За нуждите на петимата български представители в Смесената комисия бе изпратена и информация за съхраняваните в отдел „Държавен архив” (ОДА) – Благоевград архивни документи за Гоце Делчев. В нея е отбелязано, че в хранилищата на ОДА – Благоевград не се съхраняват оригинални документи за Апостола. Сведения се съдържат основно в спомени. Спомените за Гоце Делчев са главно на лица от с. Баница, Серско и се отнасят за гибелта на революционера. Бащата на Гоце Делчев – Никола Делчев умира през 1920 г. в Горна Джумая (Благоевград) и е погребан в градските гробища. Запазени са няколко снимки на гроба му и на поклонение през 1975 г. на потомци на бежанци от Кукуш по повод 55 години от смъртта му. През 1986 г. гробът на Никола Делчев е разкопан в присъствието на комисия и останките му са извадени, съхранявани са в Историческия музей и през 1989 г. са препогребани в изградения в двора на църквата „Въведение Богородично” Мемориал „Делчев род”. В архива се съхраняват и няколко документа (предимно спомени) за сестрата на Гоце Делчев – Руша Делчева – Чопова, за сина й Тодор Чопов и за дъщерите й Магда Чопова-Големинова и Велика (Лика) Чопова.

Външно министерство бе информирано също така, че архивните документи, съхранявани в посочените по-горе институции, са публични и интензивно са използвани от множество читатели през последните 25 години. В този смисъл експертите-архивисти от ЦДА и ОДА – Благоевград не могат да се ангажират с позиция кои точно от документите, съхранявани в съответните държавни архиви, са били публикувани или не.

Изглежда този отговор на ДА „Архиви” не удовлетвори напълно участниците от наша страна в Смесената комисия и заместник-съпредседателят й доц. д-р Наум Кайчев проведе няколко срещи с председателя на ДА „Архиви” доц. д-р Михаил Груев. След които изпрати и електронно запитване с повече конкретни изисквания за извършване на допълнителни издирвания от експертите на институцията. В резултат на всичко това бе обновен издирващият екип в ЦДА и бе разширен обхвата на териториалните архивни отдели с тези в София и Кюстендил, които също се включиха в търсенето.

Отговорите, които дойдоха в агенцията от двата отдела бяха отрицателни. Във връзка с писмо, получено в ОДА – София относно предоставяне на информация за роднини на Гоце Делчев, доц. д-р Михаил Груев бе уведомен, че след направена проверка във ф. № 1К „Софийско градско общинско управление (1878–1944)“, оп. № 6, а.е. №№ 182а, 183, 183а, 184, 185, 185а, 187 и 188 и ф. № 163К „Столично полицейско комендантство (1883–1944)”, оп. № 2, а.е. № 45 „Досие на спортен клуб „Гоце Делчев” – София (1928–1933)”, не са открити документи, свързани с посочените в писмото имена. Във връзка със запитването до ОДА – Кюстендил за наличие на данни за роднините на Гоце Делчев ДА „Архиви” бе информирана, че след направената справка в именния фишов каталог и в архивен фонд № 281К „Участие на Кюстендилски окръг в национално-освободителната борба в Македония – колекция (1878 – 1944)“, не са открити сведения за издирваните лица.

Първият „пробив” във връзка с искането на г-жа Ем. Кралева – зам.-министър на външните работи на България, бе извършен с представянето на списък с анотации на архивни документи, съхранявани в ДВИА, отразяващи сведения за службата в Българската армия на: Георги Николов Делчев, Христо Николов Делчев, Владимир Андонов Чопов, Тодор Андонов (Делчев) Чопов и Петър (Петруш, Туше) Андонов Чопов.

Данните, съдържащи се в 22-те архивни единици, започващи „С приказ по Военното училище № 192, § 6 от 11 юли 1891 г. Георги Делчев се приема за щатен юнкер в училището и се зачислява във 2. Рота” и завършващи със „Свидетелство № 2722 от 4 октомври 1894 г. на Георги Делчев за завършване на старшия клас и мотиви за изключването му” позволяват да се проследи по неизползван досега начин обучението на Гоце във Военното училище. Причината за това е, че поради строгия режим на достъп, повечето от тези архивни материали не са били предоставяни и на професионални историци, и на „читатели-изследователи”. По един перфектен начин те се допълват от пазените в ЦДА „Спомени на Владимир Коцев за дейността на Гоце Делчев във Военното училище и участието му в национално-освободителното движение на македонските българи”, писани през 1959 г., и спомените от Хр. Гюрков от гр. Щип, живущ в Ихтиман, които са озаглавени „Най-ранният период от дейността на Гоце Делчев“. Имайки предвид както обемът им, така и важността им, новооткритите документи ще бъдат представени скоро в отделен електронен сайт на уеб-страницата на ДА „Архиви”.

