» » Съвременният интелектуалец – силата и слабостта на днешния интелектуалец

Ян Гросарт: Бедният интелектуалец

Преди години интелектуалците предизвикваха възхищение. Днес за тях са останали много малко възможности да бъдат полезни и да оказват влияние. Нито в бизнеса, нито в науката, още по-малко в телевизията. Струва ли си все още да бъдеш интелектуалец? Размисли на Ян Гросарт, немски журналист, икономист и автор на книги за днешния интелектуалец.

Ако интелектуалецът не се измъчваше за света, той нямаше да е интелектуалец. Преди го приютяваха и му оказваха внимание, днес той трябва да ходи в токшоута, ако изобщо го поканят. Интелектуалецът Улф Ердман Циглер бил поканен да участва в телевизионно предаване и описва какво се е случило с него:

„Това, което очевидно интересуваше редакторите, беше, дали ще съм в състояние образно да изложа аргументите си накратко.” Той описва, че никой от редакцията не е чел нито една негова книга, просто е трябвало да играе злия дух в едно както обичайно разгорещено в морално отношение предаване.

 „И преди ми правеше впечатление, че германската телевизия действа малко неубедително и плоско и винаги се съобразява да бъде не по-далеч от една стъпка от мейнстрийма”, пише Улф Циглер, „но си мислех, че това се инсценира преднамерено от много умни и находчиви хора.”

Преди много години тези неща все още бяха по-различни. Днес можете да гледате стари интервюта в Youtube, например с Гюнтер Гаус. Разговор с един единствен събеседник за около 75 минути. Вижда се, колко познания могат да се добият от едно интервю, когато целта не са инсценирани конфликти и групови истерии, а истинският разговор. Но за това е необходимо любопитство към поканената личност.

Многото знания не са задължителни

Някой, който разбира много, е интелектуалец. В телевизията става дума за развлечение и забавление. А интелектуалците не са подходящи за тази цел, освен ако някой не иска да им се надсмива. Какво друго може да прави в наши дни интелектуалецът?

Интелектуалецът или интелектуалката е човек, който може да мисли много добре и има повече интелект от другите. Той няма непременно много знания в главата си, посредством които с лекота да печели, например да бъде победител в шоу викторини с въпроси и отговори.

Интелектуалецът дори не е имал добри оценки и не е получил докторска степен с оценка „отличен”. Той също не трябва, мили деца, да има разрошени коси или възбудено да мига със светнали очите. Особеното при него не може да се установи по външни белези. Можем да се доближиш до него само с описания.

Той е може би е нещо като „човек, чийто дух наблюдава сам себе си” (Албер Камю), изпитва „недоверие към думите” (Вацлав Хавел), но въпреки тези сериозни качества притежава също така „нещо комично” (Макс Фриш). И все пак, да станеш ли в наши дни интелектуалец? Струва ли си? И как се получава това?

Човек може да следва специалност, която школува мисленето, например философия, физика или социални изследвания на пола. Но това само по себе също не е достатъчно. То е част от тайнствено свързване между теория и собствен житейски опит, както  изобщо житейски опит. Той не е на всеки ъгъл, а също и не се купува. В някои случаи занаятчиите и инженери са интелектуални, а абсолвентите от специалността „Социални изследвания на пола” не са.

Един свободен човек с малко приятели

Сред хедхънтъри, съветници, консултанти и във Федералната агенция по заетостта не могат да се намерят звена за контакт по въпросите на трудовия пазар като възможна  работа за интелектуалци. Изглежда никой не интересува от тях. Може би висшите училища? Там, особено в областта на изкуствата и хуманитарните науки, кариерите са най-често непредвидими и несигурни, а вътрешната мотивация в други дисциплини не рядко е пречка за кариерата.

Тук, заедно с известна хитрост, по-скоро се изисква предприемачески дух, талант да се пласираш на пазара и спортно честолюбие, а не оригинално мислене и въображение. Емпиричната насоченост на социалните науки е анти-интелектуална.

Да станеш учител? От училищата може да се чуе, че учителите се превръщат в модератори на учебния час („ориентация към компетентност”) и че не трябва да се обезкуражават учениците с твърде много специализирани знания или критика. Но интелектуалецът трябва да бъде критичен. За издателствата това не е добре, в Интернет има всички възможности да се публикува, но авторите на текстове трудно правят пари. Политиката? По-добре не.

Интелектуалецът е свободен човек, но има малко приятели. Той култивира духовната независимост и отбягва масите от хора. Facebook и Whatsapp за него са виещи се растения, които се врастват в духовната оранжерия. Понякога човек може да е самотен. „Свързването в мрежа на всички с всички е големият час на конформизма”, пише Рюдигер Сафрански.

Да имаме състрадание към интелектуалците

Търсените на пазара на труда умения мултитаскинг и работа в екип също не са силата на интелектуалеца. Отпада и свободната икономика като работодател. Тук интелектуалците не са търсени.

Пп принцип концерните нямат нужда от тъжни хора. Трябва да имаме състрадание към интелектуалеца. Но остава самостоятелността. Тук има много добри новини

Някои хора са изградили съществуването си, като публикуват свои електронни книги за 99 цента. Като оратори свободните мислители също са добре дошли в предприятията, те се появяват винаги веднага след струнния оркестър и получат порядъчно добър хонорар. Тук те могат да изглеждат малко смахнати и да провокират, да получават благосклонни аплодисменти, но трябва да приемат, че ще бъдат ругани от други интелектуалци като наемници.

Обикновено канят само този, който има най-малкото професура или е познат от телевизията. С човек без име не се кичи нито едно предприятие. Може би публиката все още се дразни от много интелектуалци – след десетилетия, в които големите немски  мислители морализатори като Гюнтер Грас присъстваха постоянно. Пак ще дойдат други времена. А дотогава – какво да се прави?

Интелектуалецът има алергия към униформата. Затова военните не са подходящи за работодатели. Остава кариерата като професионален спортист, свещеник или държавник, след като Кристиан Вулф, последния голям интелектуалец, подаде оставка като федерален президент. Добра идея е също да се омъжиш за богат мъж или да се ожениш за богата жена.

Човек, който като млад интелектуалец губи дори хъса за живот, може да помисли за младия Карл Попър. Който се обучава за дърводелец и преподавател. Карл Попър наричаше това бягството в практиката.

Източник: faz.net; превод: Господин Тонев;

Снимки: lesen.net; tagesspiegel.de;

Българските научни работници бяха тихата дипломация във Ватикана. Страната ни имаше стратегия за научна и културна политика, която доведе до нашите добри връзки със Светия престол, чието начало беше поставено още в средата на 70-те години на миналия век. 

Външният министър на Ватикана и специалист по Източна политика на Светия престол, кардинал Аугустино Казароли посети България през 1975 г. Той се срещна с Тодор Живков и външния министър Петър Младенов. След тази среща за пръв път социалистически държавен глава посети Ватикана през същата година. 

През 1977 г. под покровителството на проф. Иван Дуйчев, започнах работа заедно с Божидар Димитров по подготовката на изложбата Славянски ръкописи, документи и карти от Секретния архив на Ватикана и Ватиканската апостолическа библиотека. Тя се състоя в Криптата на храм-паметника „Свети Александър Невски“ през 1979 г., след което беше открита в Сикстинския салон на Ватикана. 

Научната общност беше тихата дипломация, която е съществувала извън всякаква конюнктура. Започнахме работа с изключителна протекция и препоръки на проф. Иван Дуйчев, който през 30-те години учи във Ватикана, където завършва школата по палеография и дипломатика към Секретния архив. След Втората световна война той направи мост между поколенията и вкара голяма група български учени на работа във Ватикана. Сред тях са проф. Александър Фол, проф. Илчев, Йохана Списаревска, Красимир Станчев, моя милост и др. Проф. Дуйчев беше ученик на кардинал Меркати и беше близък с „добрия папа“ Ронкали. Така че той успя да предаде на нас тези връзки. 

През 1979 г. бях поканена да чета лекция във Ватикана, на която присъства папа Йоан Павел II, който току-що бе заел престола. Това беше един добър знак за отношението към нас българските учени. След лекцията той ме попита дали бих направила опис на славянските ръкописи там, а не само каталог за изложба. Така започна нашата система работа. В резултат на нея се издадоха най-пълно съществуващият глаголически ръкопис, най-ранният кирилски Евангелски текст, Манасиевата летопис и др. Т.е. имахме една целенасочена политика, която продължава и до днес. 

Освен научната страна, голямо значение имаха и чисто личностните връзки. Кардинал Алфонсо Стиклер, който по онова време беше префект на Ватиканската апостолическа библиотека, пристигна за откриването на изложбата в България през 1979 г. Тези личностни отношения бяха много ползотворни за плановете, които имахме по факсимилното издаване на ватиканските ръкописи. 

След тях префект на Ватикана беше падре Бойл. Той беше ирландски монах, който още през 1955 г. пристига в Рим. Той трябваше да живее в църквата „Сан Клементе“, която се държи от ирландците. При влизането там той вижда българската делегация, която се моли на гроба на свети Кирил. Той никога не забравя този свой първи спомен. Падре Бойл поддържаше много близки контакти с проф. Дуйчев. От него той е провокиран и започва да търси изчезналите мощи на свети Кирил. През 1963 г. ги открива във фамилия Матеи и успява да ги предаде на Ватикана, а Ватикана от своя страна ги поставя там, където са в момента. И всяка година след посещението си при папата българската делегация отива да се поклони пред тях. 

През 1986 г. когато се създаде Центърът „Дуйчев“ и беше излязъл Ватиканският опис ние използвахме възможността и го връчихме чрез официалната делегация, която отиде при папата. Дуйчев е едно голямо има във Ватикана. Това е човекът, който издаде няколкостотин извора от Секретния архив на Ватикана. 

Контактите и размяната на делегации винаги водеха и до разширяване на нашите културни, научни и политически връзки. Имахме много тесни връзки с Ватикана. Честването на 300 години от избухването на Чипровското въстание през 1988 г. също мина с участието на представители на Светия престол – монсеньор Пазини. 

Личните отношения, които бяхме създали, ни помогнаха много в работата във Ватиканската библиотека. За съжаление, днес държавата не инвестира достатъчно в научните работници, за да продължат това, което направихме. 

Всяко посещение и обмяна на делегации между България и Ватикана е много важно. Важен е изборът на хората, които ще присъстват там, важни са също така и подаръците, които ще поднесем. Трябва да се избере това, което ще влезе във фонда на библиотеката и архива. Надявам се както ние поехме от проф. Дуйчев щафетата, така и след нас да има една научна стратегия, която да инвестира в млади кадри. Те трябва да имат държава зад гърба с научна политика. 

