Епицентър

Oфициалният език в Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език. Това посочва ръководството на Българската академия на науките в позиция, провокирана от приетата от Македонската академия на науките и изкуствата „Харта за македонския език“. 

В „Хартата за македонския език“ академиците в Скопие са изброили “исторически и езикови аргументи” в защита на официалния книжовен език на Република Северна Македония като “отделен самостоятелен език с континуитет и генеалогия”.

Събранието на Македонската академия на науките и изкуствата е приело документа на 3 декември.

От ръководството на Българската академия на науките (БАН) в становище изразяват несъгласие с приета “Харта за македонския език” от Македонската академия на науките и изкуствата. Това съобщи пресцентърът на БАН. 

От БАН информират, че на 3 декември 2019 г. Събранието на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) е приело “Харта за македонския език”. В нея са конструирани исторически и езикови аргументи в защита на официалния книжовен език на Република Северна Македония, като отделен самостоятелен език с континуитет и генеалогия, определян в Скопие като “македонски”. 

“Документът предизвиква много сериозни научни възражения. Затова той беше обсъден от ръководството на Българската академия на науките, след което бяха поискани и представени становища от три института на Академията – Института за български език, Кирило-методиевския научен център и от Института за исторически изследвания”, се казва в съобщението от ръководството на БАН. 

“На свое заседание днес Събранието на академиците и член-кореспондентите обсъди Хартата на МАНИ и постъпилите становища от институтите на БАН.

Изказванията на членовете на Събранието бяха еднопосочни и категорични в защита на научните истини и факти относно произхода, историята и характера на официалния език в Република Северна Македония, които в цитираната Харта са представени некоректно и с подмяна на научната терминология. БАН и САЧК считат изразената в обсъждания документ позиция на Събранието на Македонската академия за невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете съседни страни.

В този смисъл и позицията на БАН остава единодушна и непроменена – официалният език в Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език”, се посочва в съобщението от ръководството на БАН. 

В него се казва, че САЧК ще акцентира върху този научен факт с поредица от събития, които да получат широка обществена и медийна разгласа не само у нас, но и в чужбина. Фактите изискват специално внимание, поради което за становището на БАН ще бъдат официално уведомени както Народното събрание на България, така и висшите държавни институции

Заради хартата ръководството на Българската академия на науките е поискало становища от три института – Института за български език, Кирило-методиевския научен център и Института за исторически изследвания. 

“Континуитетът на т.нар. македонски език всъщност е континуитет на българския език, който и без наличието на политически рамки през епохата на Българското възраждане се развива и кодифицира на широка народна основа, запазвайки връзката с традицията. В обективната наука нашият целокупен език, независимо от това дали е на старо или на ново място, или съществува под различни форми (книжовни, писмено-регионални, диалектни и др.), вече столетия наред е известен с народностното си име единствено като български език” – пише в становището на Института за български език на БАН. 

“Главното характерно качество на общия ни език е неговата аналитичност – сред всички останали славянски езици единствено българският е аналитичен. Като славянски език единствено българският, вкл. диалектите в Македония, притежава членна (задпоставна) форма, единствено той е загубил някога развитата си падежна система, единствено той образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателните, някои съществителни и глаголи с частиците по- (+думата) и най- (+думата), единствено той има двойно лично местоимение” – посочват от Института за исторически изследвания. 

На свое заседание днес Събранието на академиците и член-кореспондентите на БАН е определило хартата на Македонската академия на науките и изкуствата за “невярна и неприемлива” позиция, “вредяща на отношенията между двете съседни страни.” 

БАН ще акцентира, че “официалният език в Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език” с поредица от събития, “които да получат широка обществена и медийна разгласа не само у нас, но и в чужбина.” 

“Фактите изискват специално внимание, поради което за становището на БАН ще бъдат официално уведомени както Народното събрание на България, така и висшите държавни институции”, пише още в днешното решение на ръководстовото на Българската академия на науките.

11.12.2019 • 13:09

Министерският съвет одобри позицията на Република България по дело пред Съда на Европейския съюз, което е образувано по искане на Европейския парламент за становище относно присъединяването на ЕС към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция), съобщи правителствената информационна служба.

В рамките на делото ЕП отправя два въпроса към Съда на ЕС, по които могат да участват и държавите членки, за да изразят своята позиция по исканите въпроси.

Българското правителство дава положителен отговор на въпроса дали за сключването от името на ЕС на Истанбулската конвенция е необходимо Съветът на ЕС да приеме две процедурни решения, по подобие на възприетия при подписването й подход.

Вторият въпрос се отнася по същество до това дали е съвместимо с учредителните договори на ЕС Съюзът да сключи Истанбулската конвенция без наличие на общо съгласие на всички държави членки, в резултат на което те всички ще бъдат обвързани от тази конвенция.

По този въпрос правителството отговаря, че за сключването от името на ЕС на Истанбулската конвенция е необходимо общото съгласие на всички държави членки.

България не може да даде такова съгласие поради Решение № 13 от 27.07.2018 г. на Конституционния съд. В него се обявява, че Истанбулската конвенция не съответства на Конституцията на Република България.

АКО ВИДИТЕ НЕЩО ЛЮБОПИТНО, НЯКОЕ НАРУШЕНИЕ ИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, СНИМАЙТЕ И ПРАЩАЙТЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ НА МЕЙЛА НА „ТРУД“ – trud@trud.bg и trudonline@gmail.com

Емил Спахийски10.12.2019 • 08:00

В дигиталното общество, в което инстаграм е по-важно от всичко, е интересно как науката гледа на света. Какво е бъдещото, какво да очакваме и какво трябва да ни плаши. В края на седмицата Златогор Минчев ще представи своя научен труд „Устойчивост на бъдещото дигитално общество в информационната ера“ – Future Digital Society Resilience in the Informational Age. Но това е научен труд с много понятия, непознати дори и за просветени. Затова се опитваме да опростим нещата. Опитваме се.

– В заключението на вашата книга казвате, че „технологичния напредък ограничава човешкото въображение“. Много интересна парадигма. Като човек, който се занимава професионално с технологиите като политика, как бихте обяснили това?
– Ще започна от там, че през осемдесетте години на миналия век, един много голям френски философ, културен теоретик и социолог – Жан Бодрияр, който в своята теория за симулакрума, говори в следния контекст: „Не всички обекти в обективната реалност могат да влязат в нашето въображение, което е доста по-богато.“ Когато обаче говорим за технологичното ограничение, което беше в основата на вашия въпрос, проблемът е следният: Постоянното рамкиране на мисленето и използването на определен вид приложения, блокира въображението. На времето Платон пише за един такъв експеримент, в който хората, които живеят в една пещера, смятат, че това е целият свят. Днешната младеж, която е сред основните потребители на високите технологии, по същия начин смятат, че това, което вижда във виртуалното пространство, съставя целия свят. Не защото нямат възможност за друго възприятие, а защото са прекалено уморени от когнитивното претоварване, което съвременните устройства осигуряват. В днешно време социалните мрежи буквално „издърпват“ потребителите, къде с изкуствени ботове, къде с реални потребители и ограничават тяхното време да общуват реално. Затова и се ограничава въображението на бъдещите потребители, тъй като времето, което имат за реагиране е твърде малко.

– Съвременните технологии сякаш отвориха света за нас, но имам усещането, че ни превръщат в роби. Инстаграм, Фейсбук, всякакви нови социални мрежи, карат милиарди хора да бъдат дисциплинирани в поведението си – всеки ден да декларират чрез снимки къде са били, какво са правили. Те дори не могат да се насладят на гледката, само защото са длъжни да пуснат снимка в социалните мрежи. Ставаме ли роби?
– Тази система, този свят, който е създаден като паралелна реалност на нашия обективен свят, те издърпва по един своеобразен начин и те принуждава да бъдеш активен главно в новата дигитална реалност. Понеже поставихте въпроса, в момента сме в началото на постинформационната ера, в която чрез мобилното смарт устройство, което има камери и множество други сензори, постоянно трябва да документираме и споделяме и това което правим или наблюдаваме, като задължителен елемент от нашия лайфстайл, което вече е проблем. Хората или се сърдят, че не си активен, или си мислят, че нещо се е случило с теб. Разбира се има решение и на този проблем. Технологичен. Вероятно ще бъде написана програма, която да отговаря от наше име на някакви основни въпроси „Как си?“, или да изпраща поредица от снимки, локации и други активности, които са предварително заредени.

– Преди време в „Труд“ пуснахме статия на тема „Призраци от фейсгроба“ – как можем да общуваме в социалните мрежи, след края си. Абсурдна ситуация.
– Абсурдна е. И ще става все по-неразбираема за нас, защото проблемите, които се раждат покрай технологичните промени са непознати за нас. Ние организирахме една група от млади хора, които трябваше да изпитат технологии за виртуална реалност от обществото на бъдещето. Там участва и сина на един мой колега. Дадохме му да тества всички най-модерни джаджи, като в тях се включваше всичко до сложна система с добавена реалност. Изводът е, че това, което за нас е чудо на технологиите, за новото „Алфа“ поколение е скучно.

– „Алфа“ поколение? Дефинирайте го, моля!
– Алфа поколението са децата родени след 2010-а.

– Какво му е „Алфа“ на поколението?
– За него се казва, че там са лидерите на бъдещето, които ще решат проблемите, които ние „Игрек“ поколението и следващото след нас „Зет“ не можем да решим. Алфите са родени с тези технологии, които на нас ни създават разсейване. Ето какво наблюдавах на живо. Отегчават се бързо от нещо, което за нас не е трудно да възприемем. За нас новите технологии са любопитни, нови, революционни и само малцина имат волята да ги изучават и възприемат, а още по-малко, които да ги съпреживеят като част от себе си. За „Алфа“ поколението същите тези технологии са част от средата, а не достижение.