Независимо в какво си качество – на ученик, на юнкер, на учител или на водач на БМОРК, сякаш предчувствайки, че един ден ще избухне спор „чий е?” Георги Николов Делчев неизменно е оставял отговор какъв се чувства по националност. И това се вижда във всеки един обнародван или не архивен документ, свързан с неговата личност, в който Гоце се е самоопределял недвусмислено като етнически българин от Македония.

Както показват новооткритите материали, незащитени от експертни грешки са и други смятани за „доказани факти” от историята на „Делчевия род”, чиито представители се сражават за идеалите на Апостола по фронтовете на три войни. В някои от анотациите на ДВИА е посочен Списък от м. февруари 1913 г. на войводи, четници и доброволци по революционните окръзи и чети, пристигнали в гр. Кешан за постъпване в Македоно-Одринското опълчение. В тях е визирана „четата на Рума Делчева”. Внимателният анализ обаче на изпратените сканирани копия на архивните документи от експерти на ЦДА даде окончателен отговор на един въпрос: „Имало ли е въобще през Балканската война войвода на Кукушката чета с име РУМА Делчева или това е била РУША – сестра на Гоце? Безспорно това е била Гоцевата сестра, тъй като иде реч за грешно разчитане на буквата „Ш” като „М”, и е време „Рума войвода” да бъде изтрита от историята. А Руша Делчева да заеме полагащото се според заслугите й място, както подчертава и нейната родственица Нина Димитрова Андонова в книгата си „За Гоце Делчев войвода”!

Прегледът на анотациите за Туше Ан. (Чонов) Чопов позволи на столични архивисти да открият и една друга фактологическа грешка в описа на ДВИА. „В Списък [б.а. от м. февруари 1913 г.] на войводи, четници и доброволци по революционните окръзи и чети [пристигнали в гр. Кешан за постъпване в Македоно-Одринското опълчение], пореден № 536 е Туше Ан. Чонов (така се води) – месторождение – гр. Кукуш; възраст – 18; в състава на четата на Иван Ташов заедно с четата на Рума Делчева.” Според анотация 2, „Със заповед № 1, § 6 от 3 март 1913 г. по 13-а Кукушка дружина се зачисляват по списъците на дружината и ротите явилите се служили войници и доброволци. В списъка на чиновете от Нестроевата рота под пореден № 93 е записан доброволец Тодор Чопов (така се води); местожителство – гр. Кукуш; възраст – 18; семейно положение – неженен; народност – българин; вероизповедание – източно православно; образование – V-и клас; занятие – ученик; на каква длъжност се назначава – кон. патрон. обоз (коняр в патронен обоз).” От анотация 3, узнаваме, че: „Със заповед по 13-та Кукушка дружина № 26, § 11 от 1 юни 1913 г. се обявява списък за изключване на самоотлъчили се опълченци. Под пореден № 8 е записан Тодор Чопов (така се води) от гр. Кукуш, служил в нестроевата рота, в бягство и изключен от котлова храна, считано от 27 май 1913 г.”

Навярно, за да обяснят разликата в имената – Туше и Тодор, авторите на списъка са поставили под текста на анотация 3 „Забележка: След съпоставяне на данните и сравнителен анализ може да се направи извод, че в архивните документи на 13-та Кукушка дружина вместо Туше Чопов, неправилно е вписан Тодор Чопов. Същото е видно от професиите и възрастта на двамата братя (вписани един след друг в Списък [б.а] на войводи, четници и доброволци по революционните окръзи и чети [пристигнали в гр. Кешан за постъпване в Македоно-Одринското опълчение]. Тодор Чопов е зачислен в Сборната партизанска рота от 20 май 1913 г. и е уволнен от същата на 10 август 1913 г., паради което е невъзможно същият да е изключен от котлова храна и да се счита в бягство от нестроевата рота на 13-та Кукушка дружина, считано от 27 май 1913 г.” С която сами поставят питането: „За кой Тодор Чопов става въпрос?”