Проф. Аксиния Джурова, учен, изкуствовед, председател на фондация „Елена и Иван Дуйчеви”, специалист по историята на изкуството, филологията и кодикологията, член-кореспондент на БАН. Автор е на много трудове, между които – Славянските ръкописи от Британския музей и Библиотека, Асеманиевото Евангелие, т. I, II, съхранявано във Ватикана и Манасиевата летопис, 1000 години българска ръкописна книга, Каталог на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека, Каталог на гръцките ръкописи в Центъра „Дуйчев“, В света на ръкописите, Духът на лъва, Токио 2000 (с Дайсаку Икеда) и др. 

08:38, 26 май 21

Сирия, където се очаква в сряда Башар Асад да спечели четвърти мандат на президентските избори, от пет десетилетия е управлявана с желязна ръка от династията Асад – баща и син.

Хафез идва на власт

На 16 ноември 1970 г. генерал Хафез ал Асад, министър на отбраната, завзема властта след преврат, който отстранява “гражданското” крило на властта, представлявано от Салах Джедид. Той е зам. генерален секретар на Партията за арабско социалистическо възраждане (БААС), която е на власт от 1963 г., и е силният човек зад президента Нуредин Атаси.

Наречен “Движение за възстановяване”, този преврат се извършва без проливане на кръв.
На 12 март 1971 г. Хафез ал Асад е избран на референдум и става първият сирийски президент от алауитското малцинство (10 процента от населението), в страната със сунитско мнозинство.

Война срещу Израел

На 6 октомври 1973 г. Египет и Сирия предприемат офанзива срещу Израел, на запад по протежение на Суецкия канал и на изток на Голанските възвишения, за да го принудят да върне териториите, завладени по време на Шестдевната война през юни 1967 г. След първоначално поражение израелската армия печели надмощие в четвъртата близкоизточна война с цената на тежки загуби.

През 1974 г. е подписано споразумение за раздалечаването на силите на Голанските възвишения.

Намеса в Ливан

През юни 1974 г. американският президент Ричард Никсън обявява в Дамаск възстановяването на дипломатическите отношения, прекъснати от 1967 г. Две години по-късно сирийски войски влизат в Ливан, за което САЩ са дали зелена светлина, за да спасят християнските милиции, които са на ръба на разгрома в конфликта с ислямско-прогресивните сили, подкрепяни от палестинските бойци.

От май 1977 г. сирийски войници, които са поели контрола на страната с изключение на граничната зона с Израел, влизат в сблъсъци с християнски формирования, които оспорват присъствието им. В продължение на 30 години Сирия има военно и политическо господство над Ливан, откъдето изтегля войските си през 2005 г., под международен натиск, след убийството на ливанския лидер Рафик Харири.

Безмилостна разправа

През 1979 г. след атентат срещу военната академия в северния град Алепо, в който загиват 80 кадети, всичките алауити, сирийският режим започва сурови репресии срещу “Мюсюлмански братя” – сунитско ислямистко движение, обвинено за извършването на атентата.

През февруари 1982 г. армията потушава ислямистко въстание в централния град Хама. В бунтове и военни операции, извършвани в продължение на около месец от елитен корпус, командван от брата на Асад – Рифаат, загиват между 10 00 и 40 000 души според източници.

Сближаване със Запада

През 1990-1991 г. Сирия укрепва връзките с Вашингтон след разпадането на СССР, с който я е свързвал “договор за приятелство и сътрудничество”.

Дамаск се присъединява към силите на коалицията, ръководена от Вашингтон, срещу иракския лидер Саддам Хюсеин – традиционен съперник на Асад, след иракското нахлуване в Кувейт.

На власт идва Башар

На 10 юни парламентът променя член от конституцията, за да намали от 40 но 34 години минималната възраст, която се изисква за поста държавен глава, поправка, устройваща родения през 1965 г. Башар ал Асад.

На 17 юли 2000 г. Башар ал Асад полага клетва пред парламента. Единствен кандидат, той става президент след плебисцит (97 процента), организиран месец след смъртта на баща му Хафез.

“Арабската пролет в Дамаск”

В края на септември 2000 г. стотина интелектуалци и хора на изкуството призовават властите да “амнистират” политическите затворници и да отменят извънредното положение, което е в сила от 1963 г.
Слага се началото на отваряне с период на относителна свобода на изразяване. Арестът през 2001 г. на опозиционери слага край на тази кратка “Дамаска пролет”.

Гражданска война

На 15 март 2011 г. в резултат на Арабската пролет в Сирия избухва народен бунт с мирни демонстрации. Той е брутално потушен от режима, преди да се превърне в гражданска война. През следващите години конфликтът се усложнява с намесата на регионални и международни сили, както и на чуждестранни милиции и джихадистки групи.

Подкрепян военно от Москва и Техеран, режимът печели поредица от победи и успява да си върне две трети от територията. Войната опустошава страната и отнема живота на повече от 388 000 души, а 12 млн. (над половината от населението) са прогонени от домовете си или са принудени да заминат в изгнание./БТА

12:37, 24 май 21

Проектът “12 писма до дванайсетокласниците” продължава и през 2021. Той се роди от ковид кризата през май 2020 година, когато пандемията заплашваше да остави абитуриентите на 2020-та без бал, без възможност за официална раздяла с 12-те години в класната стая, без фойерверките и радостното броене до 12 по улиците. “Дневник” ще публикува през следващите дни посланията на хора на културата и науката до абитуриентите от випуск 2021. Писмата от миналата година четете тук.

Първото писмо е от Галин Стоев – режисьор от световна величина, който с лекота преминава границите между локалното и глобалното. Работил е на места като Лондон, Лийдс, Бохум, Щутгарт, Москва, Буенос Айрес, Лиеж и Париж. От 2018 година е директор на Театъра в Тулуза (Théâtre de la Cité – TNT). Негови пиеси се играят и на българска сцена. Можете да гледате и филма на Галин Стоев “Безкрайната градина” по мотиви от пиесата на Яна Борисова “Приятнострашно”.

Заглавието е на “Дневник”.

Здравей!

В условията на едно безкрайно униние и хаос, в които се превърна битието ни, би трябвало да ти кажа нещо окуражаващо, обаче виж, положението е сериозно. Макар че и когато бях на твоята възраст, положението пак беше сериозно. Но тогава това за мен нямаше значение, така както няма и за теб сега. Така че всичко е наред, дори и когато изглежда да не е. Въпросът е каква навигация да ползваш в този ширнал се пред теб пейзаж.

Понякога можеш да си напълно убеден, че всичко това е филм. Неговата виртуална реалност е толкова наситена с преживявания, че те оказват директно въздействие върху материята. Ако пък си в компютърна игра, би трябвало да имаш бегла представа за правилата й. Така си изграждаш стратегия за придвижване по нивата и печелене на точки.

В нашия случай обаче ти ще осъзнаваш и постигаш правилата, докато играеш. В живота, както и в театъра, единственото, което има значение, е ПРЕЖИВЯВАНЕТО. Външната му форма и лайковете са най-обикновени детайли, които могат само да го направят по-лесно или по-трудно, но не и по-малко истинско. Понякога ще ти става лошо или стомахът ти ще се свива от щастие. И двете преживявания са важни, ако започнеш да ги разчиташ все едно са кодове, послания и напътствия. Вглеждай се във всяко едно от тях, защото само благодарение на твоя поглед те ще се превръщат в скъпоценни камъни, от които после ще направиш великолепен наниз.

Представи си, че животът ти е изработване на украшение или написване на тристишие. Намирай баланса между надеждата и страха, защото в пукнатината между тях се ражда твоята идентичност, както се ражда желание. Разбери що е проницателност и я развивай непрекъснато. Не се страхувай от желанията си, но знай, че можеш да последваш дори и най-ексцентричното от тях само ако си се научил да бъдеш истински свободен. А да бъдеш истински свободен значи да бъдеш отговорен за всяка мисъл, която прекосява съзнанието ти.Дай имена на идеалите си. Това ще означава, че имаш такива, а също и че разполагаш с необходимите сила и чистота, за да вярваш в тях.

Животът ще те моделира, отнемайки от теб хора и неща, добавяйки на тяхно място други. Опитай се да пускаш тези, които си отиват, с лекота и да приемаш тези, които идват, с отворени обятия. На моменти ще ти се струва, че умираш, но това също е част от опита. Поддържай чувството си за достойнство отделно от купчината комплекси, които влачиш със себе си. С времето комплексите се променят, кристализират или се стапят, докато чувството за достойнство остава константно.

Не забравяй да дишаш, дишай дълбоко! Знай, че каквото и да ти се случва, в него винаги има смисъл, дори и той да ти убягва в момента. Смисълът се улавя с мисъл, но понякога се случва и в стомаха. Научи се да балансираш между тези две мощни магнитни полета. А, ако още не си прочел “Семейство Глас”, веднага го направи. Или поне прочети онова, което в твоя свят съответства на Селинджър.По-горе билото, майстори! Сиймор: ЗапознаванеКупете

Бъди изключително наблюдателен и внимателен към всички и всичко около теб. Това ще те научи на отговорност към себе си, към планетата и към съществата, с които я споделяш. Развивай нещо като духовна екология или с други думи – оставяй колкото се може по-малко следи, които биха замърсили бъдещето. Намирай си каузи, които да те карат да се усмихваш и да се чувстваш жив.

Не забравяй, предстои ти огромно приключение и главният герой в него си ти. Това значи, че в този филм ти си и сценарист, и главен изпълнител, и зрител, и критик. Научи се да свързваш противоположни и иначе несъвместими неща, това прави света да става по-голям.

Помни, че не всички формули за бъдеще, прилагани от родителите ти, когато са били на твоя възраст, днес биха проработили. По-скоро не биха. Затова е важно да съставяш нови формули.

Когато взимаш важни решения, винаги регистрирай мястото, от което ги взимаш. Питай се, това място на страх ли е или на покой и увереност. Бъди благодарен, защото благодарността е вид радост.

И не забравяй, способността да обичаш е тайна, която се изучава и развива. Това е тайната, която прави всичко друго много просто.

Твой,

Г.

Сегашният палестино-израелски конфликт не прилича на тези от последните 73 г.

Светът ври и кипи. Със или без пандемията от COVID-19, световните сили се завърнаха към заложения си дневен ред и отново разпалилия се конфликтът между Израел и палестинците, е може би най-ясното доказателство за това. Русия, САЩ и Китай се намират в открито противопоставяне на международната сцена в практически всички направления. Отношенията между Запада и Москва по Източния фланг на НАТО достигнаха най-ниската си точка след края на Студената война и анексирането на Крим през 2014 г. Накъде отива конфликтът в Близкия Изток, колко стабилна в международно отношения е новата администрация на Белия дом, какви цели ще преследва Русия и въобще има ли път пред планетата към „завръщане към известната на всички „нормалност“, която познавахме отпреди 2020 година?“, разговаряме с експерта по международна сигурност Боян Чуков.