– Къде виждате проблема?
– Прекаленото акселериране на това ново поколение ще доведе и до преждевременното остаряване на нашето поколение. Просто започваш да се отегчаваш в тази нова хиперреалност, за която Бодрияр говори и съответно тези технологични ограничения ти пречат да създаваш принципно нови решения, които да са интересни. Навремето Жул Верн представя в своите романи неща, които ги е нямало във времето, в което е живял, а сега новите фантазии се ограничават до нови технологични решения. В епилога на книгата, която ще представя тази седмица, пиша за постинформационно общество в квантовия смисъл, където комуникациите ще са в едно друго ниво. Но имайте предвид, че няма да говорим за нов тип общество, в което няма да има технологии. Технологиите принципно ограничават кръгозора на фантазиите на човека. Тази година в Кан представиха един филм по сценария на „Седемтте самурая“, в който тезата беше, че през двайсет и втори век роботите ще възкресят човека, защото ще достигнат предела на своята креативност, именно защото дискретните системи не могат да еволюират така, както непрекъснатите, за каквито се възприемаме ние…, или пък по-коректно описани като квантови системи.

– Моля да обясним квантовото. Звучи непознато, а непознатото е плашещо.
– Квантовата система е начин за представяне на нашите абстракции. Какво има отвъд – това не знаем. Теорията на Айнщайн коментира нещата по много различен начин за нас, а именно, че според нашата гледна точка вълната и частицата могат да бъдат разгледани по много различен начин. Тук възниква един много голям въпрос, който аз в книгата съм базирал на темата на философията на Руми (Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми. Най-важното произведение на Руми е „Маснави-е Манави“ („Духовни стихове“) – шесттомна поема, разглеждана от мнозина като втора по важност след Корана, б.р.), който казва, че ако не гледаш в миналото, можеш да виждаш в бъдещето. По негово време не е имало компютри, които да решават задачите и хората сами са избирали пътя си, само със способностите, които са дадени по рождение. Тук вече идва сложната комбинация, за която говорим, квантовата комуникация ще позволи да минем на друго ниво. Коренно различно ниво на абстракция. Ние ще можем да виждаме повече неща, отколкото днешните сетива на хората виждат и усещат. Ще можем да общуваме с предмети и материи, с които към днешна дата не можем да общуваме.

– Какви ще са последиците, прагматично питам?
– Това ще породи редица заплахи.

– Хайде да преведем тази сложна материя на човешки език. С пример, например. Квантова комуникация?
– Телепатията, например. Тя е един добър пример за квантова комуникация, само че управляема комуникация. Но за съжаление ще добавя, със съучастието на машините. Квантовите технологии ще ни позволят да общуваме с неживата материя. Нежива от наша гледна точка. Цялата ни обкръжаваща реалност може да комуникира с нас, но ние не го осъзнаваме поради простата причина, че ние като модерни същества сме изгубили тази способност.

– Извинявайте, но оттук нататък всеки мой последващ въпрос ще бъде „Дайте пример!“. Даже не е въпрос. Дайте пример, моля!
– Например можем да общуваме с растенията. Ние ги възприемаме като обект, елемент от нашия биотоп (Биотоп е неживата част от природата на дадено място и заедно с живата част (биоценоза) образува екосистема, б. р.), а те са доста интелигентни и на пределно високи честоти могат да комуникират. Квантовите комуникации са всъщност много високочестотни комуникации и нищо повече.

– Как се постига квантова комуникация?
– Ами тя и към днешна дата е дарба за нас, но ние не можем да го възприемем и затова създаваме изкуствени решения, например с оптични свързаност. Квантовата комуникация е телепатия, която обаче може би ще бъде възродена на ниво „машина-човек“ след 2050-а. Вярвайки, че можем да използваме технологията като инструмент, ще можем по-лесно да се качим на едно друго ниво на абстракция. В това отношение от Световния форум в Давос много добре го казват. Технологиите не само няма да ни попречат в нивото на еволюция на мисленето, а ще ни променят, и ще ни позволят да видим нови нива на хиперреалността, за която Бодрияр говори още през осемдесетте години на миналия век. Едва ли той е първият, който говори по тази тема, но неговите теории са в основата на един знаков за края на миналия век филм – „Матрицата“.

– В „Матрицата“ има пророчица, която вижда всичко – напред и назад. Веднага се ражда въпросът: Ванга квантов феномен ли е, или притежава божи дар. Притежавала.
– Разбирам контекста и той е основателен. Големият въпрос, на който учените не могат да отговорят в момента, е за божествената частица, която беше открита в Церн. Как се създава от неживата материя жива материя. На вашия въпрос за Ванга отговорът е очевиден – божи дар. Въпреки твърденията на Ювал Харари, че ние ще бъдем боговете на бъдещето, няма никаква, ама никаква идея как ще създаваме живот от нищото. Осъзнатата квантова комуникация е сложна задача, защото само просветени хора сред народите на Индия и Китай могат да я постигнат към днешна дата, чрез специалните си практики за медитация. Чрез технологиите в днешно време се опитваме да отключим обективни възможности на същността си, за които нямаме ключ, защото сме изгубили способността си.

– Според познатите ни теории за времето на Айнщайн и Минковски, може би и на други учени-философи, всичко може би се е случило и напред и назад. За мен това си е чиста философия, защото ако е вярна, всичко губи смисъл. Възможно ли е квантовата реалност да е точно този психологически ад? Възможно ли е времето да се изкривява, променя?
– Ние се занимаваме с такива анализи с научен привкус. Ако приемем, че теорията на Кондратиев за цикличността на социалните системи (Николай Кондратиев, руски учен, създадел на теорията за дълготрайните икономически цикли, известни като „цикли на Кондратиев“ или „дълги вълни на Кондратиев“, б. р.), разместването на времето би бил проблем в последователността. Ние сме разделили на четири фази бъдещето и се опитваме да минаваме от едната в другата фаза и това е проблем. Въпросът, който поставяте вие за относителността, за която говори Айнщайн, за това дали гледаме или не гледаме към обективната реалност определя къде се намираме е в основата на това какъв е нашия път. Най-важното, което казва Айнщайн е, че ние определяме накъде гледаме и това е пътят. Това съществува и в различните религии. В различните религиозни учения се нарича по различен начин, но значението е едно и също – съдба, участ. Ако се върнем към технологиите, то те ни дават възможност. Ако ги обвържем с философията и вярванията, то ние решаваме дали да се обърнем към един път или друг, за да бъде това съдбата ни. Ние определяме дали технологиите ще ни променят или ние ще ги използваме да променим света.

– Понеже наближава Коледа. Простете за антихристкия въпрос, но как науката обяснява възкресението на Христос?
– Не знам. Като човек, който работи в сферата на компютърните науки и математиката, смятам, че част от нашето обективно съществуване може да бъде запазено в някаква вид дигитална памет или квантова памет. Защо е важна квантовата комуникация? Защото днешното дигитално общество е базирано на двоична система за представяне. „Дигит“ по своята същност буквално означава „пръст“, тоест не може да достигне представяне с точност повече от двайсет. При квантовите машини броят е практически неограничен и математиката е друга. По темата за възкресението, най-логичните примери са холограмата и спомените. Нивото на нашата цивилизация на нивото на конгнитивни процеси в човешкия мозък не е достигнало до нивото на холограми, без помощта на технологиите. Възкресението е един вид начин на трансформиране на физическото към абстрактното. Все още божествената частица не е позната на нас хората, като нещо, което може да бъде управлявано.

Нашият гост
Доц. д-р Златогор Минчев е роден в Бургас. Има докторат по кибернетика и роботика от БАН, където е доцент по автоматика и управление. От 2005 г. работи в сферата на сигурността в редица проекти, финансирани от правителството, ЕС, НАТО, САЩ и неправителствения сектор. От 2007 г. ръководи академичен изследователски център в сферата на приложното използване на моделирането, симулациите и операционния анализ за целите на гражданско-военната сигурност. Водещ експерт в сферата на киберсигурността, признат в ЕС и НАТО.

Симеон Николов07.12.2019Дата 4141

Дългогодишен дипломат. Главен експерт по международна сигурност при Президента 2003–2005 г. Заместник министър на отбраната 2005– 2008 г. Създател и директор на издание за анализи expert-bdd.com и на Център за стратегически изследвания – csr-bg.com

Отминалата среща на върха на НАТО в Лондон на 03/04. 12. 2019 г. за първи път събра толкова страхове за крайния успех заради сериозните разногласия в навечерието й. Затова приетият единодушно текст на Декларацията се възприема като успех, показващ единство, подплатено с потвърждаване готовността за взаимна защита между съюзниците съгласно член Пети от Договора и значението на трансатлантическата връзка, способността да бъдат въведени нови сили за бързо реагиране и да се постави за първи път въпроса за бъдещите позиции по нарастващата роля на Китай.

Въпреки това, не можа да бъде прикрит факта, че основните различия, намерили израз в месеците преди срещата, остават в сила:

▪ По отношение на необходимостта от промени и реформи: самият факт, че генералният секретар Столтенберг, формулирайки седемте задачи на срещата постави на пъво място „по–нататъшното приспособяване на НАТО”, преди това държавният секретар на САЩ Майк Помпео подчерта необходимостта от промени; създаването на експертната група, признаването на част от идеите на Макрон в изказванията на други лидери, са признание, че проблеми съществуват; Тосет, НАТО знае, че трябва да се промени, но още не е узряло за отговора, как да стане това.

▪ По отношение на разширяването на НАТО и неговото ограничаване остават и дори се разширяват мненията, че това увеличава трудностите, ангажиментите, но и разногласията без да носи повече военни способности. Дори съветникът на американския президент по националната сигурост Робърт О,Брайън не вижда перспектива за приемането на Украйна и Груция в НАТО, тоест въпросът не стои на дневен ред и САЩ не искат конфликт или война заради Украйна. В НАТО обаче, съществувало мнение, че Украйна не е най–приоритетният съюзник.

▪ По поведението на Турция: независимо от туширането на ефекта от турския ултиматум и опит за бойкот на Плана за подкрепа на Полша и Балтийските страни, остават множеството проблеми с Анкара;

▪ По отношение скоростта на увеличаване на финансовите разходи като дял от БВП не е намерен общ подход в полза на изграждане на реални способности и справедливо разпределение на тежестите;

▪ По отношение на Русия макар и да надделява оценката за дълго внушаваната заплаха, остават различните мнения на някои страни за необходимостта от диалог и важността му за преодоляване на предизвикателствата, например в процеса на контрол на въоръженията.