Стига да се сравнят данните за другия син на Руша Чопова – Тодор Чопов, с тези на неговия съименник, за да стане ясно, че е допусната грешка. „В Списък [б.а.] от 2 февруари 1913 г., на Кукушката чета с войвода Иван Ташев пореден № 2 е Тодор Чопов (така се води) – секретар на четата; възраст – 22-годишен; народност – българин; месторождение – гр. Кукуш; образование – V-и клас; занятие – учител; не се е числил в запаса като войник; не е бил на свръхсрочна служба.” Както ясно се вижда, разминаването е пълно и явно става дума за друг член на Кукушкия род Чопови, а не за брата на Туше, чиито данни нямат място в справката.

От своя страна, при отразяване на сведенията за службата в Българската армия на Христо Николов Делчев, брат на Гоце, архивистите от ДВИА са открили неверността на друг един „факт”, придобил широка публичност в мрежата. Тя е посочена в „Забележка: В Списъка на наградените участници в Първата световна война, публикуван на интернет страницата на ДА „Архиви”, фигурира името на Христо Делчев – старши подофицер, на длъжност – мерач, служил в 3-ти артилерийски полк, 2-ро скорострелно артилерийско отделение, награден със Знак на военния орден „За храброст“, IV ст., съгласно зап. № 193/1916 г. по 2-ра пехотна дивизия със следните мотиви за награждаване: за проявена храброст във войната срещу сърбите през 1915 г. При извършената проверка по архивните документи на 3-ти артилерийски се установи, че старши подофицер Христо Делчев от 2-ро скорострелно артилерийско отделение, награден с Военен орден „за Храброст“, е родом от с. Кара Саралий (правилно Кара сарлии), Карловска околия (дн. Столетово). Същият няма връзка с известната фамилия Делчеви от гр. Кукуш.” В друга „забележка” колегите от ДВИА посочват, че: „При извършената проверка по Списъка на загиналите в Първата световна война, публикуван на интернет страницата на ДА „Архиви”, не се откри информация за Владимир Чопов.” Изглежда откриването на направени при описването на архивни документи за „Делчевия род” експертни грешки ще остане друг един от малкото позитивни резултати от работата на Смесената комисия!

Сравнително малко са сведенията, които се отнасят до най-близките родственици на Гоце Делчев. Основополагащи са данните за тях в изследването на Туше Влахов, от което са изминали цели пет десетилетия. 14 Нови сведения за генеалогията на „Делчевия род” публикува през 2018 г. гл. ас. д-р Станислава Стойчева, но техен източник са преписки и се отнасят за периода от края на 19 до началото на 20 в.

Майката на Гоце Делчев – Султана (ок. 1844-1907) умира в Кукуш. След 1913 г. в Горна Джумая (Благоевград) със сигурност са живели: бащата на Гоце – Никола Димитров (Мицов) Делчев (ок. 1844-1920), брат му Христо (1885-1927), който към 1924 г. се мести в София и там умира. Той има деца: Георги (р. 1909), Никола (р. 1911), Елена (р. 1913) и Маргарита (р. 1920). Сестрата на Гоце – Руша (Мария/Маруша) (1868-1945), омъжена е за Андон (Доне) Чопов, с деца Владимир (1890-1918), Тодор (1892-1923), Петър/Петруш (Туше) (1897-1959), Христо, Велика (Лика) (1895-1983), Елена (Ленка) и Магда. Бягайки от погрома почти директно в София, след два месеца престой в Дупница, пристигат: Тина/Христина/Катерина (ок. 1874-1954), омъжена е за Георги (Гоце) Андонов, с деца Мицо/Димитър (р. 1901), Христо /1903-ок.1937/ и Милан (р. 1906), Александър/Сандо (р. 1908) и дъщеря Мария (р. 1911). Като цяло за наследниците на Христо Делчев почти нищо не се знае, докато за наследниците на Руша – за Чопови, и на Тина – за Андонови, има сравнително доста публикувана информация, включително в книгата на Нина Димитрова Андонова “За Гоце Делчев войвода”. Почти нищо не се знае за най-малките сестри на Гоце: Лика/Велика (р. ок. 1876), омъжена, според някои непотвърдени данни, за Никола Станишев. Елена (Ленка) (р. ок. 1880), омъжена за Иван Пейнирджиев.