– Г-н Чуков, израело-палестинският конфликт ескалира вече втора седмица, според мнозина международни наблюдатели провокиран от вътрешно-политическата обстановка в държавата Израел, където след четири извънредни парламентарни вота за две години и в актуалната условия на пандемия, премиерът Нетаняху се оказа преди две седмици в невъзможност да състави правителство след 28 дни на преговори с останалите политически сили в Кнесета. И с две дела за корупция, заведени срещу него последните години и в практическа политическа изолация, изведнъж той отново се оказва „пазителят“ на страната срещу познатия враг, в конфликт, който Израел и палестинците, по-специално „Хамас“ не са влизали от 2014 г. насам. Какво е вашето виждане за ситуацията?
– Днес може не без основание да се твърди, че както израелската, така и палестинската страна са разполагали определено с информация за това какво предстои да се случи в Йерусалим и Газа. Хаосът съвпадна с началото на военното учение „Огнени колесници“ на ЦАХАЛ, което беше отложено. То обаче позволи да бъдат мобилизирани командните структури и да се подготви косвено населението. Палестинците също се бяха подготвили сериозно и бяха изучили внимателно слабостите на комплекса „Железен купол“, който трябваше да защитава населението от изработените в занаятчийски работилници примитивни ракети. ХАМАС използва включително дронове и подводен флот за диверсии срещу израелска газова платформа в Средиземно море. Всички палестински въоръжени формирования незабавно влязоха в схватка с ЦАХАЛ. Само Палестинската администрация потуши масовите бунтове на Западния бряг. Въпросът е дали хаосът в Израел е спонтанен или целево се раздухва. Моето мнение е, че прекалено много страни имат интерес от случващото се в Газа и Йерусалим. Оставям настрана публичните декларации, които са по традиция „за мир и разбирателство“ и „диалог между противоборстващите страни“. Едно е сигурно. Сегашният палестино-израелски конфликт не прилича на предишните, които се наблюдаваха в течение на 73 години. Въпросът със статута на Йерусалим излезе остро на дневен ред. На 11 май Лидерът на „Хамас“ Исмаил Хания представи по телевизията Ал-Кудс (Йерусалим) като сърце на палестинската нация. Във вторник вечерта ЦАХАЛ срути 12-етажната сграда Ал-Цурук в центърa на Газа. Израелските военни използваха проникващи бомби. В сградата се намираше телевизията Ал-Акса на ХАМАС. Това беше отговор на изказването на Исмаил Хания.

– Международната общност реагира традиционно бавно по отношение на конфликта между Израел и палестинците, в този случай дори по-бавно от обикновено, вероятно заради инертността, причинена от разпространението на COVID-19. Същевременно САЩ блокираха три опита за резолюция на Съвета за сигурност на ООН, призоваваща за прекратяване на огъня и същевременно изпратиха свой емисар в Тел Авив, който да преговаря от името на Вашингтон за примирие?
– Едва ли разпространението на COVID-19 е причина международната общност да реагира бавно. По-скоро конфликтът в Израел има и геополитическа проекция. Евреи и палестинци са само пешки в геостратегията на САЩ, Китай, Русия, Турция, Великобритания и Иран. В САЩ позицията по отношение на случващото се не е еднозначна както беше по времето на Доналд Тръмп. Джо Байдън се отнася неутрално към Израел. Доналд Тръмп и републиканците заемаха произраелски позиции. Те прекратиха финансовата помощ за Палестина, но продължиха военната и финансова подкрепа за Израел. В левия фланг на Демократическата партия цари антисемитизъм, който се подкрепя от демократките с арабо-мюсюлмански произход. Илхан Омар от сомалийски произход, която е избрана в Конгреса от щата Минесота през 2016 г. И Рашида Тлайб от палестински произход, избрана през 2019 г. в Конгреса от щата Мичиган. Двете наричат Израел „терористичен режим на апартейд“. Републиканецът Тед Круз ги квалифицира като „адвокати на дявола и прессекретари на палестинския тероризъм“. В САЩ наблюдаваме интересна картина. Ляво-либералните антисемити се конфронтират с произраелските консерватори и протестантски фундаменталисти.

Ескалацията на конфликта е изгодна за върхушките на „Хамас“ и дясната Ликуд. Радикалите на ХАМАС искат да спечелят изборите на цялата територия на Палестина като ползват антиизраелските настроения сред палестинския електорат. Националният либерален ястреб Нетаняху преследва същите цели на предстоящите пети извънредни избори за Кнесет.

– Бившият американски президент Доналд Тръмп много настояваше на добрите си отношения с израелския премиер „Биби“ Нетаняху, когото посети като втора спирка на първото си пътуване зад граница през май 2017 г., ден след като седна на трапезата на саудитския крал Салман и сина му, Мохамад и договори оръжейни сделки за стотици милиарди долари. Реакцията на Вашингтон в сегашния конфликт видимо не предполага промяна на позицията на Белия дом спрямо мантрата за „правото на съществуване“ на Израел, повтаряна от всяка американска администрация досега, без значение републиканци или демократи?
– С идването на власт в Белия дом на Джо Байдън политиката на Вашингтон по отношение на Тел Авив се промени. САЩ фокусират своите усилия на геополитическата сцена срещу Китай. Белият дом се стреми да възстанови своя диалог с Техеран. Иран е ключова държава в глобалния китайски проект „Един път, един пояс“. Американците ще направят всичко възможно да извадят Техеран от политико-икономическата орбита на Китай. Естествено, това може да стане само за сметка на влошаване на двустранните отношения между САЩ и Израел. Още повече, че Нетаняху на последните президентски избори в Америка подкрепи твърдо Доналд Тръмп. По принцип сте прав. Политиката на САЩ спрямо Израел винаги е била в подкрепа на Тел Авив. Но Белият дом в зависимост от неговия обитател е бил през годините повече или по-малко дружелюбен към еврейската държава. Днес Джо Байдън е по-малко дружелюбен към Нетаняху в сравнение с Доналд Тръмп. И определено има причини за тази негативна за Израел промяна. Днес трябва да имаме предвид, че традиционната WASP-версия на САЩ, насочена към външна експанзия, няма нищо общо с миналото, нито с настоящето, нито с бъдещето на нейната BLM-версия, насочена към вътрешна експанзия. Америка отдавна не е тази Америка, която познаваме и свързваме с „американската мечта“.

– Успоредно на статичната си позиция в конфликта между израелци и палестинци, новата администрация на Белия дом продължава от месеци да дава сигнали за желание за връщане към ядрената сделка с Иран, която Доналд Тръмп торпилира преди три години – водят се проговори между посредници, отправят се предложения. Същевременно Техеран е точно колкова ангажиран, колкото и Вашингтон в случващото се в Газа и на Западния бряг. Какви са перспективите според Вас?
– В момента Вашингтон затопля отношенията с Техеран в навечерието на президентските избори в Иран. Американците се стремят към подписване на нова „ядрена сделка“ с персите. Въпреки, че Техеран подкрепи „Хамас“, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен заяви, че преговорите между американци и перси вървят позитивно и резултатно. Основната цел е да се подпомогнат предизборно иранските либерали. Американците считат, че ако те победят на предстоящите избори ще започнат да развиват алтернативни на Китай икономически връзки с колективния Запад. От друга страна, иранските консерватори не са във възторг от възобновения ирано-американски диалог. САЩ целят персите да намалят своята военно-политическа активност по контура: Ирак, Сирия и Ливан. Очевидно, че Техеран способства за успеха на руските военни в Сирия. Неутрализирането на Иран в Близкия Изток е удар срещу интересите на Русия и Китай. Защото САЩ ще могат да се съсредоточат и прехвърлят ефективи в други направления като Афганистан, Централна Азия, които са също по трасето на проекта „Един път-един пояс“.

– Как ще коментирате „списъка на неприятелите“ и последните ходове на Москва на международната сцена, в контекста на последния в серията „шпионски скандали“ с участието на Москва, свързан с експлозиите във военните складове в Чехия през 2014 г., българската „следа“ и общото настроение на неприязън, което се натрупва официално между София и Москва.
– В момента наблюдаваме изключително остри схватки по фронтовете на „хибридната война“ между Русия и колективния Запад, чийто лидер са САЩ. България като член на НАТО и ЕС влиза в ефективите, които са фокусирани срещу Кремъл. Наблюдаваме тенденция за изместване на дипломацията. Специалните служби стават основен двигател и реализатор на „хибридните бойни действия“. Жертвите не са човешки като тези по време на класическите войни, но щетите са икономически, политически, имиджови. Все по-често дипломати се обявяват за персона нон грата, която „хайли лайкли“ (много вероятно) е нарушила законите на „гостоприемните“ домакини. Просто днес правилата на противоборство са други. България има съдбата на всички малки страни, които влизат в големи военно-политически съюзи. Големите и водещи държави в съюза защитават успешно своите национални интереси, но най-често това е за сметка на по-малките страни, които са принудени да се въртят в орбита на големите и да ги следват. Така е било винаги. Така и ще бъде. Съставеният от Русия „списък на нериятелите“ има значение на споменатите от Владимир Путин „червени линии“, които Москва сама си очертава. Русия се подготвя да премине към режим „обсадена крепост“. Руската федерация е достатъчно добре въоръжена с модерни оръжейни технологии и притежава достатъчно ресурси, за да преживее дълъг период напълно автономно.

– Виждате ли причини за тревога от ескалация на напрежението по Източния фланг на НАТО и по-специално в региона на Черно море в резултат на продължаващото обтягане на отношенията между Запада и Русия?
– Източна Европа се превръща в американско острие срещу Руската федерация. Платноходките са изгонени от Черно море и в него плават военни кораби, а над тях летят военни самолети, които се плашат взаимно. Не вярвам да се стигне до пряк сблъсък между Русия и САЩ в Черно море. Но не изключвам някое американско източноевропейско прокси да се опита да провокира грубо Кремъл. При сегашното развитие на обстановката в Черно море има основание да предположим, че в обозримо бъдеще ще станем свидетели на напрегнати и драматични моменти, които ще имат пряко отношение към нашата национална сигурност. За съжаление.

– С всичко казано до тук, eдва бегло споменахме глобалната пандемия от COVID-19, която несъмнено все още е важен съпровождащ фактор в международните отношения – от производството и разпространението на ваксини, до самата имунизация, туризма и търговските отношения. Как оценявате ролята на пандемията във външната политика в краткосрочен и дългосрочен план?
– Пандемията COVID-19 е типично „трансформационно събитие“. То катализира известните на всички глобални процеси. Естествено, пандемията оказа влияние и на международните отношения. Известни геополитици започнаха да пишат книги за „геополитиката на COVID-19“. В своята книга „Covid-19. Великото зануляване“ президентът на Международния икономически форум в Давос Клаус Шваб представи визията на финансовия олигархат за бъдещето на света. Глобалната схватка между промишления и финансово-спекулативния капитал е зрелищна. Под прикритие на битка срещу COVID-19 частният транснационален капитал унищожава националния суверенитет на по-слабите държави. Постепенно управлението на държавните институции се подменя с управление на частни структури. Производството на ваксини, имунизацията и съпътстващите ги мероприятия се превръщат в геополитически инструменти на елементи на хибридните войни между глобалните и регионални фактори. Още през първите дни на 2020 г. тръгна лавинообразен процес на разкриване на системните противоречия и конфронтации, които се изостриха на фона на рязкото свиване на световната икономика и пандемия. Очевидно, че и до днес упадъкът не е стигнал своята най-ниска стойност.