▪ По отношение на Китай се очертаха големи различия между САЩ и европейските страни.

▪ На този етап отпаднаха и не намериха почва за развитие предложения от рода на изготвяне на нова Стратегия или внасяне на промени във Вашингтонския договор.

▪ По някои от приетите текстове, въпреки това остават много въпросителни: например различия между Европа и САЩ в областта на развитие на изкуствения интелект за военни цели, както и последствията от обявяване на Космоса като ново, пето оперативно пространство след сушата, въздуха, водата и киберпространството и др.

Разбира се, имаше много дипломатически усилия преди и по време на срещата за по–голямо или по–малко сближаване на някои позиции:

1. В изявленията на Ангела Меркел, която преди срещата се бе дистанцирала от провокативната фраза на френския президент за „мозъчна смърт на НАТО”, най–видимо се забеляза сближаване с позициите и предложенията на Еманюел Макрон:

▪ Тя изрази съгласие, че „най–голямият враг” на НАТО е тороризмът и че трябва да има яснота, каква роля играя НАТО. С това тя практически възприе искането на Макрон за ангажиране на Алианса в страни, в които Франция напоследък даде жертви.

▪ Меркел засегна и сигнала, даден от Макрон за готовност за разговор с Путин относно предложението му за Мораториум по Договора за ракетите със среден и малък обсег в Европа, което бе отхвърлено от НАТО, защото Русия била разположила такива ракетни системи. Меркел подерта колко важен за Европа е разтрогнатия от САЩ и Русия Договор за забрана на ракетите със среден и малък обсег и че трябва да се обмисли, как да се влезе отново в диалог с Русия по него. „Европа трябва да има място на масата в този разговор. Това трябва да се обсъди с американците.

▪ Меркел отбеляза като успех и създаването на група от експерти, предложена преди срещата от нейния външен министър Хайко Маас, което подкрепяше и Макрон, но като допълни, че освен по структурни въпроси на Алианса, тя трябва да обсъди и стратегически такива под ръководството на генералния секретар Столтенберг. Последното не бе наистина в синхрон с норвежкото и френското мнение и с право, защото не би могло от Столтенберг да се очаква радикална промяна. Включването на целта за засилване политическите измерения на Алианса обаче, отговаря на вижданията на Макрон. А призива на министър Хайко Маас за ново начало на НАТО, всъщност го поставя на едни позиции с френския президент. Стъпка към позицията на Макрон е безспорната теза на германския външен министър Хайко Маас, че е необходима по–силна политическа координация в НАТО. Предпоставка за това е да има орган, който едновременно да прави анализи и да подготвя проекторешения.

2. Френският президент Еманюел Макрон искаше да наложи генерален дебат за изясняване на въпроси като „За каква цел служи съюза и на кого? Не трябваше ли да се предотврати военната операция на Турция в Сирия? От друга страна Макрон не искаше да приема просто така настояването на Тръмп за по–високи разходи за отбрана на фона на едностранното решение на САЩ за изтегляне от Северна Сирия и оставяне съюзническите сили на Франция и Великобритания без логистична и военна подкрепа да ги остави между фронтовете да се оправят сами.

Макрон се опира всъщност на тезата за „мултилатерализъм”. След лозунг „Америка над всичко”, Еропа според него би трябвало да се опре на собствените си сили.

НАТО не трябвало да отхвърля с лека ръка предложението на Путин за мораториум на Договора за ракети със среден обсег, е другата му теза.

Според Макрон трябва да се изгради нова архитектура на сигурност в Европа, която да избистри отношенията ни с Русия. Повърхностните вестникарки съобщения обаче, не бива да заблуждават относно позицията му спрямо Русия, защото френският президент все пак отбелязва „По някои теми Русия е заплаха, но е съседка и партньор”.

Всичко това неизбежно оставя и впечатление за очевидно желание на Макрон да влезе в историята като реформатор. Другата възможност е да се подчини на общия поток на глобалистичните и олигархични виждания за бъдещето на света.

3. Очевидна слабост в НАТО е липсата на механизъм за санкциониране, когато страна–членка в преследването на собствен интерес разкъсва общата сигурност на Алианса, както в случая с Турция. За туширане на проблемите с Турция определена роля изигра „четиристранната” среща „Меркел–Макрон–Джонсон–Ердоган”. Не стана известно на каква цена Ердоган отстъпи от ултиматума си за блокиране на решението на НАТО за подкрепа на Балтийските страни, ако не бъде официално призната кюрдската организация „Отряди за народна защита” за терористична. Обсъждането на темата преселване на бежанци в окупираните сирийски територии сигурно е върнало в разговора въпроса за финансова подкрепа от ЕС. Липсата на решение по тревожните сведения за военни престъпления изселване на местното кюрдско население, отнемане на къщите и имуществото им от арабските милиции, получили военна подкрепа от Анкара и окупирали широка полоса в Северна Сирия между Tal Abjad и Ras al Ain, всъщност дава „карт–бланш” на Турция да продължи тази политика в разрез с основни принципи на НАТО и на демократичната общност. Насрочването на следваща среща в същия формат подсдказва по–скоро за отлагане на проблемите и неспособност на европейските лидери да се справят със своя партньор на югоизтония фланг на НАТО, считан за толкова важен в геостратегически план.

4. Много важен момент е неуспехът на Вашингтон да наложи изключително конфронтационна политика спрямо Китай. Вярно е, че за първи път се прави опит за формулиране на позциция по Китай. Текстът в комюникето обаче е показателен: „Ние виждаме, че растящото влияние и межународна политика на Китай предоставя както шансове, така и предизвикателства, които Алиансът трябва да посрещне заедно.” Нищо повече. Това далеч не кореспондира с изявлението например на държавния секретар Майк Помпео за Китай като най–голяма „заплаха”. Обяснението е в това, че редица европейски страни имат много тясно сътрудничество с Китай, например Гърция, Италия, Португалия, Великобритания. Само в последната Китай е инстирал 46,9 млрд евро. Както Лондон, така и Берлин възразяват срещу американския бойкот на китайския концерн Huawei.

5. Фокусирането върху военния бюджет като дял от БВП, а не върху изграждането на действителни способности на ВС, целеше да се задоволят претенциите на САЩ, но същевременно да се изтласкат на заден план другите въпроси, които по–сериозно разграждат единството в блока. Дори стегнатата Програма с ограничените до 6 минути изказвания допринасяше за това. От друга страна фокусирането върху финансовия принос води в някои държави и до политическо преиграване с темата. Обществените нагласи обаче са против исканията на САЩ за увеличаване на военните разходи. В Германия например 53% от хората са срещу това. А правителството прехвърля все повече пера в други раздели на държавния бюджет, в резултат на което отговаря на настроенията на хората, а пред НАТО развява друго знаме.

Въпреки американската съпротива срещу стремежа на европейските страни към т.н. автономна европейска отбрана, по линия на ЕС се планират значителни средства в сферата на сигурността за периода 2021–2027 г. Например в новосъздадената Генерална дирекция отбранителна индустрия и космос”– 16 млрд евро; за т.н. „Военна вобилност”9 6,5 млрд евро, в Еврпейския фонд за отбрана – 13 млрд евро, за т.н„ Европейски инструмент за мир”– 10,5 млрд евро. Само тези разходи възлизат общо на 46 млрд евро.

Как се държаха и аргументираха лидерите ?

Интересни бяха промените в поведението на някои лидери. Президентът Тръмп, който критикуваше остро НАТО, изведнъж се появи като съвсем нов човек, защитаващ изцяло военния Съюз и сипеш похвали към европейските страни, увеличили приноса си във финансиране на своите въоръжени сили. Единствените му критики бяха към квалификациите на френския президент Макрон и в каря на срещата към канадския премиер Трюдо за подигравателното му отношение към него в кулоарите. Но предупреждението му към Германия още докато беше в Лондон, че ако не увеличи военните си разходи може да й бъдат наложени търговски санкции, сигнализира за съвсем друг характер на отношенията в НАТО, които могат дса последват.

Известна нервност и повишенва емоционалност в изявленията на генералния секретар Столтенберг издаваха действително безпокойство за изхода от срещата и овладяването на многобройните различия. В края на срещата той просто се загуби.

Турският президент Ердоган също изненада, като неочаквано и в последния момент оттегли ултимативните си искания.

Макрон застана изцяло зад досегашните си тези и демонстрира сериозни аргументи.

Характерно за Меркел беше изразеният опитмизъм, въпреки напрежението.

Напрежението в усилията да се избегнат или тушират разногласията водеше до отслабване на аргументите на изказващите си. Т.н. още преди срещата твърдението на генералния секретар Столтенберг, че организацията е била винаги в състояние да преодолее противоречията, не съответства на реалността– например по казуса с Турция. Главната задача, по която успяваме да се фокусираме според Столтенберг е „взаимната защита”, но това също не е вярно, защото на Гърция, която основателно се оплака от безпрецедентното преначертаване на морското пространство от Турция дни преди срещата в Лондон, бе отговорено, че това бил двустранен проблем, по който НАТО не можел да взема отношение. А само преди година имаше заплахи от турски политици, че турски бойни самолети отново щели да летят над Атина. Днес военните й кораби са пред Кипър и Крит.

Има видимо противоречие между това, което заявява генералният секретар Столтенберг, че «нападенията върху стратегически важни сателити или използване на оръжия  в космическото пространство може да е решаващо за войната» с официалното присъеднияване на НАТО в миналото към общото решение против милитаризация на Космоса. Решението на НАТО на тази среща на върха за използване на Космоса за пето оперативно пространство неизбежно ще  предизвика  дебат за «необходимостта» от разполагане на оръжия в него, без договорен международне контрол и под риск всяко действие от него да предизвика въпроса за задействане на член Пети от Договора. Отново една прибързана, агресивна, необмислена стъпка.