Именно поради липсата на достатъчно информация за превърналите се в столичани Делчеви е извършен и вторият „пробив” по темата. Той е реализиран след задълбочен анализ от експерти от ЦДА и от ОДА – София на възможностите къде извън системата на ДА „Архиви” биха могли да бъдат намерени търсените сведения? Така се стигна до идеята те да бъдат потърсени в отдел „ГРАО” на район „Средец” на Столична община, където се съхраняват архивите на София от 1913 до 1947 г. Ролята на „златните ключета”, които отворят дълго пазените тайни на софийските архиви, изпълняват откритите при първото и второто издирване в ЦДА досиета за ликвидиране на имоти по спогодбата „Моллов – Кафандарис“, подписана между Царство България и Кралство Гърция през 1927 г. Те са на имената на Гоце Хр. Андонов и на Андон Н. Чопов. Благодарение на данните, съдържащи се в тях, на „бял свят” след дълго отлежаване в хранилищата се появяват непознати сведения за софийския клон на Делчевия род. След обработката им столичното разклонение на Делчеви ще може да бъде проследено до днес. Разбира се, както и в случая с новооткритите документи за юнкера Гоце Делчев, и тук ще е нужна отделна публикация, в която да се изнесат всички новооткрити сведения.

Основните източници на информация открити в Столична община, район „Средец“, отдел „ГРАО“ са регистрите на лицата, от които се състои домакинството на: Андон Н. Чопов, Иван Николов Пейнирджиев, Тина Георгиева Андонова и Димитър Гоцев Андонов. Макар и само четири на брой, поради събираната в тях информация, те се явяват безценен извор на точни сведения, допълващи родословието на Делчеви. Важни данни има и в Регистрите за умиранията и в Регистрите за ражданията. Естествено, за тяхната обработка са необходими немалко време и усилия.

Откритите грешки в списъка с анотациите бяха отстранени, архивните документи бяха записани на 2 CD диска и бяха изпратени преди септемврийската среща 2019 г. на Смесената комисия на г-жа Емилия Кралева, зам.-министър на външните работи, за използване от българските участници. Въпреки това, новооткритите документи не бяха взети предвид от северомакедонските представители и до общо мнение не се стигна. И на заседанието на комисията на 11-12 октомври 2019 г. в Охрид, за пореден път, двете страни не успяха да разрешат спора „Чий е Гоце Делчев?”

След неполучаването на така бленуваната от Скопие покана за започване на преговори за членство в Европейския съюз, шансовете това да стане вече са отрицателни, да не кажа, че са дълбоко замразени. Дали на предстоящите три заседания на Смесената комисия до края на 2022 г., за които се договориха в София съпредседателите от двете страни по време на съвместното заседание на двете правителства, казусът „Гоце Делчев” ще бъде разрешен – предстои да видим. Но, както показва над 140-годишното развитие на македонския въпрос, винаги има едно „Но!”…

Росен Йорданов

Нека да поясня защо си позволявам от публични жестове, дребни грешки и други сигнали, идващи от паралингвистичното и невербалното поведение на публични лица, особено напоследък да правя някои изводи и заключения за тяхното душевно състояние, намерения и мотивация, и за това, което всъщност се изразява в тяхното поведение. 
Особено в практиката ми като криминален психолог, но и като психотерапевт, във фазата, когато е трябвало да провеждам така наречените разузнавателни беседи, криминални интервюта или разпити, и работейки с детектора на лъжата е трябвало да преценявам поведението на хората в ситуации, в които те не искат да го разкриват или се опитват да го камуфлират. 

…Изключително трудно е за

 човек, който не е автентичен, 

да успява да съгласува трикомпонентния канал на посланието, което излъчва със своето поведение – вербално, интонационно и невербално. Премиерът г-н Петков изглежда силно загрижен за това да изглежда невербално и интонационно добре. Очевидно е обаче, че онова което говори, го смущава и така прилича на човек, който наскоро се е запознал с този проблем или някой му е казал нещо и той е попрочел нещо кратко по тази тема ( обтегнатите отношения между София и Скопие заради наложеното вето за стартиране на преговорите на РС Македония за членство в ЕС – бел.ред.). Тази тема не му е близка, не влага страст в нея и затова бърза да измести тежестта към връзката София-Скопие. Като цяло той не е ангажиран по тази тема, което създава тази, нека да я нарека, 