Политическият и икономически декаданс преди всичко повиши градуса на цинизма в международните отношения. Редица замразени конфликти бяха размразени. Повечето от тях притежават тревожен потенциал. Пандемията се използва активно от големите международни актьори. Може да се даде конкретен пример. Отсъствието на руски туристи в Турция доведе до огромни загуби на турската туристическа индустрия. Засега се споменават цифри от порядъка на 1,5 млрд. долара. Сривът на туристическия сезон в Турция може да разклати сериозно позицията на управляващата партия в Анкара. Както и лично на турския президент Реджеп Ердоган. Нашата икономика също не е застрахована от подобни туристически неволи, които са предизвикани от външнополитически сътресения, които са легендирани като борба с коронавируса. Пандемията COVID-19 ще играе още дълго време важна роля в развитието на международните отношения. В обозримо бъдеще не виждам път за завръщане към известната на всички „нормалност“, която познавахме отпреди 2020 година.

Нашият гост
Боян Чуков е роден на 25 юли 1952 г. в София. Завършва специалност “Радио и телевизия” във ВМЕИ (понастоящем ТУ-София). Работил е за външното разузнаване на НРБ. Бивш секретар е на Съвета по национална сигурност към Министерския съвет между 2008 и 2009 г. Автор е на над 500 публикации, посветени на темата международна сигурност. Владее руски, английски, френски, испански и гръцки език.

Автор: Кристиян ШкварекКоментари20:0015.05.2021

Днес се проведе първият гей парад в България извън София.  Няколко десетки се събраха в Бургас, за да засвидетелстват своята борба за това, което наричат „ЛГБТ движение“ (Лесбийки, Гей, Би-сексуални, Транс-сексуални). Млади, образовани, будни хора с искрено добри помисли, които нямат никаква представа, че:

1.  “Бащата на ЛГБТ идеологията” (Queer Theory) Мишел Фуко е педофил, посветил кариерата си на нормализацията на всички видове сексуални връзки, както и изпратил през 1977-ма официална петиция (подписана от десетки други леви философи и активисти) до френското правителство, настояваща за легализация на педофилията. 
2. “Майката на ЛГБТ движението” Джудит Бътлър прекарва цялата си кариера в открита защита не само на педофилията, като учителя си Фуко, но и на инцеста. Тя е и първата, която заговаря за смяна на пола при деца. 
3. Основополагащият документ на ЛГБТ движението е есето от 1984-та година “Thinking Sex” на Гейл Рубин, като приблизително 1/3 от него е посветена на въпроса с връзките между млади (предпубертетни) момчета и възрастни мъже. В есето си Рубин твърди, че привличането към деца е “не по-различно от вкуса към различен вид сладолед, напитка или цвят”, и следва да бъде нормализиранo. Пак повтарям, че този документ е официално считан от самото ЛГБТ движение за основополагащ и се преподава в курсовете по “Queer Studies”. 
4. Основоположникът на Транс движението – Пат Калифия, посвещава основна част от активизма си на…познахте и може би вече става скучно – нормализирането на педофилията, като защитава нейната декриминализация в множество статии и есета. Калифия също се преподава в курсовете по ЛГБТ теория и цитира като евангелие сред транс движението. 

Всеки един от тези хора и техните есета и работа са напълно официално поддържани, рекламирани и цитирани от самото ЛГБТ движение. Те сами ги наричат свои “бащи” и основатели. 

Мога да продължа с лекцията по история с още доста точки, както и да развия значително горните, но ще стане прекалено повтарящо се. Защото има една основна нишка, една линия, която не спира през цялата история на модерното ЛГБТ движение и свързва всеки неин клон, всеки неин философ и всяко нейно еволюционно развитие. Изброих го достатъчно много пъти горе, за да се сетите кое е то: това да се нормализира и легализира абсолютно всеки вид сексуално освобождение, стигайки накрая и до педофилията.

За съжаление хората, които масово ходят на “свежия и весел парад на дъгата” си нямат хал хабер от това, защото не четат и не се образоват какво аджеба изобщо са решили да подкрепят. То им изглежда свежо, позитивно и хуманно, а това им е достатъчно. Зад тази обвивка се крие дълга и конкретна история на философско течение, чиято основоположна и свързваща нишка започва и свършва с желанието за нормализиране, и накрая легализиране, на нещо зловещо. 

Не се поддавайте на цветната обвивка, а посветете от времето си на поне основно четене и запознаване с “Queer Theory” и цялата история на ЛГБТ движението.

Още Платон е казал, че след олигархията идва диктатура

Известният политолог Валентин Вацев разкрива своето обяснение за резултатите от парламентарните избори в България. Неговият извод е, че не толкова хората са уморени, колкото са досадени и това влияе на легитимността на политическата класа. Доц. Вацев смята, че вървим към нова Студена война с всички необходими предпоставки за това.

– Г-н Вацев, чувствате ли се в някакво безвремие. Имахме парламентарни избори на 4 април. Знае се кой колко взе. Но никой не иска властта. Дори не се опитва да упражни конституционното си право да управлява. Защо се получи така?
– Да, днес България преживява някакво безвремие. Това е така, защото усещането за безвремие идва от паузата, от липсата на бързи промени в смисъла на ситуацията. Когато стават всякакви ужким важни неща, но щом продължава усещането за безвремие, то значи, че важните неща са по-скоро безсмислени. Това се отнася главно за българските парламентарни избори.

– Очертават се нови парламентарни избори и то доста скоро. Не е ли уморен българинът да гласува?
– Не вярвам да има умора от избори. Те могат да бъдат скъпи, могат да обременят бюджета, но умората от изборите прикрива други неща. Всички парламентарни избори – те са важните – имат две функции. Не само да преразпределят властта, да я прехвърлят от един субект към друг, те имат за задача да легитимират властта. И когато няколко последователни избора не могат да доведат до задоволително решение, това означава, че изборите вече са изхабени като концепция от гледна точка на легитимацията. Ако няколко избора не свършат работа, означава, че те вече не легитимират тази власт. В България проблемът е не толкова, че хората са изморени, а че изборите не могат да легитимират властната ситуация. Че българският политически субект – политическата класа – вече не е достатъчно легитимна и не може да намери други ресурси за легитимация. Да не забравяме, че освен чрез избори властта може да се легитимира и по друг начин. Например чрез военни победи, да пази Господ, или чрез успешни външно-политически и икономически действия. Но местният колективен политически субект, който преживява една разтегната във времето политическа катастрофа, вече трудно се легитимира по изборен път. И това е много зловещ симптом.

– Какво всъщност се случи на последните избори, какво предстои на следващите?
– Проблемът е, че тези избори не бяха само беда за Бойко Борисов, провал за Корнелия Нинова, златен шанс за Слави Трифонов, както журналистите много наблюдателно започнаха да се ровят в интимните страни на избирателния процес… Като наблюдения може да са верни, но главното е, че българската политическа класа с цялото си тяло, в своята съвкупност, преживя много голяма беда. Тя се делегитимира, надявам се, или боя се, че за последен път прави това. И това е проблем на българската политическа класа, на общия политически субект. Този проблем не се решава чрез повторение на изборите, делегитимацията на политическата класа е необратима.

– Какво следва от всичко това?
– Да оставим настрана наблюденията на т. нар. политолози, които са част от самата политическа класа – Харизанов, Харалан Александров, Андрей Райчев и др. Някои от тях са замаскирани като социолози, други са просто политически коментатори в служба на политическата класа на България. Но да ги оставим тях на мира, проблемът е, че те не могат да ни оставят на мира… Затова съм склонен да заложа на авторитета на един друг политолог отпреди 2600 години, който постави началата на цялата политическа наука по принцип. Това е „някой си“ Платон, който уверено заявява и се обосновава, че след олигархични времена идват времената на диктатурите. В България общата характеристика на целия политически режим е, че това е криптоолигархия – недобре прикрита олигархия.

– Разяснете го в сегашния контекст?
– На тези избори група от много богати хора – не са много, няколко десетки са, 20-30 човека, се опитаха да преразпределят по нов начин властта и не успяха. И това може да бъде причина тази власт отново да мине в процес на преразпределение, който ние сме склонни да наричаме избори. „Някой си Платон“ обосновано твърди, че след олигархията идват времената на диктатурата. Диктатурата е това, което Шпенглер очаква да настъпи в Европа, нали сега е модерно да се говори за Залеза на Запада по името на известната книга на Освалд Шпенглер. Хората, които говорят за това, просто не са чели втория том, където е разкрита тайната на залеза – там се говори, че Европа очаква своите Цезари.

– И все пак за каква диктатура можем да говорим в България?
– В България диктатурата не се получи – Бойко Борисов не може да го докара до диктатор. Диктаторът може да бъде ненавиждан, или обичан, но не може да бъде подиграван. Т. е. българската диктатура все още чука на вратата. Когато олигархията е изморена и не може повече да се възпроизвежда чрез серия от избори или дори чрез два избора, както е напът да стане в България, очаквам българските богати хора отново да не могат да се договорят. Имаме несъгласие на българските политически субекти, на невъзможност да се договорят, те са перпендикулярни на всички други – вижда се в парламента – един с един не е съгласен – това е израз на невъзможността на властните много богати българи днес да стигнат до някаква уравнителна общоприемлива формула. Когато това продължи с още едни избори, тогава ще дойде времето на българския диктатор.

Нашата представа за диктатор е окепазена от либералната ни пишман идеология. Говоря не за диктатори от типа на Сталин и Хитлер, а за диктатори от рода на Хуан Перон, Алберто Фухимори, Фулхенсио Батиста… Нима римските Цезари не са били диктатори – тяхното право да бъдат диктатори, е било обосновано в римските правила на държавен живот. Така че, на вратата всеки момент ще почука българската диктатура, която ние може и да не възприемем като диктатура. Но да се върнем към умората – българите са не толкова уморени, колкото са досадени, но няма да има спокойствие от тези избори и от следващите, които се задават. Чувството за безвремие ще бъде заменено от това, че стават съдбовни неща и то само за една-две-три нощи. Политиците от своя страна ще трябва да се приспособят, като повечето от тях ще изтекат в канализацията на историята.