Цялата палитра от спорни въпроси, основателните опасения от провал на срещата на върха, всъщност попречиха да се проведе дискусия в дълбочина по стратегически важни за Алианса проблеми, ако изключим някои такива, поставени от Ангела Меркел. На този фон не изглеждат никак радикални, а в реда на нещата, въпроси като: Колко и какви ангажименти извън зоната на НАТО съвпадат с основното предназначение на Алианса? Докъде трябва да се разширява амбицията от отбрана към повече сигурност? От какви способности имаме нужда и колко струват? Но те неизбежно биха довели до радикалните предложения за преразглеждане на Вашингтонския договор, за което страните нямаха нито желание, смелост или готовност. Защото, ако бяха влезли в такава дискусия, трябваше да се съгласят с идеите за необходимостта от нова архитектура на сигурността, различна от блоковата, а това щеше да постави въпроса дори за съществуването на НАТО в сегашния му вид. Въпреки че са верни оценките за това, че е остаряла структура, много скъпа, изключително бавна, а вече и раздирана от противоречия и липса на координация, неподготвена за заплахите от нов характер и нарастващите глобални проблеми.

Но анализът за НАТО трябва да включва и въпроса, как се оценява като организация отвън, включително от Русия и Китай, а това не го срещнахме дори в медиите. Няма съмнение, че Москва възприема насищането на територии до границите си с въоръжения за заплаха. Показателно е обаче, че Русия, която до 2014 г. се стремеше под различни форми да се присъедини към политическата структура на организацията, не отрича НАТО въпреки антируската му насоченост. Тя поставя въпроса, дали без НАТО светът ще е по–добър за Русия. Добре ли ще е ако Гърция и Турция придобият собствено ядрено оръжие а Полша на основание на концепцията за «Триморието» създаде военно–политически съюз, обединяващ държавите от Централна Европа? Или ако друг американски президент се откаже от военните си задължения по Вашингтонския договор? Впрочем, в стремежа на генералния секретар на НАТО Столтенберг да подчертае единството в НАТО чрез препотвърждаване на член Пети от Договора, той влезе в поредното противоречие: След като е убеден, че Русия не би започнала агресивни военни действия срещу страна–член на НАТО, защо е необходима демонстрацията с толкова въоръжения и военни учения по нейните граници? Нали и в Декларацията от срещата в т.4 се подчертава, че НАТО не заплашва никоя държава? И на учениците е ясно, че икономиката на Русия не би позволила продължителна война, но въоръжението и техниката й са достатъчни за ефективна защита; че Москва няма интерес от разпадане на ЕС или неговото икономическо отслабване. Следователно Западът трябва да има други цели и намерения, които Столтенберг вече не успява да прикрие. Затова въпросите на френския президент Макрон «За каква цел служи съюза и на кого?» и призива на външния министър на Германия Хайко Маас за «ново начало», имат сериозно основание.

Какво общи изводи могат да се направят от срещата на НАТО на 03/04 декември 2019 г в Лондон?

▪ Има необходиост от преодоляване на липсата на стратегически диалог между САЩ и европейските страни или между ЕС и САЩ, което придобива все по–голямо значение.

▪ Верен на твърде забавените си реакции Алиансът бавно ще възприема лансираните предложения за промени в съответствие с предизвикателствата на времето. Експертната група под ръководството на Столтенберг ще стигне по–скоро до козметични, отколкото до значими предложения за промени. Малко вероятно е при сегашните условия НАТО да стигне до нова стратегическа концепция.

▪ Въоръжаването и демонстрация на сила с военни учения, както и укрепването на т.н. фронтови държави от Балтика до България ще продължи с особена активност и през следващата година.

▪ Турция ще продължи да бъде трудния съюзник в НАТО, отстъпките пред който ще подронват политическите основи и демокрлатични принцини, на които е изграден съюза, а с това и доверието към него.

▪ Западноевропейските страни и САЩ са далеч от намиране на обща политика към Китай, независимо от поставеното начало на тази среща.

▪ Различията и процесите по изграждане на все по–автономна европейска отбрана ще продължат да оказват влияние на евроатлантическата връзка, особено ако Доналд Тръмп спечели втори мандат на изборите през следващата година.

Епицентър

Министерският мандат на Деница Сачева започва с огромно напрежение. Не само защото поема чувствителната социална сфера, което моментално я конфронтира със синдикати, работодатели, уязвими групи или опозиционни искания. 

Още на прага на министерството тя попадна под кръстосания огън на родители и на Православната църква.  
Причината е новият Закон за социални услуги, който трябва да влезе в сила от 1 януари 2020 г. На този етап Сачева е готова да отложи действието на разпоредбите и да изслуша всички различни позиции.

Но предстои да се види как ще реагира неправителствения сектор. 

Какво се случи последните дни?

За 7 декември бе обявен протест с призив „Спаси семейството, защити децата“, организиран от сдружение „РОД“. 
Още в края на ноември пък Светият синод на Българската православна църква публикува дълго и детайлно становище, в което се казва, че „новоприетият закон създава възможности и предпоставки за социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родителите и децата в семейството и до неговото трайно дестабилизиране.“ 

Законът бе гласуван от Народното събрание през март, но трябваше да влезе в сила от началото на годината. На 4 декември парламентарната група на Обединените патриоти внесе проект за отлагането му с половин година. Още при одобрението на новия социален министър се подразбра, че това е било условието те да подкрепят Сачева.

В дебата на 3 декември депутатът от ВМРО Искрен Веселинов заяви, че Сачева се е вслушала в притесненията около новите правила в Закона за социалните услуги и на този етап имало разбиране, че те трябва да бъдат отложени, да има дебат, да се изяснят текстовете и да бъдат ремонтирани.

На 5 декември самата Сачева потвърди, че подкрепя отлагането и че „ще обърнем сериозно внимание на притесненията на хората, които протестират от страх за децата си, ще ги разгледаме и ще ги обсъдим и няма да пренебрегваме разумните предложения. Няма да приемаме обаче антиевропейска пропаганда и насаждане на разделение чрез страх, омраза и манипулация.“ 

Напрежението около закона не е от тези дни, но масовата аудитория научи за заложените в него капани след истерията в Сливен, когато за броени минути местните роми изпразниха училището, като прибраха децата си по домовете. Паниката бе предизвикана от слух, че социалните идват да им ги вземат, а случаят можеше да мине за куриозно изключение или локален инцидент, ако просветното министерство не изнесе тревожните факти, че сходни ситуации са се разиграли в Сливен, Карнобат, Сунгурларе, Ямбол, Силистра, кв. „Факултета“ в София. Накратко, не става дума за случайност, а за реално подплатена тревога или, както се казва, няма дим без огън. 

Новата протестна вълна

Новата протестна вълна, която се надига от септември насам, стъпва върху преживяното около Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, които не станаха правен факт, но фокусираха вниманието върху опитите на неправителствения сектор да се вклини здраво в държавната политика за закрила на децата. Нещо повече – да я определя, насочва, моделира, контролира, като при това получава съответно финансиране от бюджета, от фондове, спонсори. 

Различими ли са подобни амбиции в новия Закон за социалните услуги, който прави изменения и в други правни актове като Закона за закрила на детето, Семейния кодекс, закона за социално подпомагане?

Според Светият синод на православната ни църква – категорично да. В подробния анализ, на който висшият клир подлага законовите текстове, се казва следното: „Разпоредбите в него оставят впечатление, че не са резултат от обещаното ни осъществяване на социална политика, насочена към преодоляване на демографската криза, а функция на вече утвърдени схеми за социални услуги от чужди законодателства, прилагани от много неправителствени организации (НПО) и сега в различни социални сфери и форми на общуване.“

И още: “Новата нормативна уредба е ясен сигнал за това, че чрез нея не се цели преодоляване на демографската криза чрез подпомагане на родителите в семейството за отглеждането и възпитанието на детето!
Тя създава нова конструкция в социалните отношения с водеща роля на частните доставчици на социални услуги – основно НПО, които могат да бъдат и проводници на чужди интереси, вредни за обществото ни.“

Църквата е убедена, че „функции на държавата, свързани с основните права на гражданите на Република България, се предоставят на частни доставчици на социални услуги, които могат да осъществяват и финансирането им.“ 
Синодът допуска, че част от средствата, които ще се усвояват за предоставяне на социални услуги, ще дойдат от Норвежкия финансов механизъм. 
И това са само малка част от възраженията и изводите на православната църква. 

Мониторинг на реакциите около спорния закон показва, че от другата страна на своеобразната барикада са глобални бенефициенти, които от години действат в България, като сменят каузите и фондациите, с които са се ангажирали. Те са силно ангажирани в подкрепа на новите разпоредби. В последните месеци те не само обработват общественото мнение в желаната от тях посока, но и откровено иронизират и се подиграват със страховете на родители и граждани, които съвсем не са лишени от основание. Социалните мрежи са пълни с подмятания, че норвежците идват да товарят български деца и други подобни безвкусици. 
Води се информационна война по всички възможни канали, в която и двете страни са изострили позициите си до крайност. 

Какво ще прави новата Агенция за качеството на социалните услуги?

А проблем в новия закон има и той не засяга само децата, а всички уязвими хора и групи, които имат и ще имат нужда от социална помощ и грижа. 

Истинската новост, която законът създава, е нова структура, различна от съществуващите Агенция за социално подпомагане и Държавна агенция за закрила на детето. Тя се нарича Агенция за качеството на социалните услуги, ще има нов чиновнически апарат, ще бъде към социалния министър, а задачата й е да контролира предоставянето на социални услуги. И да лицензира частните доставчици!

Фундаменталната промяна е точно тук – отменя се сегашният регистрационен режим (в момента се лицензират само организациите, работещи с лица до 18 г.) и се създава  лицензионен режим, както е в банковия и редица други сектори. 

По парадоксален на пръв поглед начин държавата хем преотстъпва терен на частни доставчици на социални услуги (разбирай и неправителствени организации), хем хваща здраво ножа, като предстои да определя кой точно ще усвоява увеличаващите се пари за социална дейност.

Ще го кажем така: новата структура и министър Сачева ще могат да определят дали лиценз за социални услуги да получи приютът на отец Иван или някой глобален играч. Всички, с изключение на общините, ще подлежат на лицензиране. Нямаш лиценз, не можеш да извършваш социална дейност. Точка. 