вербална салата от накъсани изрази,

прекъснати изречения, засичания и усещания за несигурност в гласа. Това обърква хората, защото той не довършва изреченията си. Тоест, от една страна имаме непознаване на темата, от друга страна – това е тема, която той трябва да отметне от списък с приоритизирани задачи, които някой друг му е написал. И на последно място – да се опита да изглежда солидно, контролирайки най-вече представянето си, имайки някакъв характерен маниер на поведение, което да контролира как изглежда пред публиката. Например, необходимостта да прави добро впечатление, когато говори по теми, които определено не са му интересни и определено не отразяват доброто разбиране за ролята, в която се намира. Защото един председател на МС трябва да е наистина стратегически ангажиран с много въпроси, голяма част от тях не са в някаква тясна специалност, не са в някакъв тесен прагматичен интерес. На г-н Петков очевидно му е трудно да влезе в тази роля и това довежда често до тревожни въпроси. Защото когато правиш поредица от вербални грешки и настояваш, че е “королация” (думата е корелация – бел.ред.), дума, която той употребява няколко пъти, това вече създава впечатлението за тази неавтентичност, на прокрадваща се неангажираност, на лека досада, опит да отбие номера с такъв стил на говорене, че да изглежда готин. Това обаче започва да му създава 

сериозен проблем с автентичността

А когато има проблем с автентичността, в зависимост от контекста, хората си задават винаги два въпроса. Единият е дали това, което говори премиерът, го казва от сърце или дали моралната страна на въпроса е ОК, дали е честен и открит. И вторият – какъв е умственият му капацитет, умственият му багаж. Какво се опитва да скрие – непочтените си намерения или слабата си информираност. Защото обикновено хората се опитват да заблуждават по тези две причини. 

Усмивката на премиера може да прилича на маркетингов опит да изглежда като американските президенти. Но когато преиграваш – затова също се изисква талант. В едно от интервютата за наши медии аз коментирах, че някои неща са заровени по-дълбоко при Кирил Петков. По начало склонността към такава градация, към преувеличаване на нещата, когато тя е постоянна характеристика на поведението, си струва да се замислим дали това е просто игра на роля или е някаква иманентна характеристика на самия човек. Аз подозирам, че неговото поведение особено много напомня на състоянията, през които всички ние преминаваме. Говоря за така наречената „възраст на грацията“ (между 3 и 6 години според Ари Валон), в която човек по един наивен, по детски неумел и нахален начин се опитва да аташира своя АЗ за първи път сред възрастните истински. Но ние много често засядаме в някои етапи от своето развитие и пренасяме някои характеристики. Ето това е нещото, което съдържа феномена – винаги да ме харесват, винаги да ме одобряват, дори ако усещам, че много не ме одобряват, аз ще преувелича малко, за да получа одобрението им. Ще разкажа малко по-цветисто историята или направо ще излъжа. А за тази възраст са много характерни така наречените фабулации, тоест склонността да преувеличаваш и да изглеждат постоянно чаровен. Което довежда до един чисто комуникационен проблем в поведението. А поведението интонационно следва едни закони – когато човек започва една комуникация, особено публична, трябва да започне с ведър, приятелски глас, който да звучи жизнерадостно. Но когато започне да обсъжда сериозни теми, той или започва да говори по-сериозно, имам предвид да спечели доверие или като човек, на когото може да му се има доверие по темата. Един от известните изследователи го нарича „зеления“ или „синия“ глас. Синият глас е гласът на авторитета, с този глас обикновено говорим по теми, които общо взето познаваме добре и сме уверени. Със зеления глас говорим, когато искаме някой приятел да ни сподели нещо или ние искаме да споделим на някого нещо, или искаме да говорим с тревога, със загриженост, с любов, тоест все силни чувства, с които ние създаваме близост в контакта. При г-н Петков се получава една изравненост. Той започва с така наречения “жълт глас” или ведрия глас и го задържа почти до края. Което обаче създава това впечатление, как да го кажа, на 

почти налуден оптимизъм

И думите го следват – „ще бъде това“. Вижте колко често се използват „ще бъде това“, „ще стане това“. Това се отнася и до Бойко Рашков – „ще разкрием“, „ще покажем“, а вече минаха 7-8 месеца, но нищо не е показано. Това бъдеще неопределено време отива в този оптимистичен фокус, който създава впечатлението за тези фабулации, тоест склонност да се преувеличава, хипертрофиране на необходимост да получиш през цялото време одобрение, обаче липсва усещането за ангажираност, за автентичност, например по темата за Македония. Дори и да не си запознат, тя е дълбоко свързана по някакъв начин с всеки българин. Как една книга да не прочетеш по темата, все пак министър-председател си. На г-н Петков му личи, че не е чел. На него просто са му дали някакъв лист, това е мое подозрение, разбира се, не го твърдя със сигурност. Но подозирам, че г-н Петков е 