– Това за което досега си говорим, се случва в една много сложна международна обстановка. Задава ли се нова Студена война, г-н Вацев?
– Обстановката наистина се усложнява. Уверен съм, че в момента се подготвят предпоставките за една нова Студена война. Но тук има един много важен детайл – Студената война, за която е трудно да се каже добра дума, разбира се, може да има фон и на този фон тя да изглежда като нещо за предпочитане. Ако трябва да избираме между гореща и студена война, ние ще изберем студената. В нейната първа версия тя се появи в епоха, когато Втората световна война можеше и да не завърши – бяха разработени вече стратегиите англосанксонските сили да продължат войната срещу победителя СССР. Когато силите на Студената война получиха надмощие, това беше за добро – заместена беше горещата война.

В наше време се подготвят трите основни предпоставки за Студена война. Те не са напълно готови, но първата може би е почти готова – това е сатанизацията и демонизацията на политическия противник. Според нея всички демократични източноевропейски страни са длъжни да заклеймят руския агресор и да изгонят максимален брой руски дипломати. Ние можем да ударим всички в земята, като застанем начело на този процес на „благородно съревнование“, като изгоним поне 150 руски шпиони. Как ще се обоснове това, няма никакво значение. Важното, че е дошъл моментът да се гонят руски шпиони и руски дипломати. А най-добре е да са шпиони и дипломати едновременно. Можем да ги ударим в земята всички други, като сатанизираме Русия с бройката от например 148 руски шпиони. Колко му е ДАНС да разкрие поредните десетина руски шпионски организации, в които ще участват военни пенсионери от типа „зелен чорап“. А защо да не намерим и млади хора, които шпионират за Русия? Важното е да бъдем начело на „благородното съревнование“.

– Това не е ли своеобразна игра?
– Това е игра, разбира се, но много сериозна, в нея главният противник Русия трябва да бъде сатанизирана и демонизирана с всички средства до степен да има часове по подготовка на децата в училище за нашествието на руските танкове на българска територия. Тази „игра“ зае цялото време на първата версия на новата Студена война.

– А каква е втората и третата предпоставка за тази Студена война?
– Втората е икономическото ограждане, изолацията на Русия. Но тъй като Русия е в процъфтяващи отношения с Китай, май икономическото ограждане няма да успее напълно. Китай не може да бъде изолиран икономически, той е работилницата на света. Дори демократите на Байдън не са заинтересувани от това. Третата предпоставка, за която трябва да има Студена война, е че светът трябва да мине през някакво много тясно място, през гореща точка, в която нещата да балансират на ръба на Гореща война. Тази роля беше изиграна от Карибската криза при първата серия на Студената война. Сега същото става на руско-украинската граница. Ако започнат военни действия – там си стои руската 58-а армия. Тя е достатъчна да направи на три части Украйна. Така че, ако там стане нещо с реални военни действия и после те бъдат прекратени с намесата на основни европейски сили като Франция и Германия, това може да изиграе ролята на Карибска криза в наше време. Така че, ние сме в разгара на подготовката на една втора Студена война.

– Имаме ли като държава полезен ход в тази ситуация?
– Имаме полезен ход, но той е в сферата на теорията. Да засилим своя суверенитет и своята политическа независимост. Това означава не късане на взаимоотношения с когото и да било, а формиране на стабилно некомпрадорско правителство от неколониален тип. Правителство, което се радва на обществена подкрепа. Такова правителство може да бъде на неизвестния все още български диктатор. За съжаление то няма как да бъде либерално, ще бъде европейско по своята насоченост, но не унизително колониално. Ако това се случи, ще бъде от огромна полза и за Балканите, и за целия европейски процес, който е много драматичен в момента. Ние сме геополитически център на Балканите открай време и това се знае. Геополитическият център може да бъде реализиран само чрез силна българска държавност. Българска държавност не от либерален тип, която може да стабилизира Балканите. Имаме остра нужда от силна и стабилна държава. Суверенитетът ни е необходим за нормалното развитие на страната. Така че полезният ход за България е ясен, въпросът е как да се направи.

– Оптимист или песимист сте?
– Не съм песимист. Но нашето време не е време на оптимизъм, то е време на политически реализъм. Уважавам реалностите и фактите. България минава през върховата точка на своя либерализъм, навлиза или всеки момент ще навлезе в преддверието на постлибералното политическо държавно и национално устройство. Страната ни има още сили да се развива. Но не съм и оптимист. Светът, Балканите, Европа са на прага на голяма война, ако успее да се избегне като при Карибската криза, ще е голям успех. Няма да е успех, ако се стигне до една Руско-европейска война, която САЩ в епохата на загуба на своя хегемонизъм, могат да се надяват да изчакат на безопасно място отвъд Океана. Най-ужасното е да има Руско-европейска война. Русия ще победи, но всички надежди ще бъдат разбити и загубени.

– Г-н Вацев, тези дни издателство „Изток-Запад“ пусна новата ви книга „Третата национална катастрофа“. Защо избрахте това заглавие?
– Тази книга е събрала на едно място по-успешните интервюта и дискусии, подредени хронологично като частички от целия пъзел през последните години. Казах, че са подредени хронологично, създава се чувство за историзъм. Книгата е своеобразен исторически опис на това, което е станало в България, както и което е можело да не стане, но и на това, което е трябвало да стане, но не е станало. Идеята е да се подчертае историческият тренд през последните 20 и повече години. Той завършва с печална диагноза – ние сме в катастрофа. Не се състоя българското „Политическо“, не се състояха мечтите на българското общество, а аз не бях чужд на тези мечти. Не се състояха очакванията за спокойна творческа, политическа и културна и социална атмосфера. На ръба на своите възможности сме. Това е състоянието на едно катастрофирало общество – катастрофирало политически и социокултурно. Но не бива да губим надежда. Пътят към надеждата минава през осмислянето на катастрофалните резултати на последните десетилетия.

Нашият гост
Доц. д-р Валентин Вацев е роден във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподавател по геополитика и европеистика. Автор на монографии по философия, културология и политология. Геополитически анализатор. Владее английски, френски, полски и руски език.

Раздробените резултати от парламентарните избори в България затрудняват съставянето на правителство. Бъдещият кабинет е изправен пред редица предизвикателства, сред които борбата с пандемията от коронавирус и ескалиращото напрежение в региона на Черно море. 

Проблем за страната представлява корупцията, особено при големите инфраструктурни и енергийни проекти. Влиянието на олигарсите и престъпните групи върху някои процеси на вземане на решения и държавни институции също е проблем. 

Местоположението на България ѝ придава стратегическо значение във връзка с редица опасения на САЩ за сигурността по отношение на Русия, Черно море и конфликтите в Близкия Изток. 

Американската помощ за България е насочена към проблемите на сигурността и модернизацията на българската армия. От 2016 г. САЩ са предоставили 160 млн. долара помощ. 

Това са основните акценти в анализа на Сара Гардинг, анализатор по европейските въпроси.

Той е подготвен за Изследователската служба на Конгреса (CRS) на САЩ. CRS служи като безпартиен споделен персонал в помощ на комитетите и членовете на Конгреса. Той работи единствено по нареждане и под ръководството на Конгреса. 

След 12 години почти непрекъснато управление при министър-председателя Бойко Борисов и неговите дясноцентристка партия Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), България преживя период на несигурност след парламентарните избори, проведени на 4 април 2021 г. ГЕРБ и нейният основен съперник Българската социалистическа партия, се класираха, съответно, на първо (26%) и на трето място (15%), но получиха най-слабите си резултати от години. 
Задвижени от недоволството от статуквото, три нови политически формирования спечелиха около една трета от гласовете. Популистката „Има такъв народ“ (ИТН), водена от певеца и шоумена Станислав Трифонов, се класира на второ място (18%). „Демократична България“ и „Изправи се, мутри вън“, които бяха въвлечени във вълна от антикорупционни протести през 2020 г., спечелиха, съответно близо, 10% и 5% от гласовете. Движението за права и свободи, партия, подкрепяно предимно от етнически турски избиратели, което често е играло ролята на „коронясваща сила” в българската политика, спечели 11% от гласовете.

Раздробените резултати могат да затруднят всяка партия да сформира правителство. Въпреки че ГЕРБ първи имаха възможността да го направят, повечето други партии заявиха, че няма да го подкрепят. След това мандатът за съставяне на правителство премина към ИТН /Партията на Трифонов върна мандата веднага – бел. ред./. Други възможни сценарии включват служебно правителство и предсрочни избори.

Следващото правителство е изправено пред редица политически предизвикателства, включително смекчаване на въздействието на пандемията от COVID-19, справяне с обществения натиск за борба с корупцията и организираната престъпност и управление на външните отношения на България на фона на ескалиращото напрежение в региона на Черно море. 

Проблеми с корупцията и върховенството на закона 

Корупцията, организираната престъпност и предизвикателствата пред върховенството на закона се засилиха по време на бурния икономически и политически преход в България през 90-те години. Поради загрижеността, че тези въпроси не са били разгледани изцяло по време на присъединяването на България към ЕС през 2007 г., Брюксел продължава да наблюдава напредъка на реформите в страната чрез преходния механизъм за сътрудничество и проверка.

Въпреки че оценките на ЕС отбелязват известен напредък в усилията на България за борба с корупцията и върховенството на закона, основните предизвикателства все още са налице. В продължение на няколко години България е на последно място сред страните-членки на ЕС в годишния индекс за възприятие на корупцията на Transparency International. Изявление за инвестиционния климат на Държавния департамент на САЩ за България описва корупцията като „ендемична, особено при големи инфраструктурни проекти и в енергийния сектор“ и „при обществени поръчки и използване на средства от ЕС“. Влиянието на олигарсите и престъпните групи върху някои процеси на вземане на решения и държавни институции също е проблем.

Правителството в оставка беше отслабено от множество съмнения за корупционни скандали, в които участваха представители на ГЕРБ. Тези твърдения предизвикаха в средата на 2020 г. вълна от антикорупционни протести. 
Предизвикателствата пред върховенството на закона и слабата медийна среда затрудняват усилията за борба с корупцията и организираната престъпност. Съдебната власт е една от институциите с най-ниско доверие в България. Наред с други препоръки, външните оценки призовават за мерки за укрепване на независимостта на съдебната власт и повишаване на отчетността на главния прокурор – една от най-мощните позиции в страната.

Групите за наблюдение на медиите предупреждават, че медийната среда на България се влошава. България има най-лошия резултат сред държавите-членки на ЕС в Световния индекс за свобода на печата на „Репортери без граници“ за 2020 г., който описва медийната среда като помрачена от „корупция и тайни споразумения между медии, политици и олигарси“. 

Икономика 

Световната банка класифицира България като държава с по-висок среден доход. През първото десетилетие на 21 век България преживя силен растеж на БВП след икономическите реформи и по-задълбочената интеграция в ЕС. Въпреки че икономиката се бори с последиците от глобалната финансова криза от 2008 г., годишният растеж на БВП е около 3% до 4%. Както навсякъде, COVID-19 се отрази неблагоприятно на българската икономика. БВП се сви с около 4% през 2020 г.