Правата на частните доставчици на социални услуги, които ще подлежат на лицензиране, са много, а периметърът им на действие – голям. Големи са и парите, които предстои да се дават за социални дейности. За следващата година от бюджета са 30 милиона повече в сравнение с тази година. По оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ от 2021 до 2027 се предвиждат 4 милиарда лева. Който трябва, мисли още отсега как  да бъдат усвоени милиардите. 

Може да се допусне, че където има големи пари, ще има и големи, глобални играчи. 

Подчертаваме отново – новият регламент не засяга само децата.  Засяга и възрастните хора, например, за които ще се плащат скъпи социални услуги на частни структури, вместо да се подпомогнат с по-малко средства техни близки, ако могат да се грижат за тях. Засяга всички, които опират до нуждата от социална закрила.

Налице са всички предпоставки за превръщане на социалната политика на държавата в комерсиална дейност, а последиците от подобна метаморфоза трудна могат да бъдат предвидени. 

Развръзката – отлагането на закона, е добро решение на този етап.Предстои да се види чии аргументи ще чуе новият социален министър. 
При радикализиралите се страни, зад които стоят страхове, емоции, мощни интереси и финансови ресурси, е редно в дебата да бъдат допуснати колкото се може повече независими становища. В противен случай напрежението, потушено тези дни, за пореден път ще се окаже само временно.

Петър Кичашки, Институт за модерна политика05.12.2019 • 09:00

Политическата смърт идва в забвение, а не с аплодисменти

Сто дни. Толкова трае „връщането“ на Наполеон в голямата политическа игра след като през 1814 г. е заточен в изгнание след неуспешната инвазия в Русия и изгубената от него Битка на народите край Лайпциг. Избягвайки от остров Елба, Бонапарт взима властта в Париж и прави опит да възстанови величието на „своята“ империя. Сто дни по-късно той катастрофира край Ватерло и прекарва остатъка от живота си в заточение. Стотина дни траят фанфарите и бравурните опити за възраждане на европейското измерение на френския империализъм. Казвам „европейското измерение“, защото и преди Наполеон Франция, макар и формално монархия, действа като колониална империя в Африка, където безжалостно ограбва бъдещето на поколения африканци. С цел „благородна“, разбира се – да построи собственото си златно и мраморно настояще.

Франция и Германия отдавна имат своето тежко наследство по отношение на Европа. Двете държави са действали като едни от най-разрушителните сили в Стария свят. От Наполеон до Хитлер, Франция и Германия са нанесли повече вреди на Европа от всеки друг в човешката история. Разбира се и двете държави са дали много – в сферата на изкуството, науката и политиката. Това не може и не трябва да бъде отричано. Но не бива да се подминава и че двете страни имат и своето тежко историческо наследство, което се проявява най-вече, когато в Париж и Берлин управляват хора с имперски манталитет. Хора, които считат, че Европа е длъжна да рапортува пред „великите“ сили и „великите“ им управници, които са разположили морните си туловища в Елисейския дворец или резиденцията на немския канцлер.

Днес Европейският съюз е в идеологическа и политическа криза. Причините са много, а най-съществената е, че ЕС се вживя като дете на отиващия си неолиберален глобализъм. Европа днес е в ситуацията на Алиса, която пита Чеширския котарак накъде да тръгне, когато е попаднала на кръстопът. Котаракът u отвръща със „Зависи накъде отиваш“, на което Алиса казва „Все едно накъде“, при което котакът казва простичко: „Тогаз все едно кой път ще вземеш“. Европа днес не знае къде отива и затова u е все едно накъде ще тръгне. В момента в Брюксел и Страсбург царува едно политическо безвремие, един брежневски застой, в който богатите розовобузести чиновници отвреме навреме подвикват „пуф-паф“, за да създадат илюзия, че влакът все пак нещо примърдва. Европа иска да бъде фактор на световната политическа сцена, но не знае как точно. Сякаш счита, че нейното присъствие в световната политика u се „дължи“ по някакво неписано правило. А това е много далеч от обективната истина.

В ситуация на политическа криза, Брюксел се обръща към познатите си мисловни модели и пада коленопреклонно на имперските амбиции в Париж и Берлин. Прочее, Брюксел също има своята мрачна история на империализма. Преобладаващата част от цялата помпозност и богатство на днешната квази-столица на Европейския съюз се дължи на бруталното грабене на Конго от крал Леополд II. В този смисъл западноевропейските елити имат тежки наследства и дори бихме могли да кажем, че имат известна предразположеност към „командорене“ на останалата част от света. Всъщност именно поради това и днес Европа гледа като бита с мокър парцал, когато американският президент Доналд Тръмп u казва да започне да плаща за собствената си охрана. Не може бедна България да внася и надвнася в бюджета на НАТО, докато играещите си на „велики сили“ Германия и Франция се скатават по кьошетата. Да си „велика сила“ с мощта на американската армия зад гърба си не е особено геройство.

Обективната истина е, че Европейският съюз е ценен и важен политически проект, от който особено догонващи държави като нашата имат огромна полза. Но ако ЕС не преосмисли политическото си поведение, е обречен да катастрофира, както винаги, когато кормилото на голямата власт се е поемала от имперските мераци на Париж или Берлин. И не, каквото и да казват глашатаите на статуквото, тази позиция не е „анти-европейска“. Напротив – тя е много про-европейска, защото изразява искрена загриженост, че ако Европейският съюз не се промени, ще изчезне в нощта без слава и ръкопляскания. Политическата смърт идва в забвение, а не с аплодисменти. Единственото бъдеще на Европа е бъдещето на суверенните нации, на народите, които съжителстват с уважение към различията на съседа си. Вместо да поеме по пътя на политическия реализъм и прагматизъм, Европа се вторачва в пъпчето си и решава, че ще се фокусира върху „живототрептущите“ въпроси за климата и джендъра.

Ето, напоследък, воден именно от френския и немски (зле прикрит) империализъм, Брюксел пак почна да кашлюка тезата, че следва Истанбулската конвенция да се наложи „с кръв и меч“ над „джендър неверниците“ в ЕС. Видите ли, трябвало Европейският съюз да наложи насилствено спорната и отхвърлена от българския Конституционен съд конвенция, защото… ами, защото така. Това са решили европейските плутократи, а ние трябва да им козируваме и да благодарим за възможността да дишаме един въздух с великите им особички. Опитите за насилствено налагане на Истанбулската конвенция са предсмъртните конвулсии на отиващата си неолиберална каста. Това е опит за нови „сто дни“, за възраждане на неолибералния империализъм. Но както Наполеон приключи стоте си дни с разгрома край Ватерло, така и днес френско-немския империализъм, който идва от Брюксел, ще претърпи разгром. Не е нужно френско-немският комплот да претърпява физическо крушение, той вече на доста места, включително и в България, се удари челно в суверенната воля на народа да реши сам дали и как да ратифицира един международен документ.

Тук е мястото да се каже нещо много просто, което обаче мнозина от „правниците на ЕС“ не признават и не искат да разберат. Няма такъв международен акт, няма такъв международен орган и международен инструмент, който да може да противоречи на националната конституция на един суверенен народ. Няма! Конституцията е акт на учредителната власт, т. е. това е акт на самия народ, това е еманация на свободата на една нация да определя сама настоящето и бъдещето си. В Конституцията почиват отговорите на най-сакралните въпроси за едно общество. И не бива тази конституционна воля на народа да се суспендира в полза на анонимни международни институции, които никой не е избирал за нищо. Диктатът на бюрокрацията трябва да бъде ограничен от конституционното управление в една суверенна държава, каквато (трябва да) е България. В този смисъл за България темата с Истанбулската конфекция, простете, конвенция, е затворен. Конституционният съд се е произнесъл и няма нужда Брюксел да продължава да размахва костелив пръст срещу нас и другите страни, които не са съгласни с ратификацията на този спорен документ.

Европа трябва да отстоява свободата. Демокрацията е несъвместима с отсъствието на свобода. Налагането на чужди разбирания над инакомислещите не е свобода, а форма на перфидна диктатура, макар и в името на демокрацията и светлото бъдеще. Свободата да избираш настоящето и бъдещето си трябва да е върховна цел в едно модерно демократично общество. Вместо това върви един процес по суспендиране на свободата, цензуриране на свободното слово и на свободната мисъл и поставянето на различните възгледи и мнения в матрицата на наложения „от горе“ дневен ред. Най-големите злини в човешката история са правени в името на някакво „висше благо“. Сега в името на политическата коректност и с цел защита на гнилите плодове на неолибералния глобализъм се прави опит да се постави на жертвения олтар свободата на едни народи да отхвърлят един или друг международен документ. Това не просто няма да стане, но и ако Европа продължава да упорства, Истанбулската конвенция ще се превърне в политически „ново Ватерло“, в който за пореден път имперските амбиции на „великите сили“ ще катастрофират челно в обективните реалности.

Европа трябва да обмисли накъде иска да върви. Дали по посока на свободата, суверенните народи и взаимното зачитане на различията, или по пътя на перфидния диктат на бюрокрацията, която да декретира кой какво как и дали да мисли. Дошло е време разделно, в което всеки трябва да реши в каква Европа иска да живее, каква Европа иска да остави на децата си. Европа на свободата, т. е. Европа на нациите, или Европа на чиновниците, т. е. Федеративна Европа.

Димитър Недков: “Морал е това, дето се мора*

Епицентър

Димитър Недков, 
Фейсбук 

Поредната високопоставена европерсона навестила тия дни Българията с мисията да огледа има ли поне нещо мъничко европейско в местното население. По чия покана ни e оказана честта, така и не стана ясно. 