неподготвен

по темата сериозно…

За да познаваме един човек, трябва да съдим по неговите действия. Много малко се споменава за това, как г-н Петков е направил своя избор преди години, когато е създадена „Да, България“, а той е един от нейните създатели и учредители. Малко след това се появява негов прагматичен интерес, свързан със Софийския университет и с негови бизнес-интереси, и с тези продукти, които той предлага на пазара, както и със създаването на харвардски курсове. Оказва се обаче, че има едно условие – курсовете не могат да се водят от човек, който се занимава с политическа дейност. Г-н Петков без да се замисля веднага напуска политическата партия. Така че, ако трябва да преценяваме – дали г-н Петков е човек на идеите, онзи вдъхновен младеж, който мечтае – защото той това ни представя, тъй като мечтателността е характерна за младостта и тя е простима. Но в този конкретен случай той е действал изключително прагматично и си е гонил неговия интерес. На мен неговата усмивка не ми дава увереността да му вярвам. Макар всичко, което говоря сега, искам да не се случи, всичките ми съмнения да отпаднат и да имат този просперитет и успех, който те обещават. Но няма как да бъда спокоен, тъй като виждам изборите на г-н Петков. Виждам, че той избира прагматичността без да се колебае. Някои коментират 

дали той не страда от ефекта на Дънинг-Крюгер 

Това е едно специфично разстройство, при което човек няма самокритичност, усещане, че е неграмотен, некомпетентен и незнаещ. Казвам го предвид начина, по който той премина през морални, законодателни казуси…Няма да забравя първото му публично участие, когато  с пълна увереност заяви, че в Българската банка за развитие са дадени кредити само на 8 фирми. И аз понеже не знаех тогава за какво става дума, си казах – това е скандално, това е абсурдно, ако е истина – просто е безобразие. После се оказа, че това не е така, но на никого не му направи впечатление. Да кажеш само 8 фирми, а след това да се обясняваш, каква е истината. Този случай беше само сигнал. После заговори за пет моста, десет моста, после се мина на темата за язовири…Всичко това говори, че когато си движен от прагматичен интерес и си заседнал във „възрастта на грацията“ си склонен към фабулации, тоест склонен си да приемеш за истина онова, което си мислиш или искаш да бъде за тебе истина, вместо да отразява цялата истина.