Въпреки че икономическите условия са се подобрили значително от 90-те години на миналия век насам, през 2019 г. България е с най-ниското ниво на БВП на глава от населението в ЕС. Една трета от населението ѝ е изложено на риск от бедност или социално изключване. В допълнение към икономическите предизвикателства, България има едно от най-бързо намаляващото население в света заради емиграцията и ниските нива на фертилност: след пика от близо 9 милиона през 80-те години, населението на страната е намаляло до около 7 милиона през 2019 година. 

Външни отношения 

Тясно свързана със Съветския съюз по времето на Студената война, през 90-те години България приема евроатлантическа външнополитическа ориентация. Тя предоставя войски за мисии на НАТО, ЕС и на коалицията в Афганистан, Босна и Херцеговина, Ирак и на други места и е един от тримата съюзници на НАТО в стратегическия Черноморски регион. 
В същото време много български лидери се стремят да поддържат добри отношения и да избягват търкания с Русия – съседката на България отвъд Черно море. Повечето българи са благосклонно настроени спрямо Русия, отчасти поради културно-историческите връзки. Двете държави имат значителни търговски и инвестиционни връзки, особено в енергийния сектор.

Според софийския Център за изследване на демокрацията, реалните руски преки чуждестранни инвестиции в България възлизат на 4,5 милиарда евро (еквивалентно на около 11% от БВП). Някои анализатори предупреждават, че ендемичната корупция, двустранните енергийни отношения и предполагаемите връзки на Русия с някои политически партии и групи по интереси могат да доведат до по-голямо руско влияние в българските дела.

През последните години отношенията на България с Русия бяха обтегнати заради енергийните въпроси, одобрението от страна на България на санкциите на ЕС срещу Русия и предполагаемата подкрепена от Русия кибератака срещу Централната избирателна комисия на България. От 2019 г. България експулсира няколко руски дипломати по обвинения в шпионаж в областта на отбраната, енергетиката и други въпроси. През март 2021 г. прокуратурата повдигна обвинения срещу шестима българи, включително настоящи и бивши служители на Министерството на отбраната и военното разузнаване, по подозрение, че са предавали класифицирана информация на Русия по такива деликатни теми като плановете за отбрана на България, НАТО, ЕС и САЩ. 

Отношенията САЩ – България 

През 90-те и 2000-та година Съединените щати предоставиха значителна финансова помощ и дипломатическа подкрепа за вътрешния преход на България и интеграцията в НАТО и ЕС. САЩ и България продължават да поддържат добри отношения и да си сътрудничат по различни въпроси. Членовете на Конгреса може да се интересуват от проблемите на Черно море и въпросите на енергийната сигурност, свързани с България. 

Сътрудничество в областта на сигурността 

Местоположението на България ѝ придава стратегическо значение във връзка с редица опасения на САЩ за сигурността по отношение на Русия, Черно море и конфликтите в Близкия Изток. През 2006 г. САЩ и България подписаха Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната, което позволява съвместно използване на четири български военни бази и ротации на до 2500 американски войници. САЩ са инвестирали над 50 милиона долара за осъвременяване на тези съоръжения. През октомври 2020 г. двете страни се договориха за 10-годишна пътна карта за продължаване на военното сътрудничество. Съединените щати подкрепят също плановете на България да замени военното си оборудване от съветска епоха. През 2019 г. България закупи от САЩ осем изтребители F-16 за 1,3 млрд. долара – най-големите военни разходи от десетилетия. Очакваните разходи за отбрана на България за 2020 г. възлизат на 1,9% от БВП, което го доближава до целта на НАТО от 2%. 
САЩ и България си сътрудничат и по програми за изграждане на капацитета, за да се справят с допълнителните заплахи за сигурността. България е разположена по протежение на външната граница на ЕС и в основен транзитен регион за незаконен трафик на хора, оръжия, наркотици и контрабанда. Европейската миграционна и бежанска криза, която достигна своя пик през 2015 г., и загрижеността за връщането на терористи в Европа подчертаха значението на България за европейската сигурност.

Като част от подновения фокус на НАТО върху защитата на източния фланг на алианса, през 2016 г. съюзниците одобриха приспособено присъствие в Югоизточна Европа, включително многонационална бригада, ръководена от Румъния. Българските власти подкрепиха инициативата като цяло, но възразиха срещу предложението на Румъния за черноморски флот на НАТО. 

Чуждестранна помощ 

След присъединяването на България към ЕС през 2007 г. по-голяма част от американската помощ, наред с други приоритети, е насочена към проблемите на сигурността, включително модернизирането на българската армия и увеличаване на оперативната съвместимост със силите на НАТО. От 2016 г. насам САЩ са предоставили над 160 милиона долара помощ за сигурността на България. 

Енергийна сигурност и потенциални санкции на САЩ 

Съединените щати подкрепят заявената от българското правителство цел да се превърне в регионален енергиен транзитен „център“. В момента България разчита силно на внос на енергия от Русия – зависимост, която отчасти произтича от инфраструктурните ограничения. България продължи с реализацията на проекти, насочени към диверсификация на енергийните доставки, включително газовата връзка с Гърция, която би позволила вноса от Азербайджан, както и част в планирания терминал за втечнен природен газ в Александруполис, Гърция. През 2019 г. България подписа за първи път споразумения за внос на американски втечнен газ.

България е част от Инициативата Три морета – подкрепена от САЩ платформа на страните-членки на ЕС в Централна Европа, насочена към разширяване на регионалната свързаност, включително енергийната инфраструктура. 
В същото време американски власти изразиха загриженост, че някои енергийни проекти, като удължаването на газопровода „Турски поток“ на руската държавна фирма „Газпром“ през България, могат да увеличат зависимостта от руските доставки. През юли 2020 г. Държавният департамент на САЩ публикува актуализирани насоки относно раздел 232 от Закона за противодействие на американските противници чрез санкции (P.L. 115-44). В тях се уточнява, че дискреционни санкции могат да се прилагат за определени дейности, свързани с европейското разширение на „Турски поток“ (втора линия) и проекта на „Газпром“ „Северен поток 2“. Посочва се, че разширяването на „Турски поток“ „може да подкопае енергийната сигурност на Европа, като запази в продължение на десетилетия доминиращия дял на Русия на европейските газови пазари“. Българските власти отричат, че разширението на „Турски поток“ (което те наричат „Балкански поток“) е руски геополитически проект. Вместо това те го представят като разширяване на вътрешната инфраструктура в съответствие с амбициите на правителството за енергиен хъб.

Източник БГНЕС

Симеон Николов 

Когато сме в разгара на пандемията „Ковид–19”, можем единствено със сигурност да предположим, че след време ще се пишат не само анализи за пораженията във всички сфери и промените в глобален мащаб, за това, как се е справил светът, ЕС и отделната националан държава, но и литературни произведения, вероятно ще се създадат и филмови творби, разказващи за разтърсващи съдби и случаи. Практическата политика обаче, изисква своевременно да извлечем поуки от развиващите се процеси и предвидим вероятните сценарий поне през следващите 5 години. 

Още в началото на пандемията някои автори напомниха, че е имало не само предупреждения, но са проигравани учения за реагиране при настъпване на подобна зараза и бе погрешно в това да се търсят конспиративни теории. В нашето издание за анализи във външнната политика и сигурността „expert-bdd.com”, което през 2021 г. навърши 20 години, в добрите стари времена когато имахме кореспондент в Берлин, публикувахме неин изключително интересен материл за проведено учение по инициатива на Бундестага с участието на редица учени и експерти. 

Един от сценариите предвиждаше заразата да попадне от Африка в Европа с вноса на плодове и храни, но освен това бяха проиграни и други сценарии, например прекъсване на електроснабдяването или на водоснобдяването за повече от три дни и др., което доведе до много сериозни изводи за слабите места в здравната система, полицията и различни държавни органи. Публикувах материала на нашата кореспондентка с надежда и нашите депутати, учени и експерти да стигнат до подобна идея и корегират небоходимото. Разбира се, че не се случи. 

Днес, когато преживяваме реално това, за което ни предупреждаваха, би трябвало да мислим не само за преустройване на здравната система, преодоляването на икономическите последици от пандемията, възстановяване на единството в ЕС и механизмите за вземане на решения след провала на политиката по ваксиниране. 

По начало приоритетите на експертизата в сигурността трябва да се поставят върху предизвикателствата и промените. Не бива да се изключват от критика официални позиции и да се пренебрегват противоположни мнения. 

Представените анализи трябва да съдържат ясни опции за действие. В случая с пандемията „Ковид–19” не биваше да се допуска подценяване на анализа на експертите. При вземане на решения, не беше изисквана оценка на риска. Ставахме свидетели на късогледи национални подходи и игнориране на колективната стратегическа съпричастност. 

Друга слабост е опростяване на разбиранията и прогнозите. Прогнозата по принцип няма за цел да предскаже конкретни събития, а да насочи вниманието към потенциално значимите насоки на развитие на кризата. Тоест, необходима беше повече прозорливост. Прогнозирането е суверенна задача на националната държава. Но е целесъобразно и включването в него на недържавни субекти. Тоест, прогнозирането по принцип изисква сътрудничество. 

Политизирането рискуваше да компрометира безпристрастния анализ. То нанася вреди на обществената сигурност в една страна и насочва в погрешна е неморална посока правенето на геополитика с ваксини например. Отношението между политика и наука заслужава внимание, защото трябва да си дадем сметка, че учените в областите , свързани с „Ковид–19” можеха да се опрат на много по–малко данни, околкото колегите си от други сфери. 

Научните съобщения за вируса и ваксините се представяха под съвсем друг натиск и при друга спешност. Затова някои учени и лекари в публичните си изяви често преминаваха от ролята си на носител на експертиза в ролята на гражданин. Неизбежно в такива случаи се появяваха съмнения, че говорят в интерес на защита на политически решения. 

Втората особеност е, че погрешно хората очакваха от тях прогнози, а учените могат да изчислят само определени сценарий. Третият момент е, че те би трябвало да защитят тезите си пряко пред гражданите. Необходими са по–добри форми на комуникация между науката и населението. А това е сложно, защото чувството за несигурност в хората се формира в много по–комплексна среда отколкото в лабораторията на учения. 

Науката обаче може да ни предложи сценарии и да ни даде ориентир, за какво трябва да се подготвим. Но държавата в много случаи не се възползва, за да поготви предварително болничните заведения, старческите домове, училищата и т.н. 

Разразилата се истинска война за ваксини е израз на дефицит на солидарност, отсъствие на механизми в ЕС за действие при подобни ситуации, бавни реакции на ръководните органи. Опитът да се прави геополитика с ваксините, упражнявайки натиск не само по икономически, но преди всичко геополитически причини върху допускането или недопускането на една или друга ваксина, независимо, че това ще струва човешки животи, ни отпраща и в полето на ценностите, които тръбяхме, че защитаваме. 