Еврокомисарка по човешките права била визитьорката. Но не от многозвездните комисари от току-що възцарената нова Европейска комисия “фон дер Лайен”. Гостенката ни комисарствала в Съвета на Европа, който не бива да се бърка с вездесъщия Европейски съвет, в който по късни доби лидерите на евросъюзните държави-членки решават, каквото са се разбрали да решат и… по изгрев слънце уведомяват напълно демократичния Европарламент за вече решеното… 

Всъщност, за наше момиче от шарената балканска черга би трябвало да броим прескочилата по комшийски дувара ни, драгата Дуня Миятович. Ей там, зад чукарите, дето залязва слънцето, от земята босненско-херцеговинска е коренът й. Това обстоятелство ще рече най-малкото, че снагата й е расла, кръвчицата й е кипвала според душевността балканска и мъдростта тукашна за доброто и злото… Както се казва – само да сме се докоснели и би трябвало да сме се разбрали за общата ни орисия… 

Но не би! – видно от изявленията на драгата, Дуня Миятович… Друго впечатление имала за нас българите, евроблюстителката за човешките права, а то какво се оказало… 

Доминираща била омразата между човеците български… Дотам сме я били докарали с насилието помежду си и то най-вече край домашното огнище, че едва ли не – всяка втора българска невеста със свито от страх сърце се прибирала у дома си, а вече почти нямало дете, което да не се жалвало пред органите, че всяка сутрин баща му го тормозел да хвърля в контейнера торбичката с боклук, на път за даскалото… Но най-изумена останала драгата Дуня от това, че православната ни църква се месела в делата на държавата, плашейки с “Анатема!” ако се приеме писаната от управниците антихристова Стратегия за защита на децата… 

И сме се били докарали до това отчайващо антиевропейско поведение, щото продължаваме да се пънем като муле на сараевския мост, отказвайки да ратифицираме прословутата Истанбулска конвенция… В жертвен агнец на коварна дезинформация за отдавна остарели вековни стереотипи за ролята на половете в обществото сме се били превърнали… Затова управници и заблуденото ни гражданско общество, моментално да отворели нов дебат за най-скорошна ратификация на животворната за психиатричния статус на нацията ни конвенция – ако искаме да се броим за европейци… 

А сега де!!!… Толкова ли много да сме кривнали от пътя към Европата, че чак и тълкованията на Конституционния съд, че въпросната Истанбулска конвенция не пасва на Конституцията ни, се оказват антиевропейски?!?… 
Извън самоиронията, която май се оказва единствения вече способ за преглъщане на подобни еврокомисарски нравоучения, без опасност за доста изтънялото ни вече душевно равновесие… Извън изразените компетентни мнения и предупреждения на титуловани авторитети в областите изследващи поразиите, които би сътворило насилственото прилагане на подобен род конвенции… Няма да е излишна и още една гледна точка… 

Драгата високопоставена блюстителка на човешките права, европерсоната Дуня Миятович просто си гледа бизнеса… Няма грешка – именно за бизнес иде реч… Дотам ни докараха безумията на покварения двадесети век, че освен последствията от масовото самоизтребление след двете световни войни – да пристъпим в новото хилядолетие водени от глобален политически елит, който превърна Декларацията за правата на човека в доходоносен бизнес… Толкова доходоносен, че да финансира превата срещу Бог, отнемащ лиценза Му да решава коя зачената душица, като мъжка или женска да се ражда в сътворения от Него все още съществуващ свят. 

GREVIO е търговското лого на бизнеса на драгата евроморализаторка Миятович & Company. Стоката е нещо като биопродукт пробиотиращ моралната чистота на човешката душа… GREVIO: нещо като рейтингова агенция определяща моралната надежност на европейските народи и техните управници… GREVIO: нравствената европолиция отговаряща за стриктното съблюдаване догматизма на катехизиса от евронормите за “добро” и “зло”… GREVIO: “Големият брат” за всички национални правителства, законотворчески и правораздавателни институции – още един мониторинг върху правото на народите сами да решават кое е правилно и кое неправилно по техните земи… 

И не на последно място в портфолиото на бизнеса GREVIO: нека да бъдат така добри правителствата на съюзените държави да включат в бюджетите си издръжката на новата армия евробюрократи срещу компетентните им напътствия и оценки – що ще е това – морал по европейски… 

Няма да е никак излишно за драгата еврокомисарка Дуня Миятович, ако подири земляка си Емир Костурица, оная луда режисьорска глава, дето се спусна с кинокамерата в лабиринта на балканския Ъндърграунд, да ѝ обясни по землячески – защо за балканеца “морал е туй, дето се мора”*, а “неморално е туй, дето не се мора”… 

Чешитът Костурица ще се самоцитира навярно и още че: балканците все още живеем с единия крак на асфалта и все още се мъчим да издърпаме другия от селската кал… и когато псуваме нечия майка селяшка, го правим седейки на единия, градския крак… но това не значи, че псувнята ни е отишла много надалече, когато сами си псуваме майката… защото онзи другият, затъналият в калта крак, най-добре показва как неговият градски (европейски-б.а.) брат гледа повърхностно на морала, особено на неговия произход, без дори и да разбере, че това, което идва от брата в калта, става исторически капитал… 

Всъщност, това балканско умозаключение не би трябвало да е непознато на драгата Дуня, ако не е забравила все още разкаляните в прекия и преносен смисъл босненски друмища… 

А колкото до съдбата на тая пуста Истанбулска конвенция по нашенско, бихме цитирали наскорошното предупреждение на президента на една велика със своята култура и литературни образци държава, което означава, че не става дума за президента Тръмп, а именно: да не се налага, да обясняваме на останалите европейци, защо никога няма да заменим думичката “Мама” с определенията “родител 1” и “родител 2”… 

Най-добре ще е евроморализаторката Дуня Миятович да престане да подскокоросва управниците ни за някакъв нов български дебат относно епохалното значение за морала европейски на въпросната конвенция, защото като нищо може да се стигне и до много по-радикален отпор. Все пак балканци сме си! – не го забравяй драга еврокомисарке по правата на човека… 

И по-внимателно с употребата на думичката “насилие” по тия географски ширини, защото още помним на чии “присъствия” ни е изоставяла на няколко пъти Европата… 

================================ 

* Морал е това, дето се мора (игра на думи – “мора” от сръбски “трябва”)

Натискът за Истанбулската конвенция е все така жесток! Битката е ГРЕВИО да стъпи в България

Епицентър

Натискът България да ратифицира Истанбулската конвенция (ИК) продължава с пълна сила. Аргументът, че страната ни не може, подчертаваме не може, да се присъедини към документа бива грубо пренебрегнат. А той е повече от основателен: има решение на българския Конституционен съд, че Конвенцията противоречи на основния закон на страната.

КОМИСАРКАТА ДУНЯ МИЯТОВИЧ

През изминалата седмица в България бе комисарката за човешките права на Съвета на Европа Дуня Миятович (Босна), която се срещна с депутати от всички парламентарни сили и с министъра на правосъдието Данаил Кирилов. Пред тях тя е изразила становище, че Истанбулската конвенция и Стратегията за защита на децата се интерпретират погрешно у нас и трябва да се подложат на нов вътрешен дебат, за да станат част от българското законодателство.

Нещо повече, пред членовете на правната комисия и на комисията по вероизповедания Дуня Миятович потърсила сметка защо Истанбулската конвенция все още не е ратифицирана от българския парламент Депутати ѝ обяснили, че тя е отхвърлена от КС като противоконституционна. Заявили, че дори Светият синод на БПЦ е против текстовете ѝ, което накарало Дуня Миятович буквално да изригне: “Нали Църквата е отделена от държавата, какво се меси в делата й?” 
След като не успяла да да наложи виждането си, че ИК трябва да се приеме, силно разочарована комисарката директно заявила: „Щом не приемате ИК, значи в България не може да влезе и GREVIO!“

А КАКВО Е GREVIO?

Това е т.нар.морална полиция, чийто членове, там където ИК е приета, имат имунитет по-голям от имунитетите на президента и на депутатите.  
GREVIO наблюдава действията, предприети от правителствата да прилагат Истанбулската конвенция. Докладите на GREVIO се смятат като оценка, след която трябва задължително да има действия от съответните държавни институции. Групата на GREVIO в дадена държава може да приеме конкретни препоръки въз основа на своя мониторинг. 

Дуня Миятович е останала с абсолютна нечуваемост и за редица други аргументи на българската страна, по отношение на ИК. Например – че законодателството ни се адаптира напълно към изискванията на Конвенцията по отношение на домашното насилие и насилието над жени и деца. България е имала и преди 1989-а, има и сега строги правни норми срещу физическото и психическо насилие над жени и деца. 
Вместо това – комисарката е проявила по-скоро желание за менторство отвън, отколкото да ни покаже законодателни пропуски, които ние да попълним. 

По всичко личи, че жестокият натиск над нератифициралите ИК има друг корен, различен от идеята за защита на жените и децата. 
И този друг подтекст можем да открием в изречението, което Дуня Миятович буквално е изпуснала пред депутатите ни: „Щом не приемате ИК, значи в България не може да влезе и GREVIO!“ 

ГРЕВИО (GREVIO), следователно, е причината за войната срещу държавите, които отказват да се присъединят към Конвенцията.Документ, който иначе великодушно (и бихме казали лицемерно) позволява и оттегляне на ратифицирали я вече страни, ако пожелаят да сторят това. 

Преди седмица и Европейският парламент с мнозинство от 500 гласа прие незаконодателна резолюция, която призовава страните от ЕС да подпишат документа. Тя не е задължителна, но е показателна за посоката и за решимостта да се въздейства с всички възможни инструменти. 

Има някакво фиксиране върху Истанбулската конвенция, а ГРЕВИО изглежда ключът към разбирането на тази извънредна фиксация, която не се разгражда от национални аргументи. 

КАКВА Е ТАЙНАТА НА ГРЕВИО? 

Според Истанбулската конвенция това е „експертна група за действие срещу насилието над жени и домашното насилие“, която следи за изпълнението на Конвенцията. 
Забележете, не националните държави и техните правоохранителни органи и съдилища контролират прилагането на текстовете на ИК, а нов орган, наддържавен, надинституционален, съставен от 10-15 членове, като при избирането им „се отчитат равновесието между половете и географското равновесие, както и мултидисциплинарният опит“, каквото и да означава последното условие. 

Справка на сайта на Съвета на Европа показва, че в момента ГРЕВИО има максималният брой членове, тоест 15, като равновесието между половете е такова, че от тях само трима са мъже!?! 