Росен Йорданов

АТАНАС БУРОВ за КОПАНЕТО и ОРАНЕТО, ЖЕНАТА и ЗЕМЯТА. МОТИКА, МЪРЗЕЛ, МАЙКИ и МЪДЕ. СЕЛСКА БЪЛГАРИЯ и ЛУМПЕНИЗАЦИЯ – мъдър, остър и болезнено откровен”- Какво значи земята за българина, г-н Буров?- ЗЕМЯТА има това вълшебно свойство, г-н Памукчиев, като еликсира на любовта, като религията, като магията – да ОПИЯНЯВА човека.Той се влюбва в нея и си казва: „ТАКОВАЙ ИМ МАЙКАТА НА ПАРИТЕ… Таковай и майката на милионерите. Те нямат това, което аз имам – голяма житна нива или малка нивка, все едно – но моя, моя, моя. Българинът ДЪРЖИ само НА СВОЕТО. Той не ще банки. Не ще служби. Не ще нищо друго освен земя – говоря за селянина. И този селянин на 9 юни не грабна пушката, която криеше под рогозката и козяка – не отиде да се бие за Стамболийски, ами ОТИДЕ НА НИВАТА СИ ДА КОПАЕ ЦАРЕВИЦА. Да пръска лозето си. Денят на преврата е бил избран великолепно точно.Казах ви вече, господин Памукчиев, че ДНИТЕ НА ИЗБОРИТЕ И НА ПРЕВРАТИТЕ се избират да са НАПРОЛЕТ, в усилената работа, а ВОЙНА СЕ ОБЯВЯВА НАЕСЕН. Това е традиция – когато житото е в хамбара, когато реколтата е прибрана. И България влезе в европейската война в 1915 година на 1 октомври. Така бе и с Балканската война. Хитлер и Наполеон започнаха войната против Русия през пролетта, през гладните месеци – и загубиха. Глупаци. Започва ли се война срещу Русия, бе АЛАЛАНКООЛУ. Знаеш ли ти какво е Русия? Ние, хората от Народната партия, винаги сме обичали Русия и сме тъгували за нея. Ние сме били русофили, както вас, като комунистите и САМО ПО ТОВА СИ ПРИЛИЧАМЕ. Иначе ВИЕ СТЕ ПРОФАНИ, пълни селски профани. Профанерия.- Защо?- Защото не разбирате нищо от икономика, политика, стратегия и тактика на селото. България е 80 на сто СЕЛСКА СТРАНА. Каквото и да прави, тя ЩЕ СИ ОСТАНЕ СЕЛСКА. А от селото се иска вълна, месо, зърно, хляб, кожи, домати, чушки, теленца, агънца, луканки, наденици, пържоли – софра. КОЙТО ИМА СОФРАТА – ТОЙ ИМА ВЛАСТТА. Софрата и банките са ДВАТА ДИКТАТОРА на света. А който подкрепя тези две велики сили, той е велик. Който им пречи – той е глупак, затова сте профанерия. Вие, комунистите, ако искате да останете на власт като нас, след 9 юни, трябва ДА ОБЕСИТЕ на площада ВСЕКИ един, КОЙТО ПОСЯГА НА ЗЕМЯТА НА СЕЛЯНИНА да прави кепезе…- Защо?- Защото УМИЕ ЛИ СИ ВЕДНЪЖ ЦЪРВУЛИТЕ СЕЛЯНИНЪТ, окачи ли ги на пирона и обуе чепици в града, такована ви е майката. Селянинът е селянин, докато е в селото. Чист. Добър, благовъзпитан. Селянинът има чувство за свян, за срам, за почит, в своя тесен, селски кръг. При хората, където е роден, където е учил, където работи и вади хляба си. Иде ли в града, той става нищо – НИТО Е РАБОТНИК КАТО РАБОТНИК, НИТО Е ЧИНОВНИК КАТО ЧИНОВНИК, той е НИЩО. УМЪТ МУ Е В СЕЛО, КРАКАТА МУ – НА РАБОТА В ГРАДА. Той е ЛУМПЕН. Омаята на земята я няма вече.ЗЕМЯТА Е КУЛТ. Песен. Химн. Апотеоз – това е възхвалата на земята. А вие, какво – пеете ми химни на партията си, на комунизма. „Комунизмът грей като слънце“ Чувам, тука в Дряново работници да пеят: „Ну пайдьом, хай, пайдьом за советской власт пайдьом“ – ще пайдьоте, но ще питате де серат ГЛАДНИТЕ – прощавай за грубия израз. ЗЕМЯТА ИСКА, КАКТО ЖЕНАТА – казах ви вече, да я МИЛВАТЕ, да я галите, да я опипвате и да я орете, да u се радвате – тя цъфти като жената, когато се оре добре и й се радваш. Магия бе, магия бе, Памукчиев, аз ли да ви уча на тази магия.- Господин Буров, АКО ВИЕ БЯХТЕ НА МЯСТОТО на Рузвелт, Сталин, Хитлер – с такава голяма власт, какво бихте направили, за да има богатства, хляб за хората, да има всичко…- Това, което направи Френската революция в 1792 година.- Какво направи?- РАЗДАДЕ ЗЕМЯ НА СЕЛЯНИТЕ. Това. Всеки един човек, господин Памукчиев, трябва да има по един декар нива, до селото или до града, за да я чувствува своя и да я ОБИЧА. Да се ХРАНИ от нея.Със закон, публикуван в печата за сведение на народа, и то със златни букви, бих обявил, че се дава по един декар орна земя – край селото и край града на всеки българин, на всяка българка ОТ РОЖДЕНИЕТО им.И всеки да си ЗНАЕ своята нива.При тежки години, при глад, при криза, при бедствие ТАЗИ ЗЕМЯ ЩЕ ГО ИЗХРАНИ. Защото един декар земя може да се раздели на десетина парцела.За чушки, за домати, за дини, за пъпеши, за грозде, за тикви, за ягоди, за малини, за зеле, за моркови, за кервиз, за подправки, за пет кошера пчели. Къща без пчелин не бих оставил на мира. И бих давал премия – държавна премия на всеки пчелар и лозар. Бих направил около оградата на тази нива асми – лози, за грозде. Бих направил една беседка в края, да трупам зелето, морковите, картофите, всичко.