Разузнаването 

Още с разкриването на „Ковид–19”, търсенето на първоизточника и особено при осигуряването на ваксините, сблъсъка на различни интереси – междудържавни и междуфирмени и развитието на престъпността, стана ясно, колко голямо е значението на разузнаването. Най–общо би могло да се каже, че такава пандемия изискваше пренасочване на глобалните разузнавателни ресурси към целите за борба с тази криза.

От тук нататък се откроява необходимостта от гарантиране на биосигурност и биозащита, водене на медицинско и научно разузнаване, отделяне повече внимание на критичната информация. 

Отбраната 

Задачите, които пое армията в някои европейски страни по време на кризата „Ковид–19” спомогна за организирането на мрежа за „гражданско–военно сътрудничество” във вътрешността и доизграждането на свързващи елементи с министерства и инснтитути, което ще е необходимо в бъдеще. Кризата силно повлия върху обществата във всички засегнати страни, а от страничните последствия на кризата би могло много бързо да възникне политическа криза. В бъдеще много повече ще трябва да се обръща внимание на връзките между здравната и вътрешната и външна сигурност. 

Границата между цивилна и военна заплаха се размива при критични здравни ситуации като „Ковид–19”. Това е така, защото атаката върху обществото с вредни вещества би могло да е средство за хибридни заплахи и отслабване на врага при бъдещи сценарии. Намаляването на готовността за отбрана чрез външно чуждо въздействие може да се счита за вероятно, твърди например генерал Блаумгартен, шеф на Медицинската служба на Бундесвера. 

Пандемията беше истинско изпитание за войските, защото още при първата вълна на „Ковид–19” трябваше да се отлагат или силно ограничат планирани военни учения, екипажи на морски съдове трябваше да бъдат поставени под карантина. Тоест, реално беше проверена боеготовността и способността за изпълнение на задачи, ако в този момент имахме една хибридна атака, предхождаща класическата гореща война. 

Престъпността 

Силно беше подценен фактът, че пандемията създаде условия за разрастване на престъпността. А в слаби и бедни страни поемането на присъщи на управлението функции от мафиотски структури е риск за ерозиране на държавността. Това приличаше донякъде на политиката на „Ислямска държава”, която с „грижите” си поставяше в зависимост цялото население. В Мексико криминалната престъпна мрежа пое разпространението на ваксините срещу „Ковид–19”. Появи се производство на фалшиви ваксини. Разкритията показаха, че със сделките са ангажирани най–богатите хора в Латинска Америка. 

В Европа бе установено, че кибер–престъпниците печелят най–много от кризата с „Ковид–19”. Те видяха идеални условия за това. В началото на 2021 г. в Германия броят на кибератаките само за 1 месец скочи с 30% и то само при разкритите такива. Общият им брой е многократно по–голям. Всяка 8–секунда се извършва атака с пробив със зловредни данни. Кибер–престъпниците се надяват да използват несигурността на хората, залагат на методи като „фишинг” или вкарване на зловредни данни /Ransomware/. В България фалшиви електронни съобщения от името на банки заливат гражданите, но няма нито предупреждения, нито данни за предотвратени посегателства от органите за сигурност. 

Като цяло и в международен мащаб нямаше подготовка за превантивни мероприятия по ограничаване на разцъфтяващата престъпност по време на пандемийна криза. 

Контрол над личността 

Едно от най–големите предизвикателства обаче, ще бъде как да не се допусне незабележим преход към едно тотално контролирано общество в нарушение на конституционните права на отделната личност. Защото междувременно се повишават рисковете от създаване на личностни профили, опасност от дискриминиране и възможности за злоупотреби като измами и кражби на идентичност. Съществуват и възможности за изнудване с неудобни данни. 

В процеса на изготвяне на бъдещите бази данни и лични документи не е изключено някои да виждат „скрити бомби” или „конспиративни теории”, в иначе необходимите мерки за посрещане на бъдещи подобни кризи като днешната пандемия „Ковид–19”. И тук въпросът се свежда до високата отговорност и придържане към конституционните норми. 

Опити за прогнози до 2025 г. 

В сегашните условия е трудно да се правят прогнози. Пандемията и последствията ѝ чувствително променят баланса на силите на международната сцена. Най-важните фактори, които ще влияят под различни форми, са социалните и икономическите ефекти на пандемията, развитието в САЩ, Китай и ЕС, както и способността за действие и желанието за сътрудничество от страна на политическите участници. Каквито и сценарии да се опитваме да опишем например до 2025 г., те се свеждат в края на краищата на един много трудно осъщестнвим положителен, един в голяма степен неблагоприятен за човечеството и един по–реалистичен между другите два. 

Ако страните имат държавен капацитет да реагират на трите кризи – здравна, икономическа и политическа, биха допринесли за стабилизиране на ситуацията и изработване на нови регулации. 

Вътрешнополитическата ситуация в САЩ и приносът им за увеличаване на международното напрежение ще затруднят способностите им за ефективни международни действия. Съперничеството между САЩ, Китай, Русия и все повече и Индия допринасят за нарастващи конфликти на регионално ниво. 

На този фон ЕС би могъл да намери сили за обединение в името на необходимите реформи. Първо ще трябва да промени вземането на решения с болшинство по важни въпроси на сигурността и външната политика. ЕС ще трябва да се справи с нова бежанска и мигрантска вълна през Средиземно море, предизвикана от климатичните промени и пандемията с „Ковид–19”. 

От германската фондация за наука и политика /SWP/ през март 2021 г. допуснаха, че около ядрото на ЕС може да възникне необвързана строго коалиция от средно големи сили, към които да се присъединят Австралия, Великобритания, Япония и Китай. Към 2025 година оптимистите не изключват създаването например на „Демократичен Алианс за глобален напредък” от 27 европейски и 17 други страни. 

Негативният сценарий може да се случи, ако политическата поляризация продължи да се увеличава по целия свят, настъпи криза в управлението, увеличат се центробежните сили в ЕС, сбъднат се прогнозите за срив на фондовия пазар /2023 г./. Ако Европа остане политически разделена във всички области, включително в политиката за убежище и миграция. Ако от огромния финансов ресурс на Фонда за възстановяване се възползват предимно политически свързани мрежи. 

Такава тенденция предвещава намаляване международната репутация на ЕС, изостряне на ситуацията в периферията на Европа, полилитически кризи, икономическа мизерия и насилствени конфликти. 

Третият сценарий не изключва правителствата да продължат да показват неспособност да се справят с глобалните предизвикателства. След пандемията следват последиците от климатични промени, социално–икономическо неравенство, разпространение на ядрено оръжие. Ще е все по–трудно да се отлагат решенията на проблемите в бъдеще заради различия между правителствата на най–силните държави. Може би ще се появят субдържавни образования по региони, страни, които се свързват в мрежи с граждански актьори, компании и международни организации. Възможно е те да победят коронавируса през 2022 г. 

Ще бъдем свидетели на успешно разпределение на ваксините. В САЩ Камала Харис ще поеме президентския пост вероятно след 2024 г. и курсът на американската политика би се обърнал към по–засилено международно сътрудничество. Промени в лидерството в Китай след 2024 г. биха могли да доведат до по–предпазлива политика. При една по–добра международна среда, ООН би могла да покани на световна „Среща на върха“ в края на 2025 г., на която правителства, международни организации, компании и представители на различни заинтересовани страни от гражданското общество да преговарят на равни началана за един „Нов Глобален договор“. 

Както се вижда от този кратък преглед и идеи на водещи европейски институти за евентуални международни алианси и договори, решаваща ще бъде способността на ЕС за водене на външна политика и действия за ограничаване на рисковете и използване на шансовете. За страни като България рисковете са огромни, особено при втория, негативен, сценарий. Единството отстъпва на второ място пред способността за действие, което означава, че неподготвената страна, може да бъде изоставена, а не качена на спасителната лодка. 

Необходимо е подборяване на вътрешнополитическите предпоставки за една съграждаща външна политика, която се нуждае от обществена подкрепа и подходящи инструменти и стратегии. Значението на дипломацията нарастна изключително много и тревогите за бъдещето на този сектор в условия на криза бяха справелдливо посочени в последните книги на Българското дипломатическо дружество: “Накъде отива светът. Глобалният политически лабиринт през погледа на български дипломати”, “Накъде отива Европа. Бъдещето на стария континент през погледа на български дипломати” и “Международнатата политика и българската дипломация–2020”.

Предизвиканото безделие, стимулира някои от хората и към насилие, в опит да излязат от безизходицата. А това е удобно решение за глобалното нулиране на света…

Няма никакво значение дали вирусът, който владее света, е създаден в лаборатория или просто се е появил в пазарни условия, в смисъл, че се е пръкнал на пазара в Ухан, Китай. Факт е, че с нашия гост си говорехме преди три години, че се очаква глобална пандемия и тя ще бъде умишлено предизвикана. Днес има значение какво следва за цивилизацията ни. Има значение какви са последиците – емоционални, психологически, поведенчески, финансови? Как ще се отрази на децата, на това поколение, което загуби година от естественото си развитие? Възможно ли е да се управляват всички тези процеси на глобално ниво, от глобални играчи и какви са техните цели. Доц. Златогор Минчев отдавна следи и моделира всичко това.

– От днес, понеделник 22 март, пак сме затворени. Много от нас са бленували да работят от дистанция, да сме на плажа лятно време и да си вършим работата от барчето и то когато ни е угодно… без физическия труд. Така ли е, доцент Минчев?
– Донякъде да си на собствен ход е удобно, но това не е наш свободен избор. А и заради постоянните локдауни можем да сме на плажа само виртуално. Технологията все още не позволява да стимулираме достатъчно съвършено нашите сетива. Затова наблюдаваме и т. нар. „изместена реалност“, която в нормални условия ни допада и е бягство от реалността, но сега става доста изморителна. Хората не виждат реалния край на пандемията с всички фалшиви и истински новини от мейнстрийма. Очевидно този проблем ще се задълбочава и в бъдеще покрай пандемията и технологичното все по-близко свързване с хората. Новите поколения, трудно ще се изключат от тази нова дигитална матрица на бъдещето, защото нямат друг свят или опит към момента.