Докато вършат работата си, чиято цел е да изготвят препоръки и обширни доклади за отделните страни, членовете на ГРЕВИО могат да изготвят въпросници, които страните са длъжни да попълнят, да черпят „информация от неправителствени организации и от гражданското общество, както и от национални институции за защита на правата на човека.“ 

С други думи, целият неправителствен сектор ще доставя информацията за ГРЕВИО в широкия спектър на темата за правата на човек и дискриминацията, в която влиза и джендър проблематиката. 
ГРЕВИО – самата тя надправителствата група – и неправителствените организации ще работят в много, много тясно сътрудничество.

Докладите на ГРЕВИО съдържат информация и оценка на всичко, което има връзка с проблематиката за насилието над жени и деца и половото равенство – законодателство, миграция и най-важното – пари.

Експертната група дава мнение достатъчни ли са парите, които държавните бюджети отделят и обикновено препоръката гласи: увеличете ги! Част от тези пари покриват и дейността на НПО-ата. А тези пари идват от държавния бюджет!

ПЛАЩАМЕ, ЗА ДА НИ СЛЕДЯТ

Член 8 от Конвенцията е ключов и пределно ясен: Страните отпускат подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение на интегрираните политики, мерки и програми за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, включително за тези, които се провеждат от неправителствени организации и от гражданското общество. 

Член 9 го допълва, като постановява, че страните трябва да насърчават и подкрепят неправителствения сектор на всички равнища.

ГРЕВИО С ПОВЕЧЕ ПРАВА ОТ ПРЕЗИДЕНТА И ДЕПУТАТИТЕ

Членовете на ГРЕВИО могат да правят и проверки на място, като при визита в дадена страна се ползват с изключителни привилегии и имунитет като на висши държавници:

– имунитет от личен арест,

– задържане под стража,

– конфискуване на личен багаж;

– имунитет спрямо всякакви техни изказвания и действия, извършени в служебно качество;

– имат пълна свобода на придвижване;

– получават същите улеснения по отношение на митническия и валутния контрол като представителите на чуждестранни правителства на временна официална мисия. 

С други думи, експерти в областта на джендър проблематиката, които не са минали през избори и не са спечелили доверие на електората, получават ГИГАНТСКИТЕ ПРАВОМОЩИЯ да определят политиката на всяка една от страните, ратифицирала конвенцията.

ПРОКАРВАТ ДЖЕНДЪР ПОЛИТИКАТА В УЧИЛИЩАТА

Истанбулската конвенция налага транснационално законодателство, върху което българската държава губи възможност за влияние и контрол. Сам по себе си този факт е достатъчно проблематичен, а към него следва да се добави и други: гарантираната възможност да се прокарва експериментална политика в българските училища, свързана с понятието „джендър“.

Споровете около превода – пол или социална роля, са излишни. Джендър идеологията е факт, резултатите от нейното приложение – също. 

ГРЕВИО и НПО-та, които действат в очертания от ИК периметър, имат не само правото, но и задължението да влизат в училищата, следейки как се изпълнява документа.

Според Конвенцията „страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“ 

Казано другояче, държавата и националните институции ще трябва да предадат част от контрола върху образованието на транснационален елит, част от който е и ГРЕВИО. 
С това пътят към разрушаването на традиционното възприятие на половете вече е открит.

Епицентър

„Зеленото безумие“, което обхвана западния свят, вече има сериозни икономически последствия. Но има всички основания да се предполага, че в бъдеще ще стане още по-интересно. Особено предвид това, че двете главни символически фигури на „зеленото движение“ Александрия Окасио-Кортес и Грета Тунберг свалиха маските си на еко-активисти и твърдо обявиха реалните си политически цели. Ако те получат своето, светът вече никога няма да бъде същия, а Русия и Китай, най-вероятно, ще останат последните острови на здравия разум в свят, който предпочита да забрави за здравия разум. Това пише Иван Данилов в материал за РИА Новости, представен от Агенция “Фокус” без редакторска намеса. 

Грета Тунберг, в съавторство с още две радикални активистки, публикува програмна статия със заглавие „Защо протестираме отново“, в която авторките честно си признават, че тяхната борба за „спасение на планетата“ изисква унищожението на съществуващата политическа и икономическа системна. 

„Това действие трябва да бъде мощно и широкомащабно. В края на краищата, климатичната криза не засяга само околната среда. Това е криза на правата на човека, справедливостта и политическата воля. Тя бе създадена и захранвана от колониалната, расистка и патриархална система на угнетяване. Трябва да я демонтираме“. 

За тези, които не са запознати със специфичния език на радикалните „зелени“ активисти, е нужен превод на някои ключови понятия, които се използват в този манифест. В техния понятиен апарат, „патриархална система на угнетяване“ е всяко общество с традиционни ценности, в които мъжът е мъж, жената – жена, а семейството е съюз между мъж и жена и осигурява възпитанието на следващото поколение земляни. Между другото, еко-активистите от този род често призовават за въздържание от раждане на деца – също в името на спасението на климата. При това сред младежите в англосаксонските страни, където тази пропаганда работи с пълна мощност, тези възгледи стават все по-популярни. 

„Расистките и колониални системи“ са тези общества, в които някои етнически или расови малцинства получават по-малка средна заплата от мнозинството. Прекрасен пример за тази псевдологика е Европа, където е силно разпространена следната позиция: единствената причина, поради която мигрантите извършват по-често престъпления и заработват по-малко от местните жители е расизмът и ксенофобията на самите местни жители. Именно с тях, според логиката на Грета и нейните колеги, трябва да се борим за спасението на климата на планетата. Струва си да отбележим невероятния цинизъм на този род активисти: много трудно (макар и понякога да е възможно) е да видим техни протести за това, че значителна част от кобалта – металът, необходим за батериите на толкова любимите им електромобили, като Tesla, се добива от африкански деца в робски условия. Този всеизвестен факт по никакъв начин не влияе на това, с какво упорство привържениците на „зеленото безумие“ настояват на замяната на автомобилите с електромобили. 

Манифестът на Грета Тунберг е в унисон с друг важен документ, който вече е включен по един или друг начин в програмата на един от кандидатите за президент на САЩ от Демократическата партия – Новият зелен курс на младия социалист от Конгреса Александрия Окасио-Кортес. 

Публикуването на този документ предизвика страхотен скандал в САЩ, защото в придружаващите материали щабът на младия и перспективен политик честно си признава, че това не е екологична програма за спасяване на климата, а политическа програма под прикритието на екологията. Нещо повече, сред най-запомнящите се идеи, отразени в документа, са такива перли, като „забрана на говеждото“ (авторите на плана съжаляват много, че за десет години няма да успеят да ликвидират популацията от крави в САЩ напълно), фактическа забрана за използване на самолетен транспорт (съставителите са много притеснени и за това, че няма да успеят да се отърват от самолетите, заедно с кравите, за 10 години), гарантиран доход (достатъчен за живот и „икономическа сигурност) за тези, които „не могат или не искат да работят“, както и преминаване на „100-процентова зелена енергетика“ – т.е. отказ от въглищата, петрола, природния газ и атомните електроцентрали. 

В САЩ все още не са пристъпили към реализация на тези планове заради Доналд Тръмп, който въобще намеква: колкото повече демократите налагат идеите за забрана на месото, самолетите и нефта, толкова по-големи са шансовете избирателите отново да гласуват за него. 

Европейският съюз все още няма свой Тръмп, а политици, които искат да прегърнат „зелената идея“ – има, и резултатите от тези действия са видни дори сега, а в бъдеще тези последствия само ще се засилват, защото новият председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен вече промотира своя собствена версия на „Зеления курс“. 

За да оцените последствията от вече взетите решения е достатъчно да погледнете какво пишат европейските медии и уважавани консултантски компании. Последствията от абсолютно безумната стратегия за въвеждане на „зелена енергетика“ в германската енергийна система описва известна американска консултантска компания, цитирана от Forbes: McKinsey отправя най-сериозно предупреждение, когато става въпрос за все по-ненадеждното енергоснабдяване на Германия заради нейната силна зависимост от непостоянната слънчева и вятърна енергия. “В течение на три дни през юни 2019 година германската енергийна система беше близо до спиране на тока“. 

Миналия месец France24 съобщи за масови протести на германските фермери, които блокират магистрали и пътища заради това, че новите „климатични ограничения“ ги лишават от препитание, пари и надежди за бъдещето. 

„Хиляди фермери докараха своите трактори в германските градове, за да протестират срещу новата селскостопанска политика на правителството, която, по техните думи, ще унищожи поминъка им и ще ги направи изкупителни жертви на изменението на климата. Дългите колони от трактори спираха движението по време на големите протестни акции в Берлин и Бон, където се намират федералните правителствени учреждения, а хиляди други трактори свиркаха с клаксоните си и блокираха пътищата към градове, като Мюнхен, Хановер и Щутгарт“. 

„Зеленото безумие“ засегна и най-големия скъпоценен камък в индустриалната корона на Германия – нейните автомобилни концерни. 

„Собственикът на Mercedes-Benz, компания Daimler, и Audi (собственост на Volkswagen) обявиха, че са загубили повече от 20 хиляди работни места, което стана първия реален признак за огромните човешки жертви, които ще има при преминаването на отрасъла от двигатели с вътрешно горене към електромобили“, съобщава Finandcial Times. 

„Daimler обяви, че в близките два месеца ще съкрати повече от десет хиляди работни места и по този начин собственикът на Mercedes-Benz добави към пагубната серия загуби на работни места в германската автомобилна индустрия. Стойността на инвестициите в електромобилите и натискът от страна на спадащите продажби и печалби стимулират сериозно преструктуриране на цялата индустрия. През тази година е обявена загубата на 50 хиляди работни места“. 

В новата „зелена икономика“, която сега се изгражда в Европа (и, може би, ще се опитат да изградят в САЩ), е трудно да се намери място за атомни физици и петролни работници, в нея ще е трудно да живеят и автомеханиците и фермерите. В такава икономика практически няма да има място за традиционни ценности и за обичащите да хапват месо. 