Един декар нива МОЖЕ ДА ДАДЕ: 1500 кила ягоди, 3000 кила картофи, 2000 кила моркови, 6000 кила тикви, бели – за печене и за продан, на четирите ъгъла на нивата бих насадил орехи, череши, ябълки, круши, сливи. Да има плодове… (Ако не можеш да обработваш земята, поне плодове да има.)ЕДИН ДЕКАР – ТОВА Е МНОГО НЕЩО. И е по силите на един човек – банков чиновник или писар, пенсионер или домакиня да ги обработва. Това са хиляда квадратни метра. На ден по 50 метра ДА ПРЕКОПАЕШ – а то е УДОВОЛСТВИЕ И ЗДРАВЕ – ще я прекопаеш за 20 дни. За една отпуска в годината. И ще имаш всичко. Но вие не го съзнавате и не го разбирате, ами искате да правите кепезета – на ви акъл, на ви учения, на ви теории. Вие не разбирате нищо от СМЕТКА и от калем. Мъжът се ражда, г-н Памукчиев, с ПИШКА до мъдете и с КАЛЕМ в ръцете…Ами ДРЪЖТЕ ЗДРАВО този калем, бе момчета. Който не държи здраво калема, ще се драпа по мъдете, но ще бъде вече късно. През 1929 година в Женева, в сградата на Обществото на народите, дойде да ни говори един американски милиардер, икономист и политик. Едно име на икономическата мисъл в света. И той ни съобщи, че ХЕНРИ ФОРД – царят на автомобилите в света, давал на своите работници пари назаем да си строят жилища около неговите заводи и фабрики за автомобилни части. И на всеки работник ДАВАЛ и по един декар НИВА – да я обработва и той, и жена му, и децата му – да имат страничен поминък. В България аз разказах това на нашето Икономическо дружество. Там бяха Андрей Ляпчев, Славчо Загоров, който стана след време министър и пълномощен министър в Берлин – икономист с име, но е нищ духом и женкар, та пропадна напразно.Разказах аз това и предложих на българските фабриканти и банкери в София – да подсигурим по един декар място на нашите банкови чиновници и на работниците.Всички се ИЗСМЯХА. Всички ГРАКНАХА срещу мене. Аз бях тогава министър, банкер, богат човек и се возех на най-скъпата лека кола в света „Линкълн“. Те на мене можеха да ми пръднат на дядовия, както се казва, но не ме уважиха. Не ме послушаха. А аз ДАДОХ СТО ДЕКАРА ЗЕМЯ НА СТО МОИ ЧИНОВНИЦИ в банката и в застрахователното д-во „Балкан“ край София – да ги обработват в неделни дни, да си почиват там, а не в бирариите, кръчмите и кафенетата (запомни, господин Памукчиев, БЪЛГАРИНЪТ Е СКЛОНЕН КЪМ МНОГО РАБОТА, НО И КЪМ ГОЛЯМ МЪРЗЕЛ – зависи ИМА ЛИ ЗЕМЯ, или не).Тези мои чиновници заработиха така, че ме СМАЯХА. И ме гледаха в очите. И разработиха такива хубави ниви, толкова вземаха от тях, че аз се смаях. Оградиха ги, направиха си чешми…България, БЪЛГАРИНА МОЖЕ ДА ГО ПОЗЛАТИ САМО ЗЕМЯТА – нищо друго. Селянката от какво вземаше пари и защо тя имаше винаги пари във възела? Защото взема от яйца – България е първата производителка в света на натурални, вкусни яйца. От пашкули – българката храни по половин, по една кутия буби (унции), но храни. И взема пари от пашкули, българката гледа тютюни. И взема от тютюн. Но всичко това става, АКО ИМАШ НИВА, ЗЕМЯ, МОТИКА. „РАЛОТО И МОТИКАТА ХРАНЯТ ЦЯЛ СВЯТ“ – това пишеше на входа на Земеделската банка някога. Но го изтриха този надпис и сложиха „Пестеливостта крепи света“. Крепи ти голите мъде – крепи го ралото и мотиката, глупак си ти, който изтри този хубав надпис… Но да спрем дотук, да си пием винцето.” Атанас Буров (1875 – 1954)Атанас Буров е една от най-влиятелните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Виден БАНКЕР, ИНДУСТРИАЛЕЦ, ПОЛИТИК, ДЪРЖАВНИК, ФИЛАНТРОП. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история. Няколко пъти министър и народен представител. При обявяване на Балканската война е единственият действащ депутат, който завършва ускорено Школата за запасни офицери и се записва като доброволец. След 9 септември 1944 г. е в опозиция и става жертва на репресиите. Първоначално е интерниран в лагер, а после комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия ЗАТВОР, ГРОБЪТ МУ Е НЕИЗВЕСТЕН и до днес. Журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) бил изпратен с партийна повеля да стенографира спомените на няколко големи българи. В продължение на 10 години той записва интересните си разговори с Буров. През 1990 г. излиза книгата “Срещи с Буров” като стенограма на интервюто.