 – Това обаче не е най-важния въпрос. Виждате ли управление на този процес – затваряне на обществото, страх, управление на процеси на глобално ниво?
– Управлението и по-скоро манипулирането на обществата винаги е било цел на великите държави. Така те консумират ресурсите на останалите и си гарантират надмощие над тях. Все пак в дигиталната ера, предвид многото източници на информация, човек сам отсява кое е истина за него, и кое – не. Страхът от ефекта на пандемията е факт, който работи, но такава е действителността. Отричането на проблема също не е решение. Ще дам за пример Танзания – хората и високопоставените политици там също умират от „странна болест“ и този факт е неоспорим. Глобалният свят очевидно ще федерира в по-малки и да се надяваме по-сплотени общества. От друга страна гарантирането на минимален базов доход за всички членове на тези общества, неминуемо ще става на някаква цена. Вероятно използването на хората в тях за целите на гарантиращите им живота – чрез лекарства, ваксини и доходи е скритата цел на всичко. Това не е нищо повече от модерна форма на робството. Очевидно носталгията към аграрната епоха и робовладелството намират своята роля в 21-и век, посредством пандемията и технологиите.

– Гледах в събота сутрин по бТВ американски учен, който по математически модел стига до извода, че коронавирусът в крайна сметка може да е пипан в лаборатория, че пандемията е инструмент. Това ме връща към интервю с вас преди три години за „Труд“, когато вие в прав текст казвахте, че предстои пандемия, при това предизвикана, при това управлявана. Какво виждате три години по-късно?
– Създаването на модели за бъдещето около настоящата пандемия за жалост се оказа дежавю с реално измерение в настоящето. Днес виждаме, че пандемията вече е факт, който трансформира нашата реалност неочаквано бързо. От една страна виждаме един затворен свят, с циклични локдауни на няколко месеца, а от друга – супер ускорена дигитална трансформация. Това води до когнитивно претоварване с информация, която не можем да обработваме без технологична асистенция. Така дигиталните технологии все повече започват да се сливат с нас. Чисто социално, хората започват да изпитват или носталгия към свободното миналото, или отегчение и дори депресия от ускорено дигитализиращото се настояще.

– Дигитална асистенция? Звучи като задължително привързване към технологиите. Не е ли за добро? 
– Именно тук е ключът към новата форсирана трансхуманизация, за която вече не само четем във фантастичните романи и гледаме на екрана. Трансхуманизацията не е лоша като принципна идея за подобряване способностите на хората по отношение на дигиталното общество. Но не всичко е толкова семпло. Трансхуманизацията може да се отнася и до генно инженерство, блокиращо еволюцията на по-късен етап. Така ставаме егоистично общество без визия за бъдещето – една нова антиутопия. Процесът може и да помага на хора с тежки травми (загуба на крайници, зрение, слух и т. н.), да живеят отново нормално. За съжаление обаче, като всяка хубава идея и тази започва да се изкривява.

– Това опасно ли е?
– Опасно е разбира се! Защото адаптацията и на съзнанието, и на поведението на хората изисква доста повече време. Скоковете в еволюцията не са толкова лесни, особено по отношение на последствията за подрастващите. Те започват да искат постоянно нещо да се случва на всеки 30-40 секунди, т. е. наблюдаваме т. нар. „ефект на казиното“ но в поведенчески план. И тези очаквания изтощават нашата памет, чисто биохимически. При това, времето за възстановяване не е достатъчно, предвид необходимостта от „принудителна дигитална свързаност“. Този факт води до т. нар. „дигитална умора“, която в съчетание с многофакторната депресия около пандемията става опасна.

Уви, за новите поколения процесът на трансхуманизация, стимулиран от COVID-19 пандемията, дава негативни резултати към момента. Особено що се касае до качеството на образование и социалния живот. Децата стават все по-силни интроверти и подражават на глупави скечове в мрежи като Тик-Ток, само за да трупат елементарна популярност и малки печалби. Така на практика отнемаме тяхната креативност и ги превръщаме в „киберзомбита“ съвсем умишлено. Единствено проактивното поведение и предизвикани емоции около популярни игри в мрежата стават интересни за тях. Другото става фон. Затова и си говорим за „изместена реалност“. Човек избира по-интересните неща, изваждащи го от равновесие – просто защото се опитва да избяга от действителността и търси адреналин за стимулация и мотивиране. Все пак всичко е затворено и това става причина за нов тип агресивно-активно поведение.

Едно се запазва все пак – нуждата от група/общност, към която да принадлежиш и споделяш/изявяваш своето его и архетип на подражание.

– Не очаквате ли да се появи ефектът на махалото – да се породи жажда към отказ от технологии и да се възроди естествената комуникация между хората? В реално време.
– Да, очевидно всяко пресищане води до отлив. Но пандемията няма скоро да отшуми, според прогнозите на вирусолозите от 3-5 години в най-лошия случай. От друга страна, може това да е целта – да сплотим обществото за една нова реалност. Нека не забравяме, че пандемията срива глобалната икономика. Днес вече говорим за икономика на заинтересованите. Това реално означава – икономическа криза и война, ако тази пандемия не се овладее достатъчно бързо. Изкуствената икономика на заеми без покритие неминуемо ще доведе до това ново за 21-и век състояние на обществото.

В бъдеще ще ни управляват в новата „изместена реалност“ с фалшиви новини, които ни харесват. Нека да не забравяме, че предизвиканото безделие, стимулира някои от хората и към насилие, в опит да излязат от безизходицата. А това е удобно решение за глобалното нулиране на света…

– Глобално нулиране?
– Да, такава е риториката на Световния икономически форум от миналата година до днес – глобално нулиране, икономика на заинтересованите, минимален базов доход и… задължителна ваксинация. Понятието лично пространство вече се нарушава принудително, предвид кризисната ситуация и форсираната дигитална трансформация. Но дали всичко е толкова безвредно и въпрос на лично съгласие (подобно на филма „Гатака“) само времето ще покаже.

– Защо казвате „задължително ваксиниране“? Не мисля, че ваксините са попречили на човечеството, точно обратното. Може би затова вървим към 10 милиарда жители.
– Ваксините принципно са полезно решение, но тук проблемът е по-различен. Заради извънредността на ситуацията и ограничаване на нашите доскорошни свободи се пораждат редица съмнения за бъдещето. Дали не вървим по сценария за „Златния милиард“ на Малтус, или просто става дума за един голям бизнес с ваксини от около два трилиона годишно, който да забави временно икономическата криза. Все пак ваксините се купуват на равнище държава за спасяване на населението, но това е и изкуствено инжектиране на глобалната икономика. Реално обаче тези финансови инжекции не могат безкрайно да увеличават кредитния балон и тогава естествено стигаме отново до войната. Нека погледнем как все по-обтегнати стават отношенията между големите играчи на глобалната сцена. Но да се надяваме, че зачестилите кибератаки ще са само за шпионаж, а не за нещо по-голямо и опасно.

– Слава богу технологиите още се владеят от хората, но не ми е ясно какво се върти в главата на тези, които владеят технологиите.
– Да, все още технологиите се контролират от хората, а това ни връща във времето на стратезите на миналото, което означава и запазване на техните цели за глобална доминация в новата форсирана дигитализация и силно ограничена и контролирана социална, „изместена реалност“.

– Все по-обтегнати стават отношенията между големите играчи на глобалната сцена. До какво ще доведе това?
– На този етап, в по-краткосрочен план, до нова студена война, а по отношение на технологиите – търговска война за пазари, както и ново засилване на шпиономанията. От миналата година сме свидетели, че тези процеси са реалност, както на ниво държави около нерегламентираното събиране на индустриални данни за производството на ваксини, така и до междуправителствен шпионаж. Противопоставянето между Изтока и Запада се засилва. Това естествено, в комбинация с лошия икономически климат и раздут кредитен балон, води към търсене на опит за бързо решаване на проблемите. От друга страна обаче, пандемията блокира тези процеси за момента. Може би ще преминем към изцяло дигитални валути и разплащане, което ще промени изцяло нашите разбирания за света, стила ни на живот и работа. Нека все пак кажем, че дигитализацията и трансхуманизацията не е само негативна или позитивна. Една стагнация на този етап може би е най-доброто. Но дали ще можем да се върнем към нормалността преди пандемията без война, това вече е съвсем друга тема.

– Империите се изместват от управление на земеделски земи и хора към финанси и потребители. Тази нова формула е очевидно наднационална, при това отдавна. Как виждате света, най-вече България в перспектива от десет години.
– Потребителското общество очевидно не може да се запази във формата, която го познаваме. Причините за това са свързани най-вече със силно нарасналия мащаб на глобализацията. Къде ще бъде България в тази нова ситуация, е вече далеч по-частен въпрос. Вероятно и ние ще изживеем новата COVID-революция по свой си начин. Ще минем през кризата и ще се федерираме на Балканите. Дали ще запазим сегашната си геополитическа ориентация, е въпрос на желание и на съюзниците ни. Нашите млади поколения ще се адаптират, тези които не желаят, ще емигрират. Останалите просто ще изчезнат. Едва ли през следващите десет години ще наблюдаваме т. нар. „бавен упадък“. По скоро очаквам „форсирана промяна“, предизвикана от дългочаканото развитие на прехода и катализирано от пандемията. Но накъде ще тръгнем – ще стане ясно след смяната на политическите елити в Европа и света.

– Заплашва ли ни глобална война?
– По-скоро – глобална промяна. Да се надяваме, че федерирането няма да доведе до локални войни за ресурси. Но сриването на големите имперски икономики би могло да доведе и до нова световна война. Лошото е, че изтощението от пандемията видимо стресира хората и икономиките и тези процеси неминуемо ще предизвикат остро противопоставяне и войни между страните заради засилената конкуренция за ресурси.

– Експертът по национална сигурност – Симеон Николов – в интервю пред „Труд“ цитира ЦРУ в доклад от 2005, в който се казва, че през 2022-2023-а, в Европа се очакват граждански войни, породени от напрежение в мигрантски гета. Тогава нямаше мигранти и никой не мислеше по тази тема сериозно. Днес това е реална заплаха. Пандемията не е ли лекарство срещу подобна обществена инфекция?
– Ситуацията от 2005 година до сега в Европа се промени значително. Мигрантският натиск днес вече не е актуален заради пандемията. Просто няма къде да избягат хората. Проблемът обаче тук е друг – федерирането на Европа породено от натиска на икономическия дефицит. Великобритания вече напусна съюза, въпросът е кои ще бъдат следващите страни, които или ще излязат, или федерират. От около две години Франция говори за „Европа на две скорости“. Този проблем няма да се реши еднозначно. Определено обаче мигрантската карта може да бъде използвана на етническа и религиозна основа в една война. Доколко ще е ефективна – този момент е вече спорен.

Нашият гост
Доц. д-р Златогор Минчев е роден в Бургас. Има докторат по кибернетика и роботика от БАН, където е доцент по автоматика и управление. Гост-професор по проблемите на сигурността и киберсигурността у нас и в чужбина. От 2005 г. работи в сферата на сигурността в редица проекти, финансирани от правителството, ЕС, НАТО, САЩ и неправителствения сектор. От 2007 г. ръководи академичен изследователски център в сферата на приложното използване на моделирането, симулациите и операционния анализ за целите на гражданско-военната сигурност. Водещ експерт в сферата на киберсигурността, признат в ЕС и НАТО.