Но в тази псевдоекологическа икономика ще се намерят привилегировани места за нелегалните мигранти, за борците за предимства на най-различни малцинства и получатели на най-различни субсидии: от нерентабилните електромобили и икономически неконкурентноспособните ветрогенератори, които не могат да обезпечат непрекъснат приток на ток към енергийните системи. 

Ако нещата продължат така и в бъдеще, то към Русия може да тръгне най-парадоксалният приток на туристи от ЕС, защото само в Русия (и в Китай, но Русия е по-близо) ще можеш спокойно да ядеш истинско (а не соево) месо и да карате ръмжащ бензинов спортен автомобил без туристът да бъде измъчван от съвестта или да бъде порицаван от „екологично-моралната полиция“ в лицето на активистите в социалните мрежи. 

Това, разбира се, е такава шега, в която може да има сериозен и доста горчив дял от истината за жертвите на „зелена лудост“.

Епицентър

„Невярно представяне на съдържанието и умишлено неправилно тълкуване са причина за несъгласието на България и още няколко държави от ЕС да ратифицират конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието над жени и домашното насилие. 7 страни от ЕС отказват – България, Чехия, Унгария, Литва, Латвия, Словакия и Великобритания.“ 

Това пише в своя статия за „24 часа“ Пламена Томева, която изброява „8 лъжи за Истанбулската конвенция пречат на България да защити жените си от насилие“. Твърденията на авторката почиват на волна интерпрецаия по темата, без за се основават на контретните текстове на Конвенция и Обяснителния доклад към нея, който е съществен за прилагането й.

Много съм писала и обяснявала за подводните камъни на Истанбулската конвенция (ИК), която под благовидния предлог за борбата срещу насилието над жени и деца всъщност прокарва норми, които влизат в противоречие с българската Конституция и традиционни норми за отношение към семейство, родители, деца.

След решението на Конституционния съд, който отхвърли ИС като противоконституционна, дебатът затихна. Той се отвори отново обаче след вчерашното незаконодателно решение на Европарламента, според което всички държави от ЕС незабавно и без отлагане трябва да ратифицират Конвенцията.

В резолюцията се призовава насилието над жени да бъде включено в каталога на признатите от ЕС престъпления.

Никой не може да ни наложи да приемем Конвенцията, след като тя вече е отхвърлена, освен ако не се намери мнозинство, което да промени Конституцията. Не вярвам това да стане в обозримо бъдеще. 
И понеже в текста на Пламена Томева се говори за „стотици манипулатори, които заблуждават обществото с неверни твърдения относно нейното съдържание“, ще се опитам да покажа неверните твърдения в нейните „8 лъжи за Истанбулската конвенция, които пречат на България да защити жените си от насилие“. 

Томева цитира и „списък на основните аргументи на противниците на Конвенцията“.

Срещу всеки неин аргумент (в курсив) ще посоча контрааргумент на базата на конкретни текстове от Конвенцията и Обяснителния доклад за нейното приложение. 

Оставям на читателите да преценят кой въвежда в заблуждение.

1. „Истанбулската конвенция противоречи на традиционния модел на семейство. Истината – конвенцията не регулира семейния живот или неговата структура и държавите не са принудени да променят традиционните си представи за семейство“, пише Томева. 
Припомням: В т.26 на Преамбюла на ИК са изброени основните човешки права на жените: „сигурност, свобода, достойнство, физическа и емоционална неприкосновеност“. Да ви липсва някое едно от най-важните права на жената и основна функция на традиционното семейство? Майчинството?! Да, за правото на жената да има майчинство и за неговата защита няма нито ред – нито в Конвенцията, нито в Обяснителния доклад. 

2. Традиции и ценности са поставени на карта. Истината – конвенцията само отбелязва, че традициите, културата и религията не могат да бъдат извинение за насилието над жени. 
Не е вярно! В Глава I – Цели, дефиниции, равенство и недискриминация, общи задължения , член 3 – Определения, точка 43 – Определението за „пол“ казва: „Терминът „пол“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията“. И се обяснява, че „съществуват и социално конструирани роли, поведения, дейности и характеристики на пола, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. Нещо повече – подчертано е, че „член 12 (1) формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите традициите и другите практики, основани на стериотипните роли на половете…“.
Преведено на обикновен език това означава, че Конвенцията прави категорична разлика между пол – (мъж и жена) и „социален пол“/джендър. 

3. Думата “пол” (gender), за която се разразиха най-яростните разправии у нас, не може да замени термините “жена” и “мъж”. Истината – думата “пол” (gender) в конвенцията се използва само за да подчертае факта, че жените често са подложени на насилие поради своя пол. Конвенцията не заменя понятията “жена” и “мъж”. 
И това не е вярно! Даже е лъжа! Още в член 3, ал.”в” Конвенцията дава следното определение, което е фундаментът на документа: “пол” означава социално изградена роля, поведение, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете”. 
Според джендър-идеологията на Джудит Бътлър, която е втъкана във философията на Истанбулската конвенция „децата не се зачеват, а се „проектират” („designed”) и се отглеждат с помощта на всякакви технически възможности като даряване на семенна течност, сурогатно майчинство, изкуствена утроба и генна манипулация“ 

4. Конвенцията въвежда понятието “трети пол”, което се отнася за членове на сексуални малцинства или такива, които са променили пола си. Истината – терминът “трети пол” не се среща абсолютно никъде в документа. Няма и елемент на принуда някой да го въвежда. Държавите се ангажират единствено да защитават правата на жертвите във всеки случай на дискриминация – включително поради пол, раса, език, възраст, семейно положение, сексуална ориентация или полова идентичност. 
Не е вярно! “Прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция от страните, по-специално мерките за защита на правата на жертвите, трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения…”. 
Обяснителният доклад изисква в „услугите за подкрепа да бъдат включени и: гейовете, лесбийките, бисексуалните, транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“.“ 

5. Конвенцията изисква легализиране на еднополовите бракове. Истината – текстът по никакъв начин не засяга местното семейно законодателство и в конвенцията няма нито дума по въпроса. Причината за подобни манипулативни изказвания е използването на думата “партньор” в текста на конвенцията. Тя е употребена единствено защото според действащото законодателство инцидент не е домашно насилие, ако партньорите не са женени. Истанбулската конвенция ще предостави защита при насилие в несемейни двойки. 
Не е вярно! Обяснителният доклад категорично разкрива същността на Конвенцията – ако мъже: гейове или жени-лесбийки поискат да влязат в брачно съжителство и ние им го откажем, това ще е форма на дискриминация, за което на България ще бъде търсена съответната съдебна отговорност. 
Истанбулската конвенция е първата стъпка към еднополовите бракове,защото ще поиска от нашето законодателство да разреши например на една жена, определила се като “мъж”, да сключи брак с друга жена на базата само на личното ѝ самоопределение. Така фактически ще се стигне и до промяна на Конституцията. 

6. Еднополовите двойки ще могат да осиновяват деца. Истината – процедурата по осиновяване изобщо не се разглежда в конвенцията. То се регулира от местното законодателство. 
Това е заблуда! Вкарването на термина „gender“ в Конвенцията е умишлено – то има за цел да осигури защита срещу насилие не просто и не само на жените, като биологичен пол, но и на „жените“, които всъщност са родени като мъже, но са заявили, че се чувстват като жени и този социален статут им е официално признат. Това ще им даде право да осиновяват деца 

7. Конвенцията гласи, че държавите трябва да се борят с установените полови стереотипи. Истината – конвенцията гласи, че държавите трябва да се борят с половите стереотипи, които могат да доведат до насилие. Сред тях например е мнението, че жената няма право на глас в семейството, или убеждението, че мястото ѝ е в кухнята. 
Това са пълни глупости! Истанбулската конвенция вменява в дълг на страните, които са я ратифицирали, да внедрят нейните постулати на всички нива в образователната система. Ако в българските училища децата започнат да се обучават по джендър-доктрината как момиченца могат да станат момченцаи обратното, нормалните хора ще започнат да изтеглят децата си от училище. 

8. Истанбулската конвенция ни е наложена отвън и сега ни принуждават да я подпишем. Истината – документът е доброволно подписан от правосъдната тогава министърка Екатерина Захариева след решение на правителството от 13 април 2016 г. Документът няма нищо общо с нито една държавна политика или принуда от чужда страна спрямо България. Всички тези факти може да бъдат проверени в оригиналния текст на документа, който е достъпен на български език. 
Да, документът е подписан от Екатерина Захариева, но се направи опит да бъде прокаран без дебат в обществото. Подминават се обаче задълженията, които би трябвало да поемем, ако я ратифицираме.
Страните, ратифицирали Конвенцията, трябва да приемат родените като мъже, един ден да се трансформират като жени и както и жени в мъже и да разрешават еднополови хомосексуални двойки да осиновяват деца.Конвенцията изисква в училищата да се разяснява на учениците, че е възможно да са родени в грешното тяло и ако имат такова усещане открито да го заявяват.
А пък държавите, според препоръката CM/Rec(2010)5 на Комитета на министрите за борба с дискриминацията заради сексуална ориентация и джендърна идентичност (чл.18), трябва да отменят всяко законодателство, което ограничава допустимата възраст за еднополови сексуални актове, а еднополовите бракове да имат еднакви права с разнополовите (чл.23 и чл.24). 
  
От чл. 4, т.3 на Конвенцията става ясно, че текстовете ѝ трябва да се прилагат от страните без дискриминация въз основа на „sex“ и „gender“, което означава, че авторите на Конвенцията правят ясно разграничение между пол и „социален пол“, което трябва да залегне в българското законодателство. И естествено и в българската Конституция. 
Ратифицирането на Истанбулската конвенция ще задължава страната ни да защищава от ненасилие не просто и не само жените като биологичен пол, но и т.н. „социален“ женски пол (мъже определили се като жени), което на практика ще означава и признаване на този вид пол. 
Ще задължава страната ни също да въведе в образователните си програми разясняващи на децата, че съществуват жени от т.н. „социален пол“ и т.н. 
Е, кой въвежда в заблуждение?

Припомням всичко това, за да не си мисли някой, че “тъмни сили” отново искат да изкривят истината?